Вал Макдърмид
Изгорени мостове (52)

52.

Обратният път с колата от къщата на семейство Мейдър до собствения му дом не му беше достатъчен. Имаше нужда да се наслади на случилото се, да превърта отново и отново лентата на събитията в главата си и да ги запамети така, сякаш са вдълбани в камък, за да послужат за основа на това, което предстоеше. Случилото се беше толкова прекрасно — и да искаш, не можеш да го измислиш. То създаваше съвършения сценичен фон, на който Мари Мейдър можеше да бъде превърната в идеалната съпруга.

И голямото удоволствие се криеше в това, че на самия него не му се беше наложило да прави каквото и да било за тази цел.

Беше се принудил да постои пред прозореца на гаража цели пет минути, за да се убеди, че Марко Мейдър няма да се раздвижи. Пет минути неподвижност означаваха смърт или най-малкото дълбоко безсъзнание, от които той можеше да се възползва.

Беше се чудил дали да се опита да мине през задния вход или че се осмели да ползва предния. На ключодържателя й имаше два обикновени ключа, но само един секретен. Той предположи, че както в повечето къщи, на предната врата има обикновена и секретна брава, а на задната — само обикновена. Следователно на задната щеше да му се наложи да се мъчи само с една непозната ключалка, при това щеше да е скрит от поглед. От друга страна обаче, поради накуцването той не можеше да пристъпва много леко, а е всеизвестно, че градините в задните дворове са пълни със саксии, маркучи и торби с компост. По-добре да рискува с предната врата, вместо да вдигне шум в мастиленочерния мрак, обгърнал задния двор, и да събуди съседите.

Пристъпвайки полека, той се върна при входната врата и пъхна секретния ключ в ключалката, залагайки на предположението, че след като Марко Мейдър си е бил у дома и е очаквал жена си да се върне от работа, вероятно е била заключена само секретната брава. Ключът се превъртя и вратата се отвори безшумно. Той влезе без всякаква проява на неувереност, която би могла да направи впечатление на човек, решил да хвърли поглед през прозореца, преди да си легне. И вдъхна аромата на нейния дом, започна да го души, както постъпват познавачите, преди да опитат виното, наслади се на лекия мирис на готварски подправки и по-силните нотки в аромата на лилиите от вазата, поставена в една прозоречна ниша. Да, тя имаше наченки на добър вкус, макар че лилиите бяха малко прекалено крещящи, за да му се понравят.

Продължи през антрето към просторна кухня — трапезария. Очевидно това бе сърцето на дома — кухня, в която на готвенето се гледа като на религиозен ритуал. Пълен набор кухненски съдове и прибори, видимо в постоянна употреба, стояха подредени и готови за ползване, на перваза на прозореца бяха подредени няколко поокъсани готварски книги, както и саксии с мащерка, босилек и риган. Това го изпълни с ликуване. Тя щеше да се окаже истинската. Щеше да готви като ангел и да се чука като уличница.

Вратата към гаража беше затворена. Той обиколи кухнята, без да бърза, взе си едно чери доматче от купата, поставена върху дъската за рязане. Пъхна го в устата си и се наслади на внезапното избликване на ароматния му, сладък сок, когато го стисна между зъбите си. О, да, предстоеше му нещо специално.

От другата страна на вратата не го очакваха никакви изненади. Марко Мейдър лежеше в същото положение. Само че сега той можеше да види лицето му. Нямаше никакво съмнение, човекът несъмнено беше мъртъв. А и ако се съдеше по изражението му, не си беше отишъл спокойно. Най-вероятно инфаркт. Какво можеше да очаква такова тлъсто копеле, като се качи на велоергометър? Лакомият тъпанар не е устоявал на отличното й готвене и ето докъде го беше докарало това.

Най-хубавото от всичко беше, че нямаше да има съобщение от разтревожен съпруг, че жена му е изчезнала. Нямаше възможност някое по-отракано ченге да си спечели червена точка, като свърже случилото се с някое друго престъпление. Никой нямаше да търси жена, която не е изчезнала. Той можеше да се обади на сутринта във фирмата, където тя работеше, да се представи за Марко. Ще каже, че тя е болна. Така щеше да си спечели много време.

И можеше да се възползва от случилото се, за да я приучи на дисциплина. Убедеше ли се, че Марко е мъртъв, тя щеше да знае, че няма да има към какво да се върне. Щеше да й се наложи да се възползва от това, с което разполага. А това трябваше да събуди у нея още по-голямо желание да се понрави, да му предложи съвършенството, което той заслужаваше. Той беше нейното бъдеще.

Единственото й бъдеще. Тя беше умна жена. Щеше да разбере.

За да й втълпи тази идея, той извади телефона си и направи няколко снимки от различни ъгли. Прегледа ги, за да се убеди, че не е оставил място за съмнение. После си тръгна, като гасеше всички лампи след себе си. Не остави нищо, което да събуди подозренията на приятели или съседи.

Когато се прибра, си наля „Джак Даниълс“ с кока-кола, седна на бара в кухнята и започна да преглежда снимките на Марко Мейдър. Наслаждаваше се на снимките и на питието, без да бърза, обмисляйки как ще е най-добре да изиграе предстоящата сцена. Прехвърли снимките на таблета си.

— За да те виждам по-добре — промърмори той.

Накрая той изплакна чашата, избърса я и я прибра. После отиде в гаража и включи флуоресцентните лампи, чиято ярка, бяла светлина изсмукваше всякакъв цвят и живот от обстановката. Отключи капака на фризера и го отвори със замах.

Ужасът и изненадата, изписани по лицето на жената, й придаваха почти карикатурен вид. Ръцете й рязко се вдигнаха, за да защитят очите й от болезнения сблъсък със светлината. Той видя през решетката на пръстите как клепачите й трепкат. Обикновено предпочиташе да се хвърля незабавно в атака, да не им дава време да дойдат на себе си. Но този път нямаше нищо против да изчака, да предвкусва с удоволствие нейната реакция.

Очите й постепенно привикнаха към светлината. Свали едната си ръка от лицето си и се опита да прикрие гърдите си. После надникна плахо през пръстите на другата си ръка.

— Ти?

Удивлението беше причина гласът й да прозвучи треперливо и неуверено.

— Ето какви са условията. Ако крещиш, ще ти причиня болка. И ще залепя устата ти, за да не крещиш никога повече. Ясно ли е?

Тя прехапа долната си устна и кимна, с широко отворени очи.

— Аз съм съпругът, ти си съпругата.

Сълзите преляха и рукнаха по бузите й.

— Аз си имам съпруг — прошепна тя едва чуто.

Той поклати глава и се усмихна снизходително.

— Преди си имала друг съпруг. Сега имаш мен. Връщане назад няма.