Вал Макдърмид
Изгорени мостове (15)

14.

Средата на следобеда не беше най-подходящият момент да очакваш някой от персонала на аптеката в болницата „Брадфийлд Крос“ да ти посвети цялото си внимание. Особено в ден, когато бяха с един човек по-малко. Но от доктор Елинор Блесинг и от самата Бев Пола знаеше, че по време на целия работен ден няма миг, когато фармацевтите и помощниците им да не са претоварени с работа. Внимателното изпълнение на рецептите беше процес, който никога не секваше. Понякога Пола си мислеше, че напредъкът на науката не е довел до нищо друго, освен до по-сложни начини да се притъпява болката.

Заместникът на Бев, Дан Бърчол изглеждаше като занемарил външността си някогашен член на второстепенна момчешка група. Чертите на хубав млад мъж се криеха под отпуснатата пълнота на лицето му, спретнато подрязаната брада не можеше да прикрие провисналата плът под челюстта му. Все още се движеше с известна гъвкавост — почти сякаш танцуваше между полиците и шкафовете. Но това беше танц с все по-забавящо се темпо, чието изпълнение с всяка изминала година излъчваше все по-голямо отчаяние.

— Вие сте гаджето на доктор Блесинг, нали? — отвърна той, когато Пола се представи. Репликата не събуди симпатия у нея.

— Издирвам вашия главен фармацевт, госпожа Макандрю — Пола се усмихна. Нямаше никаква полза да се занимава с друго, освен да работи със свидетеля, за да измъкне от него всичко, което би могъл да знае. — Синът й е съобщил, че е изчезнала.

Дан подбели очи.

— Такаа — каза той, разтягайки думата колкото може. — Е, сега внезапно всичко си дойде на мястото. Цял ден сме объркани, опитваме се да разберем какво става с Бев. Защото не е възможно тя да не дойде на работа просто ей така. Не е в неин стил.

Пола придърпа едно лабораторно столче и седна, подканяйки го с жест да направи същото. Но той остана прав, облегнат на тезгяха, с кръстосани глезени и скръстени ръце. Тази стойка я накара да се запита какво ли крие. Ако на нейно място беше Тони Хил, несъмнено вече щеше да има предположение. Но тя умееше да разпитва; беше привикнала да достига до целите по заобиколен път.

— Значи нямате никакви сведения от нея?

Той поклати глава.

— Нито дума. Нито съобщение, нито мейл, нито пък се е записала на нечия гласова поща. Първоначално предположих, че я е задържало натовареното движение. Само че Бев по някакъв начин винаги съумява да избегне задръстванията — той отново подбели очи. — Такава си е Бев. Толкова е организирана, че докато закусва, слуша съобщенията за състоянието на градския трафик. Но когато стана девет и половина, си казах, че няма начин Бев да закъснее с цял час, без да ни се обади. Затова се опитах да звънна и на домашния й телефон, и на мобилния. Отговориха ми телефонният секретар и гласовата поща — той разпери ръце. — Какво друго бих могъл да направя?

— Мина ли ви през ум да се отбиете в дома й, за да проверите дали всичко с нея е наред?

Той я изгледа кисело.

— А защо да го правя? Та тя не живее сама. Ако нещо се беше случило с нея, Торин — момчето чудо на мама — веднага би потърсил помощ. Освен това… — той обхвана с нетърпелив жест суматохата в болничната аптека. — Погледнете какво е положението. И без това вече сме с един по-малко. Не можех да зарежа останалите. Така или иначе си позволихме само по половин час обедна почивка.

Стори й се по-скоро раздразнен, отколкото обезпокоен. Пола се надяваше с Бев да не се е случило нещо, заради което после ще го преследват угризения за държанието му.

— Разбирам, трябва да се съобразявате с нуждите на пациентите.

Дан се вкопчи в това извинение.

— Именно. Хората разчитат на нас.

— И така, кога видяхте Бев за последен път?

— Вчера. Малко след пет и половина. Беше отишла в офиса — той посочи едно малко отделено с преграда помещение в далечния ъгъл на аптеката. — Отивахме да пийнем по нещо с Боб Саймс, един от портиерите, по случай рождения му ден. Попитах я дали иска да дойде с нас, но тя каза, че имала още работа по някакви документи, а после искала и да се отбие във „Фрешко“ на път към къщи. Така че я оставих да работи.

— Беше ли останал още някой на работа?

— Е, разбира се, дежурният фармацевт. Тя идва в пет и остава до дванайсет и половина. А нощната смяна започва от полунощ и свършва в осем и половина — той махна пренебрежително с ръка. — Но вас надали ви интересува кошмарният ни работен график.

Пола си записа нещо в бележника.

— Ще ми трябват данни за дежурния фармацевт.

Дан кимна.

— Няма проблем. Името й е Вахни Бат. Когато приключим, ще ви дам телефонните й номера. Тази вечер ще бъде тук, ако искате да се видите с нея.

— Благодаря — тя се озърна. Две млади жени и един по-възрастен мъж работеха съсредоточено, без да обръщат внимание на нея или на Дан. Пола рядко се беше озовавала на работно място, където хората да са толкова погълнати от задачите си, че да не се опитат да следят полицейски разпит, провеждан непосредствено до тях.

— Беше ли Бев по-близка с някой от колегите си?

Дан се почеса по брадата и се намръщи, отклонявайки погледа си.

— Не бих казал. Не ме разбирайте погрешно, отношенията между всички нас са съвсем приятелски. Пък и, Бог ми е свидетел, работя с Бев от незапомнени времена. Но не се виждаме постоянно — той продължаваше да избягва погледа й, под предлог, че следи работата на колегите си. — Свърши ли работният ден, всеки от нас тръгва по свои работи. Бев много държеше на семейството. За нея Торин винаги беше на първо място — Пола забеляза, че в последните му думи се прокрадна острота. Дали пък Дан не бе искал Бев да проявява по-голям интерес към него самия? Или някога между двамата бе имало нещо повече от приятелство? Трудно беше да се прецени. Пола си каза, че може да поговори за това с Елинор, за да провери дали няма някакви клюки по въпроса.

— Нарекохте го Торин — момчето чудо на мама. Каква е причината, Дан?

Пола внимаваше да поддържа лековато-закачлив тон.

Едното ъгълче на устата му се изви надолу в разкаяна гримаса.

— Имам обичая да я дразня така, защото тя постоянно разказва колко е изключителен. И аз имам дъщеря, Беки, но не се опитвам да кажа, че е най-умна, най-красива и най-талантлива. А Бев говори за Торин така, като че ли никой не е имал дете преди нея — това е всичко — той сви рамене и се усмихна заговорнически. — Нищо повече от това.

— Явно все пак е достатъчно съобразителен, щом съобщи веднага за изчезването й — Пола се озърна в стаята. — И така, доколкото ви е известно, Бев е нямала никакви планове за снощи вечерта?

— На мен ми каза, че ще мине само покрай „Фрешко“ и се прибира.

— А би ли ви казала, ако е имала други планове?

Той отново сви рамене.

— Понякога споделяше, че отива на кино, на футболен мач с Торин или нещо подобно. Или пък ако по телевизията предстоеше някакво предаване, което тя очакваше с нетърпение. Но не може да се каже, че е имала навика да ми казва какви са й плановете и какво ще прави. Ако трябва да бъда съвсем откровен, тук постоянно се работи на пълни обороти. Трябва да сме напълно съсредоточени. Не е като на конвейер във фабрика, където винаги можеш да си бъбриш за какво ли не с колегите, докато работите. Тук, ако оплескаме нещо, болните стават още по-болни. А може и да умрат. Така че рядко отделяме време за празни приказки.

— Знаете ли дали има приятел?

— Ако е така, никой от нас не е знаел нищо за това. Вижте, вие живеете с доктор Блесинг. Би трябвало да знаете, че болниците са фабрика за производство на клюки. А това място тук е централата, откъдето се разпространяват.

— Доколкото разбрах от думите ви, нямате време за празни приказки? — закачливият тон и съучастническата усмивка отнеха остротата на думите й.

— Не и когато изпълняваме рецепти. Но на гишето, когато идват да оставят рецепти или да получат готово лекарство — именно там се предава и получава информацията. А пък аз не съм чувал и дума, че Бев излиза с някого. След развода се виждаше известно време с двама мъже, но и в двата случая имаше чувството, че отношенията им нямат бъдеще и ги прекрати. Сега, вече от две години, тя е сама — поне доколкото на нас тук ни е известно.

Внезапно Пола бе обзета от чувството, че той отрича прекалено настоятелно да знае каквото и да било.

— А вие? Нали сте отишли да пийнете по нещо с Боб, портиера? Видяхте ли се с Бев след това?

Дан внезапно прояви силен интерес към съдържанието на рафтовете до него.

— Всъщност в крайна сметка се отказах. Нямах настроение. Отбих се за едно питие сам на път към вкъщи.

— Помните ли къде?

— В „Бърти“.

— Искате да кажете в „Принц Албърт“? — Пола познаваше заведението. Беше оживена, просторна кръчма в единия край на градския център, винаги пълна заради евтината бира.

Той кимна.

— Именно.

— Не може да се каже, че е най-подходящото място да изпиеш на спокойствие едно питие.

Той направи гримаса.

— Там никой не ти досажда, прекалено натъпкано е, за да могат посетителите да се опитват да завързват разговор. Обичам да съм сам сред много хора.

„Освен това не може да се очаква, че някой ще си спомни там ли си бил или не“. Това затваряше още една линия за разследване.

— Известно ли ви е Бев да се е карала с някого? С колега? С някой от болничния персонал? С пациенти? Или с някой, който няма връзка с работата й?

Лицето на Дан остана безизразно.

— Никога не е споменавала нещо подобно. Искам да кажа, на всички ни се случва да се посдърпаме с някого на гишетата. Клиентите невинаги са въплъщение на учтивост и здрав разум. Но Бев обикновено се справя с такива напрежения — не провокира хората — той се поусмихна иронично. — За разлика от мен. Не ме бива да приемам спокойно глупости. Понякога просто обръщам гръб и излизам, и в такива случаи именно Бев се намесва и укротява бурята.

— Така — значи няма приятел, няма и врагове. Да ви се е сторила неспокойна напоследък? Изнервена, уплашена?

— Такова поведение й е съвсем неприсъщо. Бев не е плашлива невротичка. Бих казала, че би се уплашила единствено, ако нещо се случи с Торин. А с него не се е случило нищо, нали? Ако съдя по това, което казвате.

„Като изключим това, че майка му е изчезнала.“

— Ако ви кажех снощи, че Бев ще изчезне, щяхте ли тогава да си помислите „Да, напълно възможно.“?

Дан завъртя отрицателно глава без никакво колебание.

— Не. Бев е човек, на когото може да се разчита изцяло, крайно организирана. Ако е искала да си позволи малко отклонение, щеше да го направи така, че никой не би забелязал, преди нещата да приключат.

Пола съзнаваше, че няма повече въпроси към Дан. Но имаше чувството, че по-късно може да възникнат нови. Тя стана и извади от джоба си визитна картичка.

— Бихте ли ми изпратили номера на Вахни Бат? И ми кажете, ако се сетите за още нещо, нещо необичайно, нещо, което Бев може да е казана. Приемаме случая много сериозно, Дан.

— Добре. Предайте на Торин, че сме с него.

Пола си каза, че това щеше да е най-лесната й задача и погледна часовника си. Беше пратила двама детективи в апартамента на Надя Вилкова и им беше обещала, че по-късно ще отиде при тях. Ако се изключеше възможността Надя да е живяла в подобие на манастирска килия без всякакви притежания, те сигурно бяха все още там, преравяйки чекмеджетата с бельото й и кухненските шкафове. А това й отваряше една пролука, която можеше да посвети на някои занимания, непредвидени в работната й програма.

Написа бързо съобщение до Елинор, в което я молеше да й отдели малко време в кафенето на петия етаж — знаеше, че то е близо до отделението, в което приятелката й се грижеше за оперираните тази сутрин пациенти. Пола беше изпила половината от горещия си шоколад, когато Елинор се появи, много делова, с бяла престилка и слушалка. Изминалото време не бе пропъдило физическата тръпка на наслада, който Пола изпитваше всеки път, когато се виждаха, дори ако се бяха видели за последен път само преди няколко часа. Беше налудничаво, беше детинско, но не я беше грижа. Преди да срещне Елинор, животът й не преливаше от радости. Сега вече имаше за какво да става сутрин от леглото и това надделяваше над каквито и да било други аргументи.

Елинор се упъти право към масата на Пола, без да се отбие да си вземе кафе. Приведе се през масата, целуна я по устните и седна.

— Няма спор, че винаги се радвам да те видя, но този път наистина разполагам само с пет минути — каза тя.

Пола вдигна ръце, подчертавайки желанието си да се извини.

— Съжалявам, и аз нямам много време. Но поводът е основателен.

— Представи ми десетсекундната версия — Елинор взе чашата на Пола и отпи, потръпвайки от удоволствие. — Вдига нивото на захарта в кръвта. Какво удоволствие!

— Тази сутрин Торин Макандрю съобщи в полицията, че майка му е изчезнала. Не е на работа, никой не е чувал нищо за нея и…

— Бев е изчезнала? — прекъсна я Елинор.

— Така изглежда.

— Но тя никога не би изоставила Торин. Пола, трябва да се е случило нещо сериозно. Проверихте ли в болниците?

— Това беше първото, което направих. Както и докладите за арести. Не е станала жертва на злополука, не е и арестувана. Можеш да ми вярваш, не пренебрегвам нищо.

Елинор притисна ръка към устата си. Много добре знаеше с какви случаи се занимава обикновено Пола. Всеки би бил обзет от ужас при мисълта, че негов приятел може да е обект на нейните търсения.

— С какво мога да помогна?

— Кой е най-близък с нея тук?

— Вероятно Дан — отвърна Елинор без колебание. — Той е хетеро, но е толкова превзет, че може да мине и за гей. Имаше един момент преди около две години, когато връзката им можеше да премине в нещо повече от приятелство. Но и двамата не се осмелиха. Тя не искаше да излага на опасност брака му, а всъщност и той самият не го искаше.

— Значи отказът не е бил само от едната страна?

Елинор замълча замислено.

— Доколкото си спомням, след това съм се озовавала няколко пъти в компания с тях двамата и не съм долавяла някаква неловкост между тях — тя погледна скептично Пола. — Нали не си си наумила, че Дан има нещо общо с изчезването й?

— Не се извинявам, задето не пропускам нито една възможна следа, Елинор. Но в случая има нещо по-спешно за обсъждане от личността на Дан. Ето за какво става дума. Не мога да оставя Торин сам в дома им. Знам, снощи е бил там без Бев, но и сам не е вярвал, че тя изобщо няма да се върне до сутринта. А няма роднини наблизо. От друга страна, не ми се иска да го откарат в някакъв приют на социалните служби.

— Искаш да дойде да живее у нас?

Пола не можа да скрие усмивката си.

— Ето защо те обичам — отвърна тя. — Присъщо ти е да се раздаваш.

— Очевидно, след като съм избрала теб — Елинор потупа с пръст ръката на Пола. — И какво трябва да предприемем сега?

— Той ще ми се обади след училище. Може ли да го пратя при теб? Ще му намериш ли някакво местенце, където да си пише домашните на спокойствие, докато приключиш с работата си? Не ми се иска той да отиде в дома на някой свой приятел, където да изтърси, че майка му е изчезнала и сега отива да живее при някакви две дърти лесбийки, които почти не познава.

Елинор се позамисли.

— Да, ще намеря нещо. Ами ти? Какво е положението при теб? Кога ще се прибереш?

Пола въздъхна и поклати глава.

— Не знам. Тази сутрин се натъкнахме на убийство. Работата по него едва сега започва.

— Добре, че съм търпелива — каза Елинор.

— Знам. Понякога си казвам, че се държа като най-лошия сред колегите си — мъже. Извинявай.

— Разликата е там, че съзнаваш, когато го правиш. А пък аз оставам морален победител — усмихна се Елинор. — Всичко е наред, Пола. И двете си заплащаме, защото държим на професиите си. Не бих те обичала толкова, ако не приемаше толкова сериозно работата си. Как е новата шефка?

— Прекалено рано е да се каже. Но няма нищо общо с Карол Джордан, това поне е сигурно.

— Това не ми говори много.

Пола взе чантата си.

— Ще говорим по-късно. Ти имаш пациенти, а аз трябва да тръгвам по задачи — тя се изправи, докосна с ръка рамото на Елинор и я целуна по косата. — Ще ти изпратя Торин. Ще се видим, когато се видим.