Вал Макдърмид
Изгорени мостове (12)

11.

С напредването на сутринта Мари вече бе успяла да състави списък с въпроси за Роб Морисън. Опитът я беше научил, че няма смисъл да отлага поради неуместна учтивост. Имаше нужда от отговори, за да постави начало на онези стратегически развития, за чието започване и осъществяване бе наета. Нямаше полза да се тревожи дали Роб няма да приеме въпросите й като скрита критика. Ако прекалената му чувствителност може да попречи на напредъка, за него ще да е най-добре да стане по-дебелокож, казваше си Мари. При това колкото е възможно по-бързо.

Тя провери отново написания на ръка списък, който бе съставила — винаги беше по-добре да си записваш въпросите, по този начин те се запаметяваха, а и намаляваше вероятността да бъдат пропуснати по време на обсъжданията — и забърза през обширното общо работно помещение към кабинета на Роб.

Мари оглеждаше залата, докато я прекосяваше, отбелязваше кой е привел глава, кой говори по телефона или се мръщи срещу монитора, кой зяпа в празното пространство или се е облегнал назад на стола си, за да побъбри със съседа си отвъд преградата. Нямаше намерение да предприеме много скоро такива груби мерки като оценка на уплътняването на работното време, но никога не беше прекалено рано да набираш впечатления за личния състав. Да вземем например Гарет. Възможно бе да е един от най-ефективно работещите служители, но точно сега той не обръщаше никакво внимание на работата си. Беше се извърнал от монитора и бъбреше с някакъв самодоволен на вид тип с розова риза и светъл спортен панталон, с безукорно поддържана коса. Дори от такова разстояние Мари успя да различи логото на „Ралф Лорън Поло“. Готова беше да се обзаложи, че около него се носи натрапчив мирис на афтършейв или одеколон. Не беше го забелязала по-рано, когато я представяха на работещите на етажа, а си мислеше, че нямаше да го пропусне, ако е бил тук. Познаваше този тип мъже и не ги харесваше.

Пропъждайки го от мислите си, тя влезе през отворената врата в кабинета на Роб и го завари пред компютъра. Натискаше трескаво мишката, като че ли беше увлечен в някаква идиотска компютърна игра.

— Можеш ли да ми отделиш малко време? — попита тя.

Той незабавно прекрати това, което правеше, и преди тя да може да види екрана, затвори прозореца, в който работеше.

— Разбира се. Проблем ли има?

— Трябва да проуча някои от работните ни процедури — отвърна Мари, придърпа един стол и седна от едната страна на бюрото му. — Трябва да съм наясно как вършим нещата сега, за да мога да преценя в кои области бихме могли да внесем стратегически подобрения.

Той кимна ентусиазирано, потри брадичка, после подръпна месестата част на ухото си. Очевидно беше един от хората, които непрестанно попипват лицето си. Това породи у нея нежелание да докосва вещите, които бе докосвал. Той поглади едната си вежда и почеса отстрани носа си. После каза:

— Напълно разбираемо.

Едва бяха започнали, когато в стаята с наперена походка влезе „мистър Ралф Лорън“. Той плъзна поглед по Мари, задържа го повече на гърдите и краката й, и чак тогава се обърна към Роб.

— Идваш ли довечера? — каза той. Въпросът прозвуча по-скоро нападателно, отколкото като покана.

Роб се смръщи насреща му, сякаш искаше да го предупреди да внимава.

— Найдж, запознай се с Мари Мейдър, новия ни маркетинг директор. Мари, това е Найджъл Дийн. Той е един от гениите на горния етаж. Занимава се с развиване на софтуер за нашите системи за набиране на данни.

Найджъл я погледна и кимна.

— Ние сме „Биг Брадър“ — каза той. — Тоест онзи, който ви наблюдава, не предаването по телевизията. Управляваме данни за всичко — от кварталния ви супермаркет до камерите за контрол върху скоростта и мобилните телефонни мрежи. Мога да проследя пътя ви от входната врата на дома ви до офиса, без изобщо да подозирате.

Роб се разсмя смутено.

— Не му обръщайте внимание, обича да дразни всички ни, така е, Найдж, нали?

„Гадняр“, каза си тя. После отвърна спокойно:

— Ще го имам предвид — без да се разбере към кого от двамата адресира отговора си.

— Исках само да се уверя, че Роб ще дойде довечера. Ще отпразнуваме с няколко колеги сключването на нов тлъст договор. Отиваме в „Хънипотс“, знаете ли го?

Не беше необходимо да водиш светски живот, за да знаеш за съществуването на „Хънипотс“, най-големият стриптийз клуб в Брадфийлд. Мари би предпочела да й заковат с пирон ръката за стената, вместо да прекара една вечер там. Не за първи път оцени късмета, който бе имала, и изпита благодарност за своя Марко.

— Никога не излизам вечер в работен ден — отвърна тя.

Найджъл повдигна ъгълчето на устата си в присмехулна усмивка.

— Ах, вие, дамите, с вашия сън за красота. Е, тогава може би друг път. Някой петък?

Мари му отвърна с най-сладката си усмивка:

— Ще доведа и съпруга си. Той винаги се радва на повод да се посмее — тя събра документите, които бе донесла, и стана. — Роб, може би ще успеем да довършим това, когато се освободиш?

„Задник“, мислеше тя, докато вървеше обратно към кабинета си. Явно, че независимо от това къде работиш, нямаше как да се отървеш от такива като него. „Толкова по-зле“.