Вал Макдърмид
Изгорени мостове (40)

40.

Рейчъл Макандрю не приличаше много на сестра си. Беше избрала за път тъмен делови костюм и яркосин пуловер с висока яка — доста по-строг тоалет в сравнение със спортно-елегантната линия, която предпочиташе Бев. Докато Бев беше руса и усмихната, Рейчъл беше тъмнокоса и въздържана. Елинор не искаше да прибързва с преценката — в края на краищата тази жена току-що бе изгубила сестра си, но й се струваше, че долавя у Рейчъл по-сложна и затворена натура. Торин настоя да посрещне леля си на гарата и сам да й съобщи какво се е случило. Елинор не положи особени усилия да го възпре. Реши, че той е в правото си да взема някои решения сам. Тя щеше да е там, за да му бъде опора, да помогне и на леля му, ако се наложеше.

Рейчъл се просълзи, когато научи новината, но бързо се съвзе.

— Опасявах се именно от това — каза тя. Северняшкият й акцент все още се долавяше, въпреки годините, прекарани в Бристъл. — Снощи лежах будна, опитвах се да не се поддавам на страховете си, но не можах да се разубедя. Тя никога не би обърнала гръб на задълженията си — нашата Бев не беше такава — тя взе подръка Торин със собственически жест. — Хайде, Торин, да вървим у вас и да видим какво трябва да се направи.

Торин остана неподвижен, с упорито стисната челюст.

— Не искам да се прибирам у дома — каза той. — Все още не. Предпочитам да остана при Елинор.

— Торин, доктор Блесинг е направила достатъчно. Сега съм тук и мога да я облекча от отговорността за теб — Рейчъл се опита да го дръпне, за да тръгне с нея, но той не помръдна.

— И двамата сте добре дошли да дойдете у дома с мен — каза Елинор.

— Точно това искам — каза Торин и пристъпи към нея.

По време на пътуването в колата се беше възцарила неловкост. Торин седеше сгушен на задната седалка и не продумваше, докато Рейчъл ту ронеше сълзи в хартиена носна кърпичка, ту се обръщаше, за да му каже, че сигурно се чувства ужасно. Елинор рядко бе изпитвала по-подчертано неудобство.

Остави ги в дневната и отиде да запари чай и да отвори нов пакет бисквити — беше последният в шкафа. Скръбта по никакъв начин не се бе отразила на момчешкия апетит на Торин. Или пък беше започнал да си похапва за утеха и бързо бе развил вкус към този навик. Тя отиде с подноса в дневната, където видя, че двамата седят в два противоположни края на стаята.

Рейчъл започна без увъртания.

— Кога мога да я видя?

— Не мисля, че това е добра идея — отвърна Елинор, съзнавайки колко малко подробности бяха споделили с Торин.

— Но нали някой трябва да я идентифицира?

— За подробности ще трябва да разговаряте с моята партньорка, Пола.

— Тя една от тези, които водят разследването — каза Торин. — Пола е твърдо решена да открие човека, който е убил мама.

— Тя ще се прибере по-късно — добави Елинор.

— А ще може ли да ни каже кога да започваме с приготовленията за погребението? Налага се да уточним тези неща — Рейчъл извади кутия с изкуствен подсладител от чантата си и пусна една таблетка в чая си. Облегна се назад, краката й бяха плътно притиснати един в друг, и в коленете, и в глезените.

— Когато човек умре по такъв начин, погребението не може да се осъществи незабавно — каза Елинор, опитвайки се да опише положението по начин, който да не засегне чувствата им.

— Защо не?

— Заради събирането на доказателствен материал — отвърна тя. — След като арестуват някого, защитата на заподозрения има право да изиска повторен оглед на трупа.

— Но това е ужасно. Може да продължи с месеци. Как е възможно да причинявате такива неща на хората? — тя повиши възмутено тон.

Прехвърля проблема другаде, за да не мисли за най-тежкото, каза си Елинор.

— Доколкото знам, някои семейства поръчват мемориални служби. За да почетат обичания от тях покойник.

— Това не е толкова важно — каза с гняв Торин. — Тя е мъртва, това е важното. А не това, което ще направят с тялото й. Сега то е просто мъртва плът.

Рейчъл притисна с ръка устата си, показвайки съвършено поддържани нокти с тъмночервен лак.

— Не казвай такива неща, Торин. Говориш за майка си.

— Това не е майка ми. Мама я няма. Онова, което съхраняват в моргата, е просто торба месо и кокали. То не е от значение. Мама не е там сега — той притисна ръка към сърцето си и лицето му се сгърчи от усилието, което полагаше да не заплаче.

— Разбира се, че тя е в сърцата ни — Елинор подаде бисквитите на Торин. — Исках да попитам за майка ви — обърна се тя към Рейчъл. — Вие ли ще се обадите, за да й съобщите? Или може би някой съсед…

— Ще й се обадя по-късно. Казах й, че ще говорим вечерта, след като разбера как точно стоят нещата. Е, ако не може да се организира погребение, всъщност няма реална причина да оставаме в Брадфийлд, нали?

Тя като че ли изгаряше от нетърпение да си тръгне.

— Ами първо ще трябва да извадите смъртен акт. А ще трябва да направите и необходимото за узаконяване на наследството — каза Елинор.

— Защото ще е най-добре да отведа бързо Торин в Бристъл, за да започне да свиква с живота си там — продължи Рейчъл, като че ли Елинор не беше казала нищо.

Думите й накараха Торин да промени отпуснатата поза, която бе заел. Той се стресна и изправи гръб, присядайки на самия ръб на креслото.

— Бристъл ли? Няма да отида в Бристъл.

— Разбира се, че ще отидеш, не ставай глупав. Нали ние сме твоето семейство, само ние сме ти останали сега, след като баща ти е далеч, където и да е в момента. Ще дойдеш да живееш с мен в Бристъл. Или с баба си, както предпочиташ. И при мен, и при нея има място — тя говореше с делови тон, като че ли всичко беше вече решено.

— За какво ми е да отивам в Бристъл? Всичките ми приятели са тук. Тук ходя на училище, пея в една група тук. Кажи й, Елинор. Мястото ми е тук, в Брадфийлд. Достатъчно лошо е това, че изгубих майка си, не е необходимо да правите така, че да изгубя и всичко останало — той отново се бореше със сълзите. Потри ожесточено с юмрук носа си. — Оставам тук.

— Не можеш да останеш тук. Само на петнайсет си…

— Всъщност е на четиринайсет — отбеляза Елинор.

Рейчъл за миг като че ли се ядоса, но веднага се върна към съчувствения тон.

— Торин, не може да живееш сам. Трябва да бъдеш разумен. Ще е най-добре във всяко отношение, ако бързо сложиш точка на всичко тук. Ще можеш да поставиш ново начало.

Сега вече сълзите се затъркаляха по лицето му.

— Не ми трябва ново начало. Искам да бъда там, където се чувствам у дома, където местата, на които отивам, ще ми напомнят за нея, за живота ми с нея. Не искам да скъсвам с каквото и да било. Баща ми каза, че мога да остана в Брадфийлд. Ако ме принудите да отида в Бристъл, ще избягам, кълна се — той удари с такава сила с чашата си по масата, че чаят се разплиска.

— Разбирам защо си толкова разстроен. Аз също съм разстроена. Разкъсвам се отвътре, както си седя тук. Тя беше моя сестра и сърцето ми е разбито — Рейчъл деликатно попи една сълза с кърпичката. — Искам да дойдеш при нас, защото ти си част от нея.

— Защо държите на това? Вие не ме познавате. Надали сте се виждали с нас повече от веднъж в годината. Миналата година дойдохте с баба ми само за един-единствен уикенд. Ако мама не ме беше замъкнала в проклетия Бристъл през срочната ваканция, нямаше и да се видим втори път. Затова не се преструвай, че сме близки, защото не сме. Вие не знаете нищо за мен.

— Ще станем близки — каза тихо Рейчъл. — Трябваше да прекарваме повече време заедно, ти си прав. Но човек все си казва, че ще има повече време по-нататък. Не вярваш, че в един момент времето ще изтече — просто така. Никога не мислиш за такива неща. Не мога да наваксам времето, което можех да посветя на Бев, но мога да наваксам изгубеното с теб.

— Не искам да го правиш — отвърна Торин с жалостив тон. — Имам нужда да бъда тук. Само това ми остана.

— Но ти си прекалено малък, за да живееш сам, Торин.

Елинор беше наясно какво ще последва, още преди той да се бе обърнал към нея.

— Вие бихте се съгласили да остана при вас, нали, Елинор? Мога да дам под наем нашата къща и да плащам наем на вас. Няма да ви вкарвам в разходи.

— Знаеш, че си добре дошъл тук, Торин. Но леля ти също има право. Роднините ти могат да ти окажат такава подкрепа, каквато ние не можем да осигурим. Когато изпиташ нужда да говориш за майка си, за миналото й, за това каква е била, когато е била на твоите години — ние не знаем отговорите на тези въпроси — оказа се, че тази проява на великодушие я затруднява. За свое учудване Елинор изпита болка при мисълта, че Торин ще ги напусне. Искаше той да остане. Това бе напълно неразбираемо. Никога не бе искала да има деца. Може би това момче бе успяло да докосне душата й по начин, какъвто тя досега не си бе представяла.

— Мога да разговарям с тях по телефона. Мога да ги посещавам през ваканциите. Но моля те, Елинор, нека остана. Искам да бъда тук — той зарови лице в ръцете си и се разплака. Елинор зачака Рейчъл да предприеме нещо, но тя не помръдна. Затова Елинор стана, седна на страничната облегалка на креслото му и го притисна към себе си. Да я вземат дяволите, ако остави момчето на тази жена, която е лишена от инстинкта да го успокои, когато страда. Когато най-сетне се овладя, Торин стана и каза:

— Ще се кача в стаята си.

— Убедена съм, че Бев не би искала подобно нещо — каза Рейчъл, когато той затвори вратата зад себе си.

— Струва ми се, че решението какво ще стане в крайна сметка трябва да вземат Торин и баща му — отвърна Елинор. — Във всеки случай това не е нито времето, нито мястото за такива решения. И вие, и той сте много разстроени. Предлагам ви Торин да остане тук засега. Разговаряхме с Том и той даде съгласието си Торин да поживее с нас на първо време. Вие също сте добре дошла — има един диван в кабинета, на който може да се спи.

— Не, не мисля, че ще приема поканата — каза Рейчъл. — Имам ключове от къщата на Бев. Бих предпочела да имам чувството, че тя е около мен, вместо да бъда на непознато място, сред чужди хора.

— Разбира се. Къщата вече е претърсена от полицията — приятелката ми, Пола, направи това още когато се разбра, че Бев е изчезнала. Не й беше лесно, като се вземе предвид колко отблизо следи случая. Но ако искате, мога да й се обадя, за да се уверя, че криминалистите са приключили работата си там?

Рейчъл поклати глава.

— Ще рискувам. Ако има някакъв проблем, ще отида на хотел. Искам просто да разчистя вещите. Бях почти убедена, че идвам да погреба сестра си. Единствената ми цел беше да организирам хубаво погребение и да прибера Торин у дома. Но по всичко личи, че няма да успея да направя нито едното, нито другото.

— Съжалявам — каза Елинор. И действително беше така, защото, както Пола нееднократно бе подчертавала, от тях двете Елинор беше добросърдечната. И все пак част от нея изпитваше дълбоко задоволство, че Торин бе пожелал да остане.