Вал Макдърмид
Изгорени мостове (44)

44.

Пола се радваше на мрака, покрил Йоркшърските хълмове, докато тя пътуваше през тях с колата. Той скриваше безкрайния, унил пейзаж, който изпълваше душата й с потиснатост. Тя знаеше, че други хора са във възторг от тези прекрасни природни картини. Но след като бе прекарала толкова години в постоянен контакт с най-лошото, на което бяха способни хората, тя възприемаше тези земи единствено като място, на което можеха да се случат ужасни неща и да останат незабелязани. Място, на което можеха да бъдат изхвърляни жертви на убийства. Сметище на смъртта.

Франклин беше потвърдил с нежелание предположението й.

— От къде на къде ще знам къде се е скрила някогашната ви шефка? — бе попитал той по телефона, но тонът му беше по-скоро развеселен, отколкото кисел. — Не може да се каже, че с нея сме приятели.

— Имах ви за човек, който знае всичко, което се случва на негова територия — че нищо не остава скрито от вас — отвърна Пола. — Следователно, ако вие не знаете къде е тя, съм принудена да заключа, че не е в Западен Йоркшър. И да насоча вниманието си другаде.

Както и беше очаквала, предизвикателството към професионалната му информираност свърши работа.

— Не съм казал, че не знам — заяви той.

— А има ли причина да не искате да ми го кажете?

— За полицейско издирване ли става дума, сержант? Или въпросът е личен?

— Има ли разлика, сър?

— Всички ние имаме право на лично пространство и недосегаемост на личния живот, така твърдят защитниците на човешките права. Ако Джордан вече не иска да има вземане-даване с всички вас, тя е решила така. И не би било редно да я лиша от това нейно право.

— А ако става дума за официално издирване?

— Бих очаквал запитването да постъпи по каналния ред.

— Аз съм сержант от криминалната полиция, сър. Колко по-официално трябва да бъде запитването?

Настана продължително мълчание. Тя дочу драскането, когато той започна да почесва наболата си брада.

— О, по дяволите — каза той накрая. — Защо си играем на глупави игрички? Тя живее в старата къща. В къщата на брат си. Заела се е да я оголи до основи. Вече не е останало нищо, по което да личи какво се е случило там.

— Благодаря ви. Дължа ви една бира, сър.

— И още как. Но ще мина и без нея. Не ви харесвам аз вас, брадфийлдските копелета. Това важи за Джордан, както и за всички останали. Така че на мен ми стига удоволствието, че съм издал къде е. И шофирайте предпазливо, сержант, ние тук не обичаме рисковото шофиране.

Той затвори, преди тя да успее да каже още нещо. А сега вече минаваше девет и единственото, което не й позволяваше да изпадне в пълно отчаяние, беше навигационната система на колата. Всички пътища изглеждаха еднакво, обрасли от двете им страни с дивата трева, покрила тази пустош, или оградени с каменните стени, зидани без хоросан, които, килнали се насам-натам като пияни, явно все пак не падаха. От време на време по някоя светлина примигваше в мрака, когато тя минаваше покрай няколко скупчени на едно място сгради с претенциите да представляват село. Най-накрая от едната й страна се очерта силуетът на голяма постройка и гласът от навигационната система заяви с наставнически тон:

— Достигнахте крайната точка на вашия маршрут.

Пола насочи колата към мястото за паркиране и изключи двигателя. Почувства, че й призлява.

Въпреки това се принуди да излезе от колата и тръгна по каменните плочи към къщата. Охранителното осветление се включи и тя примигна заслепена. Нощната тишина беше разкъсана от кучешки лай, подобен на внезапен залп, приглушен от дебелите каменни стени на къщата. Куче? Карол Джордан, типичната любителка на котки, имаше куче? Дали Франклин й беше казал истината? За миг Пола се запита дали да не си тръгне. Но нали беше изминала толкова път до тук, можеше поне да почука на вратата.

Когато вдигна ръка към черното желязно чукче, вратата се открехна — достатъчно широко, за да види през него познатото лице. Карол Джордан като че ли не се зарадва да я види, а и кучето, промушило муцуна край коляното й, не изглеждаше по-добронамерено. Ниското му, гърлено ръмжене би накарало повечето разумни хора да бъдат нащрек.

Пола се опита да се усмихне.

— Дали има възможност да получа чаша кафе? Няма „Коста“ на много мили наоколо.

— Това ли е най-доброто, което ти хрумна, за да ме накараш да те поканя вътре? За бога, не си зарязвай работата, за да правиш кариера като търговски пътник — вратата не помръдваше. — Дай ми една смислена причина, за да отворя.

Пола си напомни, че Карол вече не й е шеф.

— Защото шибаният път, който изминах до тук, е адски дълъг, и навън е сковал адски студ. Това са аргументите на съобразителния човек, а ако искаш искрен отговор — би трябвало да отвориш шибаната врата от приятелски чувства.

Карол повдигна вежди.

— Значи смяташ, че сме приятелки?

— А ти не мислиш ли така? Пазили сме си гърбовете в продължение на години. Винаги съм смятала, че се харесваме една друга. Изпитвахме и взаимно уважение. Никога не съм си представяла, че ти няма да бъдеш част от бъдещето ми — Пола се изчерви, питайки се дали не е прекалила. Въздържаността на Карол по отношение на личния живот беше също толкова типична за нея, както и това, че приемаше преследването на престъпници за своя мисия.

Карол сведе поглед.

— Не съм сигурна, че приятелството е една от моите стихии.

— Никога няма да разбереш дали е така, ако упорстваш да бягаш от всички, които държат на теб. Е, ще ме пуснеш ли да вляза, преди да ми е замръзнал задникът?

Отговорът беше някакво подобие на усмивка. Карол отвори вратата и направи крачка назад. Щракна с пръсти и кучето легна в краката й.

— Заповядай.

Пола се озова насред строителна площадка, на която ремонтната дейност беше в ход. На пода бяха поставени два индустриални прожектора в противоударни кутии, чиито лъчи предизвикваха сложна игра на светлина и сенки, която пречеше да се види ясно общата картина. Пола забеляза магарета за рязане на дърво, работен тезгях, оголени каменни стени, тук и там се виждаха навити на макари кабели и жици.

— Странно — каза тя. — Никога не съм те виждала като кралица на домашните ремонти. Или чак сега откриваш спотаената си мъжественост?

— Това е психотерапия. Разрушавам миналото и градя бъдещето.

Говореше като евтина версия на Тони.

— Има ли къде да се седне?

Карол показа на Пола с глава посоката, в която трябваше да я последва. Минаха през една врата и се озоваха в друг свят. Като начало, вътре беше топло. Помещението напомняше на малък тавански апартамент. Легло, работно пространство, кухня в единия край. Нямаше част, предвидена за дневна — само два офисни стола пред три монитора и един телевизор с плосък екран.

Тук и осветлението беше по-силно. Пола можа да види Карол съвсем ясно — не я беше виждала такава преди. Косата й беше по-гъста, по-неравно подстригана отпреди. Сред русите кичури имаше сребърни нишки, които проблясваха, когато светлината се пречупваше в тях. Или се беше отказала да боядисва косата си, или годините най-сетне си казваха думата. Нямаше грим, ръцете й бяха изподраскани, със следи от ударите и ожулванията, съпровождащи тежкия физически труд. Дори под дебелия пуловер и джинсите си личеше, че горната част на тялото й е заякнала, бедрата й бяха по-мускулести. Въпреки всичко преживяно Карол изглеждаше в отлично здраве, по-добре, отколкото й се бе случвало от години насам. А Пола не можа да не си спомни, че навремето беше увлечена по шефката си. Но после се беше появила Елинор и действителността я бе накарала да изхвърли фантазиите на боклука.

— От къде се взе кучето? — Пола протегна ръка към Флаш. Кучето я подуши пренебрежително, обърна се и отиде при господарката си, която тъкмо пълнеше чайника и го слагаше да кипне. Карол сложи мляно кафе в пресата за кафе. — И къде е Нелсън?

— Оставих го при родителите ми. Много е стар, за да понесе всичко това. Кучето няма къде да отиде, подслонила съм го засега. Струва ми се, че и двамата сме на изпитателен срок — тя се обърна с лице към Пола и се облегна на работната маса. Запретна ръкави, разкривайки мускулестите си ръце над лактите и ги кръстоса пред гърдите си. — Е, и ти ли си дошла да ме предупредиш?

— Да те предупредя?

Карол поклати разочаровано глава.

— Такива евтини номера не ми минават, Пола. Джон Франклин ми каза, че си помощник на Фийлдинг. Всъщност аз самата те видях тази сутрин на местопрестъплението. Хайде да започнем отново. За да ме предупредиш ли дойде?

— Карол, аз наистина не разбирам за какво говориш. Франклин е идвал тук? Днес?

Пола не можеше да си обясни нищо.

— Отби се тази сутрин, след като Фийлдинг го беше сритала и му беше взела случая.

— Вкиснат ли беше?

— Колкото и да е странно, не — чайникът кипна и тя заля мляното кафе с гореща вода^[1]. Уханието беше изкусително. Между Тони и Карол все още имаше нещо общо — и при двамата можеше да се пие повече от прилично кафе. — Каза, че е дошъл, за да ме предупреди.

— За какво? Да не си пъхаш носа в случая?

— Да ме предупреди, не да ме смъмри — отвърна Карол нетърпеливо. — Каза ми, че наблизо вилнеел някакъв убиец, който като че ли имал слабост към жени, които приличат на мен.

Пола се стъписа.

— По-скоро жени, които някога са приличали на теб. Ако трябва да бъда честна, сега съвсем не изглеждаш като възможна жертва — на когото и да било. Не че някога си създавала подобно впечатление — прибави тя бързо, забелязала признаци на опасност в изражението на Карол. — Е, изненада ли се, когато Франклин се появи?

— Все едно, че падна от небето — отвърна Карол. — Бях като ударена с мокър парцал. Винаги съм мислела, че ако има някаква възможност да бъда убита, Франклин ще продава билети за представлението.

— Само ако представлението ще се състои далеч от неговата територия.

— Така е. Е, ако не си тук, за да ми кажеш да заключвам всички врати и да не обикалям запустели гробища в полунощ, защо си дошла тогава? Не съм толкова наивна, та да предположа, че съм ти липсвала.

— Но ти наистина ми липсваш. И не само защото между главен инспектор Фийлдинг и теб решително няма нищо общо — Пола пое чашата с кафе и духна леко, за да го охлади. — Ти се постара да изясниш, че си приключила с Брадфийлд, с всички нас. И ние всички уважихме решението ти. Аз го уважих, въпреки че исках да бъдем приятелки. Да отиваме вечер някъде да се напием. Да те изслушвам, когато говориш за болката си. Да те водя у дома и Елинор да ни готви пай с пилешко и пюре — Пола установи с раздразнение, че гърлото й се е стегнало от сълзите, които така и не проля заедно с Карол.

— Разбирам. Но това, което направих, е единственият познат ми изход. Последния път, когато бях решила, че съм изгубила всичко, избягах. И това подейства. Успях да се изцеля дотолкова, че да се върна обратно в света. Това се опитвам да направя и този път — тя отвори един шкаф, извади бутилка бренди и сипа една глътка в кафето си.

— И последния път пиеше прекалено много — каза Пола, съзнавайки, че се движи по тънък лед.

Карол присви устни.

— Тони винаги е споделял прекалено много неща с теб.

Пола поклати глава.

— Тони никога не е казвал за теб нещо неуместно. Знам, че пиеше прекалено много, защото продължаваше да прекаляваш с пиенето и когато започна да организираш отдела за особено тежки престъпления. Да не мислиш, че не сме знаели за бутилчиците с водка в чантата ти и за четвъртинките в чекмеджето на бюрото ти?

Карол я изгледа така, сякаш Пола й беше ударила шамар.

— И никога не сте казали нищо? Знаехте, че пия на работното си място и никога не сте споменали нищо за това?

— Разбира се, че не. Дори Сам Натегача проявяваше достатъчно здрав разум. Освен това, защо да го правим? Ти не си се търкаляла пияна-заляна. Пиенето не ти е пречило да ръководиш екипа.

— Господи, през ум не ми е минавало, че всички знаете. И аз съм се мислела за детектив — Карол се извърна смутено. — Е, защо си тук? Каква е истинската причина? Защото, ако просто носеше маслиновата клонка на помирението, Елинор щеше да е изпратила по теб кутия с домашните й сладкиши.

Времето за шеговития разговор, изграждащ нови мостове, приключи. Дойде моментът да разкрие действителния повод за идването си.

— Тук съм, защото главен инспектор Фийлдинг арестува Тони по обвинение в убийството на две жени.

Карол я зяпна с отворена уста. Чашата й застина на половин път към устните й, и докато осмисляше чутото, по лицето й се изписваше все по-явен отказ да повярва. Тя протегна врат напред, като че ли полагаше усилие да чува по-ясно.

— Я повтори — каза тя, очевидно изпълнена със скептицизъм.

— Тази вечер повикахме Тони на официален разпит, а после тя реши да го арестува. Това е лудост. Аз знам, че е лудост, и ти го знаеш. Но съществуват доказателства. А Фийлдинг не е в състояние да види човека отвъд доказателствата. Той се нуждае от твоята помощ.

Карол остави чашата с кафе и вдигна ръце.

— Ей, по-полека. Аз вече не съм ченге, Пола.

— Мислиш, че не знам ли? Тъкмо затова той има нужда от теб, а не от мен. В момента аз се движа по острието на бръснача. Не би трябвало да ти разказвам всичко това. Ако Фийлдинг разбере, ще съм свършена. Ще ме очаква блестяща кариера в Пътна полиция.

Карол се намръщи.

— Защо тогава дойде?

— Нали ти казах. Тони има нужда от твоята помощ. Той е безнадежден случай. Карол, ти знаеш най-добре от всички какво представлява Тони. Въобразява си, че само защото е невинен, нищо лошо не може да му се случи. А ние и двете знаем колко наивно е подобно убеждение.

— Напълно съм съгласна с теб — отвърна Карол. Гласът й беше образец на хладно трезвомислие. — Но защо смяташ, че ще хукна да му помагам?

Сега беше ред на Пола да се стъписа.

— Защото… — тя не можеше да се принуди да произнесе опасната дума, започваща с „л“. — Защото е твой приятел?

По лицето на Карол се изписа горчивина, с горчивина беше пропит й гласът й.

— Огледай се, Пола. Знам, че не си виждала онова, което се случи тук, но само си представи картината. И после си представи двама души, които обичаш, в центъра на тази картина. Това преживях аз, когато Тони не оправда доверието ми. Той ми измени. Не свърши работата си, както трябва, а ние платихме за това. Аз, родителите ми, брат ми и жената, която той обичаше.

Пола поклати потресено глава.

— Не е възможно да обвиняваш Тони. Той е психолог, не е ясновидец. Как би могла да очакваш, че ще разгадае в подробности плановете на Ванс? Онова, което Ванс извърши, беше извън всякакви класификации на отмъщението. Никой от нас, нито един от нас не бе помислил и за миг, че са застрашени хората, които обичаме. Карол, знам, че страдаш. Знам и как скръбта обърква мисленето ни. Вярвай ми, знам го. Но човекът, който ти причини това, беше Ванс. Не Тони.

Карол бе стиснала упорито уста.

— Негова работа е да се досеща за онова, което не би хрумнало на нас, останалите. А за грешката му платиха много хора, само той — не. Майкъл и Луси, Крис, онзи работник в конюшните, родителите ми, аз. Дори Ванеса пострада повече от него.

— И не мислиш, че това не го измъчва всеки ден? Мислиш, че не го разкъсва чувство на вина? Гледах го как страда от съзнанието, че се е провалил. Вярвай ми, Карол, не можеш да му вмениш повече вина от тази, с която се е натоварил сам. Колко ще продължава това? Неговото чувство, че се е опозорил и твоето желание да го виниш? Нима ще допуснете това да реши останалата част от живота ви? Защото, ако трябва да бъда честна, от моя гледна точка това е колосално похабяване на два човешки живота — думите излетяха от устата на Пола, преди тя да успее да ги спре. В миналото никога не бе имала възможност да оспори решенията на Карол; чиноподчинението винаги я възпираше.

— Това не е твоя работа, Пола.

Карол излезе от стаята и се върна във външното помещение. Кучето изгледа мрачно Пола и последва Карол в студа.

Пола отпусна глава и въздъхна.

— Издъних се — каза тя под носа си. Почака, за да разбере дали Карол няма да се върне, но явно нямаше късмет. Затова тръгна обратно към външната врата. Карол стоеше край един прозорец и се взираше в тъмнината навън. Пола видя лицето й, отразено в стъклото. Изражението й беше каменно като стените наоколо.

— Толкова е нечестно — каза Пола. — Всичко е на страната на Фийлдинг. Дори аз. А той няма нищо и никого. Няма си дори адвокат.

Не ме бива да проявявам съчувствие, нали помниш? — В безпомощния си гняв Пола ритна магарето за рязане на дърва и за първи път си позволи да крещи на Карол. — Тук не става дума за съчувствие, мътните да го отнесат! Говорим за справедливост! Онази жена, която познавах навремето, държеше на справедливостта!

Когато хлопна с все сила вратата зад себе си, трясъкът беше първото, което я накара да изпита задоволство тази вечер.