Вал Макдърмид
Изгорени мостове (56)

56.

Беше почти като преди, мислеше си Карол. Седяха с Пола и Стейси около масата в полунощ, пиеха кафе и обсъждаха текущо разследване в опит да го задвижат в правилната посока. Само че не беше същото. Тя само си внушаваше, че е така. Преди Тони нямаше да лежи в ареста, Крис да бъде подлагана на всевъзможни терапии, в спалнята на горния етаж да спи едно момче, а Елинор Блесинг да прави кафе в кухнята. А и Кевин и Сам, другите членове на отдела за особено тежки престъпления, бяха продължили напред и нагоре — тя нямаше представа къде се намираха сега и какво вършеха. Налагаше се да приеме, че е отворена нова глава, чиято връзка с миналото беше доста слаба.

— Благодаря, че дойде — обърна се тя към Стейси.

Стейси отвори елегантния си лаптоп.

— Пола ми обясни какво е станало с Тони. Исках да помогна.

„Пада ми се.“

— Разбира се. Той винаги е бил готов да ни помага според силите си.

Елинор влезе с поднос, на който имаше димящи чаши.

— Ето кафе за всички. Бих се разтревожила, че после няма да спите, но нали сте все ченгета — значи кафето ви действа също толкова слабо, колкото и на лекарите — тя им подаде чашите и постави на масата чиния с шоколадови бисквити. — За ваш късмет днес купих нови количества. Торин като че ли ги всмуква.

— Как е той? — Карол наля мляко в кафето си и го разбърка, после си взе бисквита.

— Не го познавам достатъчно добре, за да знам със сигурност — отвърна Елинор. — Разбира се, много е разстроен, но ми се струва, че всъщност не знае каква реакция се очаква от него. Няма опит в скръбта, от който да почерпи. Като че ли сам не може да разбере какво чувства.

— Все още е в шок — каза Пола, съхранявайки тайните му. — Вероятно още не е започнал да осмисля станалото.

— Горкото момче — обади се Стейси.

Карол се постара да не й проличи колко я изненада това, че Стейси проявява съчувствие към органична форма на живот. После си припомни разкритията на Пола — че Стейси, която беше някога компютърният гуру на отдела, сега поддържаше извънслужебни контакти със Сам Еванс — и може би в тях имаше дори романтична нотка. Ето още нещо, което напомняше, че сега не е като преди.

— Арестуването на невинен човек няма да помогне на разследването — каза тя.

— Вече казах колко съжалявам, че се стигна до тук. Опитах се да убедя Фийлдинг да изчака, но ми се струва, че плановете й са свързани с горните етажи. Иска да направи добро впечатление на шефовете — Пола поклати глава. — А Тони не си помага с нищо.

— Не съм очаквала някога да изпитвам благодарност заради познанството си с Бронуен Скот — каза Карол. — Остава ни само да подкопаем вашите аргументи, Пола — тя вдигна ръка, когато Пола понечи да възрази. — Не те обвинявам, знам, че зад всичко стои главен инспектор Фийлдинг. Казах „ваши“, защото ти си единственият човек тук, който официално е свързан със случая.

— Именно — отбеляза Стейси. — Аз всъщност не съм тук.

— Нито пък аз — намеси се Елинор. — Налага се и да поспя — тя целуна Пола по бузата. — Напускам ви. Не стойте будни до късно, дами — тя потупа Карол по рамото, когато мина покрай нея. Само преди ден Карол щеше да се отдръпне от докосването й. Сега усещането й се стори приятно.

Всички изчакаха учтиво Елинор да излезе от стаята, после Карол каза:

— Като начало предполагам, че никой от нас не вярва във възможната вина на Тони? — Пола я изгледа възмутено, Стейси завъртя очи към тавана. — Добре де, трябваше да попитам. Следователно моята работа е да омаловажа уличаващите го обстоятелства до такава степен, че Фийлдинг да се откаже да повдига обвинение срещу него.

— И нямаш много време за тази работа. Първото, което ще поиска тя утре, е да го разпита отново и според мен ще повдигне обвинение в края на разпита, ако Бронуен Скот не успее да й представи много солидна причина да не го прави.

— Ако докажем, че заключенията ви от резултата на ДНК-анализа са неоснователни, това ще бъде ли достатъчно солидна причина? — попита Карол със сладък глас.

Пола се поизправи на стола си.

— Какво искаш да кажеш?

— Той си спомни как петното се е озовало върху дрехата — Карол повтори онова, което Тони й бе разказал по-рано, докато Пола и Стейси клатеха невярващо глави. — Стейси, Пола ми каза, че си успяла да се добереш до данните, свързани с Надя Вилкова. Така ли е?

Стейси кимна.

— Не беше сложно — тя натисна няколко клавиша и обърна екрана към тях. На него се виждаше страница от бележник с календар. — Приложих и данните от лаптопа и телефона й, за да си съставим възможно най-пълна картина за ежедневието й. И така… — тя кликна върху нещо и образът се смени. — Мога да ви кажа какви са били деловите й ангажименти през всеки произволно подбран ден, кога е имала лични уговорки, какви съобщения е изпращала и получавала, същото се отнася и до съдържанието на електронната й поща.

— Казвала ли съм ти колко ме плашиш понякога? — обърната към Стейси, Карол вдигна признателно палец.

— Само трябва да внимаваме тя да си остане на страната на добрите — измърмори Пола.

— Следователно можеш да покажеш кога е била по работа в „Брадфийлд Мур“?

Стейси отново придърпа лаптопа към себе си. Почакаха, докато клавиатурата шепнеше под пръстите й, после тя отново обърна екрана към тях.

— Била е там пет пъти, откакто е започнала работа в компанията. Имала е срещи с Джоана Мур, медицински директор на болницата.

— Можеш ли да ми пратиш датите в мейл? Трябва да ги сравня с описанията на инциденти в болничния дневник. Една от тези дати трябва да съвпада с деня, когато Тони е бил ударен в лицето от пациент и от носа му потекла кръв.

Стейси изсумтя.

— Всъщност нищо не се променя, нали?

— Работата е там, че аз всъщност си спомням този случай — каза Карол. — Носът му беше подут и посинял като патладжан дни наред. Беше по някое време миналата година. Но не мога да си припомня по-точно.

— Бог ми е свидетел, такъв като него не можеш да си измислиш, и да искаш — измърмори Стейси.

— Ще ти позволят ли да видиш болничния дневник? — попита Пола.

— Ако Тони ме упълномощи, не виждам как ще ми откажат. Това е първото, за което ще се погрижа утре. Лошото обаче е, че в понеделник е имал среща с Уил Нютън в „Брадфийлд Крос“. Накрая напуснал срещата вбесен. Отишъл си у дома пеш, за да пропъди лошото си настроение, затова и няма алиби за времето, когато Бев е изчезнала.

Пола изпъшка и погледна открито Карол.

— Това, че няма алиби, всъщност не е учудващо. Липсва му времето, когато отделът за особено тежки престъпления все още функционираше. Сега, без нас, той няма кой знае какви социални контакти.

Карол знаеше какво се крие в действителност зад думите на Пола, но нямаше да допусне да бъде въвлечена в разговор на тази тема.

— Виж какво ще успееш да направиш.

Пола кимна, признавайки с крива усмивка, че не е успяла да подтикне Карол към откровеност.

— Искаш ли да накарам някой колега да провери записите от камерите в болницата и близките улици?

Карол кимна.

— Ако задействаш търсенето по официален път, реакцията ще е по-добра, отколкото ако аз се опитам да изтръгна нещо от болничните чиновници. Междувременно ще търсим експерти, които да дискредитират пръстовия отпечатък като доказателство. Защото очевидно отпечатъкът не е на Тони.

— Това не е достатъчно — каза Стейси, усуквайки кичур от гладката си черна коса около пръста си. — Ако се обясни причината за присъствието на кръвта и се отхвърли валидността на пръстовия отпечатък, това вероятно би убедило съдебните заседатели, че има разумни основания за съмнение, но няма да възпре Фийлдинг да повдигне обвинение срещу него.

Изражението на Пола беше мрачно.

— Още не съм се ориентирала напълно на новото място, но бих казала, че си права. Ако искаме да измъкнем Тони от ареста, преди тя да е повдигнала обвинение срещу него, се налага да намерим по-убедителен заподозрян.

Карол се приведе напред, опряла длани на масата, напрегната и съсредоточена.

— Тони е развил една теория въз основа на начина, по който убиецът се отнася с жертвите си — тя погледна Пола. — Нали знаеш налудничавата идея на Фийлдинг, че Тони избива жени, които приличат на мен, защото съм се разделила с него? Е, Тони предполага, че той не убива жертвите си, защото приличат на мен. По-скоро обяснението е, че ние — тоест аз и двете му жертви приличаме на жената, която той иска да убие в действителност.

— А какво го възпира да убие жената, която иска да убие в действителност? — Стейси потупваше полека с връхчетата на пръстите си по лаптопа — оживена и заинтригувана сега, когато вече й се предлагаше нещо ново, в което да забие зъбите си.

— Тони смята, че тя е успяла да го лиши от тази възможност.

— Причината може да е самоубийство, злополука, такива неща.

— Но е възможно тя вече да е мъртва. И да е умряла съвсем наскоро. Той смята, че ако открием нея, ще открием и убиеца.

Пола стана рязко и запали една ароматизирана свещ, която незабавно изпълни въздуха с празничното ухание на канела и червени боровинки. После извади цигара от пакета и я запали от пламъка на свещта.

— Дявол да го вземе — каза тя, след като вдиша дълбоко дима. — И как предлага да го направим?

Карол направи гримаса.

— Не успя да стигне до там.

— Много изненадващо.

Стейси се намръщи.

— Това е интересно предизвикателство. Надали можем да въведем „мъртва руса жена Брадфийлд“ в „Гугъл“ и да очакваме някакъв полезен резултат.

— Най-вероятно няма да излезе нищо, освен някой и друг тъп виц за блондинки — въздъхна Пола. — А това не ни помага по никакъв начин.

— Казах си, че може да се поровя из архивите на вестник „Сентинъл Таймс“. Имам предвид старите хартиени броеве, не онлайн версията — каза Карол. — Мисля, че продължават да ги съхраняват в централната библиотека.

— Ако поддържането им не е отпаднало покрай някоя инициатива на местната община за съкращаване на бюджета — отбеляза потиснато Пола.

— Сведенията там не могат да се нарекат изчерпателни — подчерта Стейси.

— Може и така да е, но в повечето фирми за траурни услуги предлагат съобщение във вестника като част от обслужването, и доста хора все още се възползват от това — отвърна Карол. — Това е най-доброто, което можем да направим.

— А аз ще се опитам да убедя Фийлдинг да не повдига обвинение на Тони още сутринта — Пола се прозя широко и разкърши рамене. — Съжалявам, момичета, но трябва да си лягам.

Карол стана.

— Блазе ти. На мен ми предстои да шофирам четиридесет минути, преди да стигна до леглото си.

— Имаме един диван, който става за спане — каза Пола. — Напоследък къщата се е превърнала в неофициален приют за безпризорни и самотници.

Карол се усмихна и поклати глава.

— Благодаря, но трябва да се прибера заради кучето. Аз съм новак в тази игра. Нямам представа колко дълго можеш да ги оставяш сами, без да пощръклеят.

— Къде я остави?

— В основното помещение на къщата. Не може да направи нищо друго, освен да дъвче магаретата за рязане на дърва и треските по пода.

— Толкова по-добре, предполагам.

— Ще я взема със себе си утре. Ще може да спи в „Лендроувър“-а, а по обяд ще я изведа на разходка.

— Сигурна ли си, че имаш право да я оставяш така? — попита угрижено Стейси.

— Не виждам защо не. Времето не може да се нарече топло, и, разбира се, ще оставя един от прозорците полуотворен. И ще я извеждам винаги, когато имам възможност.

Пола се изправи с усилие на крака.

— Всичко ще е наред. Радвам се, че дойде, Карол. Тони има нужда да бъдеш на негова страна.

Спокойното, дружелюбно изражение на Карол незабавно изчезна, раменете й се напрегнаха.

— Не съм на негова страна. Аз съм на страната на правосъдието, това е всичко. И когато си свърша работата тук, ще се върна към своя живот. Приключих с него, Пола. Приключих с Тони.