Вал Макдърмид
Изгорени мостове (46)

46.

Докато Тони се ровеше в спомените си, на друго място се провеждаше следният разговор:

— Бронуен Скот на телефона.

— Обажда се Карол Джордан.

Мълчание.

— Искате да кажете, главен инспектор Карол Джордан?

Говореше предпазливо, много предпазливо.

— Бивш инспектор. Вече не съм ченге. Но вие, предполагам, сте все още най-добрият адвокат в Брадфийлд?

— Големи хвалебствия, госпожо Джордан. А пък аз винаги съм си мислела, че ме мразите.

— Не е необходимо да ви обичам, за да оценявам професионалните ви качества.

— Е, на какво дължа това обаждане? Предполагам, че не ми звъните посред нощ само за да укрепите самочувствието ми. Не ми казвайте, че някой се е осмелил да арестува вас.

— Имам работа за вас. Клиент, когото да представлявате. И едно предложение във връзка с тази работа.

— Звучи вълнуващо — отсреща се чу прозявка. — Само че е късно. Не може ли работата да почака до сутринта.

— Не, не мисля. Може ли да се срещнем на паркинга срещу участъка на Скенфрит Стрийт след половин час?

— Звучи много тайнствено, като че ли ще се срещаме с „Дълбокото гърло“ от скандала „Уотъргейт“. Защо би трябвало да направя това, госпожо Джордан? Каква е моята изгода?

— Получавате възможността да работите по много широко огласявано разследване. И възможността да прецакате полицията на Брадфийлд. Предполагам, че ден, в който не сте успели да скроите номер на някой старши служител на полицията, за нас е просто загубен.

Последва гърлено изкискване.

— Знаете кои копчета да натиснете, госпожо Джордан.

— Имала съм отличен учител. Е, ще се срещнем ли?

— Надявам се поводът да е основателен. Наистина основателен.

Карол се усмихна.

— Не ми се вярва да останете разочарована.

Тя затвори телефона и мина на трета скорост, навлизайки в поредицата завои, по които щеше да се изкачи нагоре сред хълмовете, преди да започне да слиза по пътя към Брадфийлд. Не беше лесно да запази хладнокръвие по време на разговора си с най-костеливия орех сред адвокатите, с които се бе сблъсквала, когато защитаваха арестувани от нея престъпници. Да се каже, че чувствата й относно предприетите от нея действия бяха смесени, беше все едно да се каже, че правителството налага някои ниски ограничения на данъкоплатците. Стомахът й се свиваше, дланите й бяха мокри от пот. На моменти й се искаше да бе успяла да пренебрегне напълно наученото от Пола.

Но не беше успяла. Когато Пола си тръгна разгневена, Карол я последва почти на секундата. Настигна я на половин път до колата й. Не й се наложи да полага големи усилия, за да убеди Пола да се върне, а после двете си организираха един от онези брифинги, които се бяха превърнали в тяхна втора природа, когато работеха заедно. Колкото повече Карол слушаше описанията на Пола, толкова повече се вбесяваше от абсурдността на случилото се с Тони.

— Не всички доказателствени материали са равни пред съда — възрази тя. — Много често въздействието им е оцветено от странични асоциации. Виждаш човек като Тони и изходната ти точка би трябвало да бъде: „Няма как този човек да е убил две жени. Какво се е случило тогава, за да има улики, които сочат към него?“ Не си казваш: „Ето някакви веществени доказателства, трябва да е той“. Така не се служи на справедливостта.

И така, разбира се, тя трябваше да се намеси. Но вземането на това решение не беше толкова просто. Не можеше да пропъди напълно подозрението, че е манипулирана от Пола. Предполагаше, че тя има и други мотиви извън разчистването на последиците от прибързаното решение на Фийлдинг. Но ако Пола си въобразяваше, че е накарала Карол да стъпи на пътя към сдобряване с Тони, очакваше я разочарование. Движещата я сила беше стремеж към справедливост — само и единствено това. Решението й бе свързано с отношенията й с Тони само дотолкова, доколкото общото им минало означаваше, че тя го познава достатъчно добре, за да съзнава, че той не е убиец. На ниво лични отношения тя като че ли не би възразила той да гние в затвора за нещо, което не е извършил, след като нямаше законни средства да го накара да страда за това, което беше извършил. Но това би означавало истинският убиец да остане на свобода, а такова нещо Карол не можеше да приеме. Може и вече да не беше ченге, но все още разбираше какво означава справедливост.

Което не можеше да се каже за Бронуен Скот. Необходимостта да си сътрудничи със Скот й тежеше почти толкова, колкото необходимостта да защити Тони. В продължение на години Скот беше трън в очите й с практиката си да се възползва от всички слабости на закона, за да помага на виновните. На теория Карол поддържаше идеята, че всеки има право на защита, независимо от престъплението, което е извършил. Но от реализирането на тази идея на практика понякога й се доплакваше. Тя ненавиждаше Скот заради максимата, която адвокатката нерядко произнасяше с вид на невинно оскърбена: „Вършете си работата както трябва, инспекторе. Тогава няма да има технически пропуски, от които да се възползвам“. Тя презираше небрежното безразличие, с което Скот беше способна да защитава недвусмислено виновни клиенти. А най-много мразеше да вижда как престъпници напускат съда оправдани, защото Скот беше успяла да въздейства на емоциите и сантименталността на съда въпреки наличните доказателства.

Но сега, когато вече нямаше на своя страна властта, която и даваше предишната й работа, щеше да се наложи да се възползва от уменията на Скот, ако държеше наистина да има правосъдие. И което беше много важно, Карол нито за миг не се съмняваше в това, че някой трябва да защитава правата на двете убити жени, а Фийлдинг определено не го правеше, и тъй като тя не го правеше, това възпрепятстваше и Пола. Някой трябваше да се заеме с това. Спасяването на Тони беше само първата стъпка по пътя към истината.

Всички тези разсъждения за възвишени идеали бяха отличен начин да отклонява мислите си от друго. Колкото повече приемаше, че е застанала под знамето на справедливостта, толкова по-малко й се налагаше да обмисля чувствата си към Тони. Би отхвърлила с презрение представата, че се опитва да намери начин да прехвърли мост през пропастта между тях двамата, ако изобщо би си позволила да обмисли подобна вероятност. Тук не ставаше дума за прошка. Тя просто не искаше занапред той да бъде част от живота й.

Навлизането с колата в Брадфийлд я накара да се почувства странно. От месеци не бе минавала по градски улици и макар че все още лесно намираше маршрутите, които преди знаеше наизуст, сега се чувстваше като турист, който се движи по карта, чиито указания е запаметил. Този град бе неин дом в продължение на години, но тя бе прекъснала връзките си с него и ето че вече забелязваше промени в потока на движението. Нищо особено — някоя промяна в платната и в предимствата на някой светофар. Но беше достатъчно да я накара да се почувства чужда.

Тя спря пред многоетажния паркинг на Скенфрит Стрийт пет минути по-рано от уговореното време. Сградата, образец на грозната архитектура от шейсетте години на двайсети век, се открояваше рязко в неоновите светлини. Минаваше единайсет и на партерното ниво почти нямаше коли. Карол паркира своя „Лендроувър Дифендър“ в средата на редица от празни места и излезе от колата. Стъпките й отекваха по мръсния бетон като в банално звуково оформление на някои филм. Тя се облегна на предния капак на джипа, усещайки лек пристъп на тревожност. Беше жена, сама в пуст паркинг насред града. Когато беше още ченге, простият факт на принадлежността й към полицията я караше да се чувства защитена. Сега, колкото и нелогично да беше, тя се чувстваше много по-уязвима. Дори изборът й на дрехи допринасяше за това безпокойство. Беше привикнала към излъчването на сила и увереност, което и придаваха работните дрехи. Блузата и костюмът, които преди носеше на работа, сега я караха да се чувства по-лесна мишена за навъртащи се наоколо хищници. Надяваше се Бронуен Скот да не закъснее.

В точния час се чу изсвистяване на гуми и едно „Ауди ТТ“ навлезе в паркинга с малко по-висока от допустимата скорост. Колата спря точно срещу колата на Карол, сякаш предстоеше изясняване на отношенията между бандити. Първо се появиха краката на Бронуен Скот, проблясвайки в мрака, черните лачени обувки с остри токчета стъпиха на бетона. Очите на Карол се плъзнаха нагоре, по тясната права пола и сакото със строга кройка върху блузата. Отгоре носеше свободно палто от камилска вълна с мека линия. Косата й, лъскава, боядисана в безброй оттенъци на тъмнорусото, падаше до раменете, по безупречно гримираното й лице не се виждаха следи от същите тези години, които бяха вдълбали бръчки по лицето на Карол. Макар че известна част от практиката й беше посветена на работата като служебен защитник, елегантните тоалети и скъпата кола бяха резултат от ангажиментите й като защитник на хора, които не бяха спечелили парите си по честен път, и всяко ченге в града беше наясно с това. В стремежа си към справедливост Карол прибягваше до помощта на странни съюзници.

Скот застана на няколко метра от Карол.

— Кой би предположил?

— Това може да се окаже наше предимство — отвърна Карол.

— И в името на какво е цялата тази тайнственост? — Скот отметна косата си от лицето със заучен жест. Карол се запита какво ли е да отделяш такова голямо внимание на външния си вид. Не беше глупава, виждала бе мъжете да я заглеждат, знаеше, че с привлекателна. Но никога не бе приемала това като основна черта на своята личност, затова, когато външността й започна да губи младежкия си блясък, тя прие спокойно този процес. Но жените като Бронуен Скот сякаш приемаха остаряването като предизвикателство, война, която се води ежедневно, опитваха се да се възползват от всички възможни оръжия, които им осигуряваха хирургията и фармацевтиката. Карол никога не бе виждала смисъл да се впуска в сражение, което е изключено да спечели.

— В ареста на Скенфрит Стрийт има човек, който се нуждае от добър адвокат.

— По какво обвинение?

— Две убийства.

— Кой го е арестувал?

— Главен инспектор Алекс Фийлдинг.

— А защо вие се интересувате от него?

Карол отметна глава назад и се взря във флуоресцентните лампи.

— Интересът ми лесно може да бъде интерпретиран погрешно — тя въздъхна и срещна любопитния поглед на Скот. — Интересувам се от този случай, защото държа на справедливостта. Арестуваният не е извършил тези престъпления. А убиецът е все още на свобода и ще убие отново, докато Фийлдинг се забавлява да играе игричките си с един невинен човек.

— Все още не разбирам защо сте се загрижили толкова. Прекарвам половината от живота си в разчистване на кашите, забъркани от глупави ченгета, които не виждат по-далеч от първото, което им е хрумнало. Какво му е особеното на този случай? Като изключим това, че арестуваният явно не е в състояние да говори сам по телефона — Скот започваше да се дразни, а това не беше целта на Карол. Време беше да преминат към същественото.

— Тони Хил?

Скот се намръщи.

— Какво за него? От историята с Джако Ванс насам не се показва почти никъде.

— Арестуваният е той. Намира се оттатък улицата, в една от килиите. Смята, че няма нужда от адвокат, защото не е извършил нищо нередно.

Скот се изкиска.

— По един такъв се ражда всяка минута. Човек би предположил, че поне той ще е наясно. Нима не сте го научили на нищо през всички тези години?

— Струва ми се, че той има нужда от вас. Защото има някои доста впечатляващи веществени доказателства, които говорят срещу него.

— Може ли да си позволи да ми плати хонорара?

— Наследил е пари. Има пари и от застраховката на къщата. Може да си позволи такъв разход.

— Продължавайте — Скот беше захапала кукичката, сега Карол трябваше само да я придърпа полека.

— Намерили са негова кръв по дрехата на първата жертва. Пръстов отпечатък, за който се твърди, че е неговият, е открит върху мобилния телефон на втората жертва. А ключовото доказателство според Фийлдинг е фактът, че и двете жертви приличат донякъде на мен.

Скот плъзна връхчето на езика по устните си, после прехапа долната. Интересът й беше сякаш почти сексуален.

— Интересно — каза тя. — И от къде получихте всички тези сведения?

— Нали си спомняте Пола Макинтайър?

Скот направи кисела гримаса.

— Майсторката на разпитите. Да, спомням си отлично Пола.

— Сега тя е помощник на Фийлдинг. Винаги са били близки с Тони. Не й харесва това, което се случва, но не смее да се намесва директно, защото Фийлдинг ще й откъсне главата.

— Разбираемо — Скот потръпна и придърпа палтото около тялото си. — И какво искате да направя аз?

— Искам да отидете на отсрещната страна на улицата, да изискате да се видите с клиента си и да направите необходимото, преди Фийлдинг да е успяла да го захапе отново утре сутринта. Провели са официален разпит, възнамеряват да го разпитат повторно и да претърсят дома му и работното му място, така каза Пола.

— Дали ще направи онова, което му кажа?

Карол сви рамене.

— Не е сигурно. Предполагам, че зависи от това какво ще му кажете.

Скот поклати примирено глава.

— Те никога не знаят кое е най-доброто за тях. Дори хитреците. Предполагам, че трябва да ви благодаря, че ми поднесохте такъв случай. Е, благодаря, Карол — тя постави ръка над лакътя на Карол. Драматичният червен лак на ноктите вероятно имаше за цел да отклонява вниманието от следите на годините.

Погледът на Карол изрази пренебрежението й към този жест на фалшива интимност и Скот отдръпна ръката си, но без да бърза.

— Има и още — каза Карол.

Скот наклони глава на една страна.

— Сигурна съм, че не сте свършили. Вероятно ще искате да ви държа в течение?

— Нещо повече. Искам да вляза там с вас.

Скот се разсмя и ехото на гласа й отекна призрачно около тях.

— Би трябвало да сте наясно с положението, Карол — каза тя развеселено, като че ли това беше най-смешното, което бе чула през този ден.

— Защо не? Аз не съм служител на полицията. А вие сте от онези адвокати суперзвезди, които винаги се движат, сподирени от стажанти, които ви носят папките и ви подострят моливите. Какво по-естествено от това едно бивше ченге да реши да прави кариера като юрист?

Скот се ухили.

— И това ако не е случай на лесничей, станал бракониер — при това не какъв да е! А каква полза ще имам аз от това? С какво ще помогне този ход на клиента ми?

— Имам пряк контакт с разследването. Пола никога не би споделила поверителна информация с вас. Но да ми разказва всичко — това за нея е втора природа. Да не говорим за предимството да имате до себе си опитен криминалист, без това да ви струва допълнителни разходи.

Скот поклати глава, все още не напълно убедена.

— Ще изглежда доста невероятно.

— Такова нещо не ви е възпирало никога досега. Хайде, сама знаете, че искате да го направите, дори само за да видите лицето на Фийлдинг. Помислете си, Бронуен — този случай ще ви държи влага месеци напред. Особено когато тя бъде принудена да освободи Тони, без да му повдигне обвинение.

— Звучи привлекателно, признавам. Само че никога няма да успеем да минем покрай дежурния сержант.

— Мислех, че обичате предизвикателствата? — усмивката на Карол имаше за цел да амбицира Скот.

— О, майната му — тя отново отметна косата си. — Защо не? Не съм се карала с охраната на някой арест от седмици. Почакайте само да си взема чантата и отиваме да им вгорчим живота.

Прекосиха улицата рамо до рамо, като някакво ново издание на Кагни и Лейси^[1].

Точно преди да влязат в участъка, Карол спря и каза:

— Има още нещо, което трябва да знаете.

Скот я изгледа почти облекчено, като че ли беше подозирала, че не е чула всичко и беше очаквала тази реплика.

— Всъщност двамата с Тони не сме си говорили, след като приключи разследването по случая Джако Ванс. Казах му някои тежки думи. Възможно е той да не изпадне във възторг, като ме види.

Скот се ухили като доволна котка.

— Става все по-интересно.