Вал Макдърмид
Изгорени мостове (50)

50.

Търпението бе добродетел, към която бе приучен от дете. Баща му никога не бе търпял капризи и хленчене, затова той разбра отрано, че начинът да сведе болката в съществуванието си до минимум беше да си държи устата затворена и да се научи да чака. Затова и за него не беше трудно да удължи времето, което тя щеше да прекара във фризера, преди да я извади, за да си поиграе с нея.

Но това не означаваше, че той ще безделничи и ще стои със скръстени ръце. Междувременно мъжът й сигурно беше изпаднал в паника. Беше почти полунощ — тя трябваше да се е прибрала у дома още преди пет часа, като се има предвид кога си тръгна от работа. Първоначално съпругът може би беше решил, че я е задържал някакъв проблем с транспорта — закъснение на трамвая може би. Или пък някаква катастрофа, която е хвърлила в хаос движението в центъра на града. Нещо не чак толкова обезпокоително. Но минутите са течали, а не е пристигало съобщение, телефонът не е иззвънял, и той сигурно е започнал да се измъчва от тревога.

Какво ли е направил тогава той, този Марко Мейдър, чието дразнещо привлекателно лице му се усмихваше от снимката, която намери в портфейла й? Разбира се, опитал се е да се свърже с нея. Но междувременно телефонът й е бил не само изключен, но и батерията, и СИМ картата му са били извадени. Щеше да ги постави обратно, когато вече нямаше да има знамение дали някой ще я проследи по телефона или не. Но засега вземаше всички възможни предпазни мерки.

И така, Марко щеше да установи, че телефонът й не функционира. Каква ли щеше да бъде следващата му стъпка? Сигурно щеше да започне да се обажда на приятелите й, за да разбере дали не е при някой от тях и дали не е споделяла с тях някакви свои намерения за вечерта. Разбира се, нямаше да узнае нищо.

Нямаше да може да се обади на някой от колегите й, защото тя току-що бе започнала работа на новото място и надали бе успяла да изгради там някакви социални контакти. Той сигурно не знаеше имената на новите й колеги, камо ли пък телефонните им номера.

Следователно щеше да му се наложи да отиде до сградата на „Телит Комюникейшънс“, където служителят от нощната охрана щеше да му каже, че в сградата няма никой. Ако Марко Мейдър решеше да вдигне повече шум, охранителят би могъл да му покаже дори данните в компютъра, регистрирал часа, в който е излязла и се е упътила към асансьора.

След това вече бе възможно той да е решил да се обърне към полицията. Но това нямаше да му помогне с нищо. Едно петчасово закъснение нямаше дори да бъде отбелязано в книгата, където се регистрираха инцидентите от деня. Дори ако се вземеха предвид двете убийства на жени през същата седмица. Защото нямаше показатели, по които съпругата на Марко Мейдър би могла да бъде свързана с една полякиня — дистрибутор на фармацевтична фирма или с главния фармацевт на „Брадфийлд Крос“. Връзка не можеше да се направи, защото, като изключим факта, че си приличаха на външен вид, подборът бе направен произволно. Хората казват, че не може да се съди за една книга по корицата й и за съжаление това е така. Но на него му се налагаше да се ориентира по корицата. Те трябваше да отговарят на въображаемия образ в главата му, на мечтата, породила се от лицето на Лорън Хътън на екрана. Процесът беше изтощителен, но рано или късно той щеше да открие истинската. Онази, която щеше да замести другата, измъкнала се от разплатата, която заслужаваше.

Но той се отклоняваше от основното — тоест от въпроса какво щеше да предприеме Марко Мейдър. Толкова се изкушаваше да отиде и да види с очите си. Такава изтънчена наслада би му доставило да го наблюдава през прозореца, как кърши ръце или плаче по телефона.

Защо пък да не се поддаде на изкушението? Нямаше смисъл да си отказва това удоволствие, нали? Затова той си сложи гумени ръкавици и взе ключовете й. За всеки случай — може би Марко бе излязъл, за да удави в алкохол скърбите си, и тогава щеше да се открие възможност да се порови в жалкия им брачен живот.

Не беше минал и четвърт час, когато той намери свободно място за паркиране на съседната улица, и движейки се в сенките, зави бързо зад ъгъла. Въпреки накуцването, което му остана, след като баща му го беше пребил за пореден път, той се движеше по-бързо от повечето хора. По това време на нощта повечето къщи бяха потънали в мрак, тук-там тънък лъч светлина се процеждаше през пролуките на завесите в спалните, виждаше се понякога и слаба светлина в някое антре, зад стъклата на входната врата. Каза си, че това не е място, където хората остават будни до късно през нощта и се забавляват. Типично предградие, по всички показатели — обитателите му или ставаха рано сутрин, за да отидат на работа, или пък бяха пенсионери, възприели вече навика на старите хора да заспиват рано и да се будят рано. Като че ли има изобщо за какво да се будят, мислеше си той, представяйки си такъв непълноценен живот, в който се примиряваш с нещо по-малко от пълното съвършенство. Живот, какъвто той никога не би приел.

Не беше особено учуден, когато забеляза, че в дома на семейство Мейдър светят много лампи. Завесите на партерния прозорец в предната част на къщата не бяха спуснати, ярко грееха лампите и в антрето и осветяваха улицата отпред. Той се озърна, за да се убеди, че никой не го вижда, после тръгна през малката градинка пред къщата, промъкна се покрай външната врата и надникна през прозореца. Не забеляза никакви признаци на живот. Два дивана, на които не седеше никой, телевизор, етажерки с дискове и тук-там книги. Нямаше и следа от безпорядък. Навсякъде по стените имаше картини, той предположи, че са по-скоро отпечатъци или репродукции. Светлината не беше достатъчно силна, за да ги разгледа, но му се сториха с ярък колорит.

Промъкна се отново покрай входната врата и продължи към гаража. Малък прозорец хвърляше правоъгълник от светлина на земята, и той се приведе, за да не бъде забелязан. После се обърна и надникна вътре. Обичайният претъпкан с боклуци гараж, каза си той. Косачка за трева, градинарски сечива. Висок фризер. Рафтове, претъпкани с тенекиени кутии с боя, домакински препарати, препарати за поддръжка на кола. Примъкна се малко по-напред, за да разшири зрителното си поле, и тогава забеляза нещо напълно неочаквано.

Горната част на главата на мъж, който лежеше неподвижно на пода.

Стреснат, той отстъпи рязко назад. Когато бясно биещото му сърце се поуспокои, той отново се промъкна напред, този път вече по-смело. Видя цялата глава на мъжа отзад. Естествено, тя беше прикрепена към тяло. Тяло, което лежеше на пода до велоергометъра, единият крак още не беше се смъкнал от уреда.

Марко Мейдър не крачеше напред-назад, изпаднал в паника заради отсъствието на жена си. Марко Мейдър беше мъртъв.

А ако не беше, щеше да умре много скоро.