Вал Макдърмид
Изгорени мостове (20)

19.

Бев нямаше как да прецени колко време е минало, откакто дойде в съзнание във фризера. В началото се опита да брои минутите — един слон, два слона… до шейсет и пак отначало^[1], но се обърка. Мислите й постоянно скачаха от една ужасна възможност на друга. А под всичко това непрестанно пулсираше безпокойството за Торин. Как щеше да се справи без нея? Как щеше да се справя, ако тя никога не се върне при него? Дали щеше да отиде в полицията? Дали щяха да я открият навреме? Опита се да пропъди най-ужасните си фантазии, но нямаше как да избяга от тях. Изходът от такова затруднено положение рядко е добър.

Освен че загуби всякаква представа за времето, Бев се отказа и да съхранява достойнството си. Притесняваше я пълният пикочен мехур, но тя устояваше, докогато й беше възможно. После се запита защо толкова се притеснява. Беше затворена във фризер, облечена само с бикини, които не бяха нейни. Във всичко това нямаше и помен от достойнство. Какво щеше да промени това, че ще седи в локва от собствената си урина? Ако то отблъснеше човека, който я бе затворил тук, би било точка в нейна полза.

Внезапното нахлуване на светлина й се отрази като физически удар. Без всякакво предупреждение капакът на фризера внезапно се повдигна и ярко, бяло сияние зашемети зрителните й нерви. Тя успя само да кръстоса ръце пред лицето си във вечния жест на самозащита и молба за милост, преди жестока болка да прониже тялото й и да накара мускулите й да омекнат. Изгубила всякаква ориентация, Бев почувства, че я вдигат във въздуха, а после я хвърлят по лице на пода. Когато сетивата й постепенно започнаха да функционират, тя почувства допира на груба циментова повърхност до кожата си. Около левия си глезен чувстваше нещо студено, подобно на белезници, ръцете й бяха вързани на гърба. Отвори уста, за да извика, но преди да успее да издаде звук, ужасен удар в ребрата й изкара въздуха. Силни ръце я обърнаха по гръб и й нанесоха удар отстрани по главата. Пред очите й се замяркаха ярки цветове, тъпа болка разтърси главата й.

— Млъквай, кучко — каза мъжки глас. Говореше спокойно и от това я обзе още по-голям ужас.

После устата й бе залепена с някаква широка лента. Бев нямаше избор, трябваше да мълчи. Погледна мъжа, който й причиняваше всичко това. Син гащеризон, ожулени черни, високи работни обувки. Доста висок, кестенява коса, сини очи, голям, грубо очертан нос, широка уста с тънки устни, квадратна брадичка. Първата й мисъл бе, че трябва да се опита да запамети тези незабележителни черти. Но само след секунда решението й бе изместено от ужас. Беше гледала достатъчно криминални сериали по телевизията, за да знае, че ако ти позволи да видиш лицето му, значи има намерение да те убие. Нечленоразделен стон се изтръгна от запушената й уста и този път той й удари силна плесница.

— Ако беше изпълнявала това, което ти се казва, нямаше да ми се наложи да те удрям, нали? — говореше с благоразумен тон, като че ли обясняваше на дете защо не бива да си пъха ръката в огъня.

Той я сграбчи за раменете и я избута така, че да седне. После пъхна ръце под мишниците й и я изправи грубо на крака. Когато стана с усилие, тя чу издрънчаване на метал и погледна надолу. Лъскава метална халка бе прикрепена към глезена й с як катинар. От катинара назад се проточваше солидна на вид верига. Той я бутна да върви напред и тя повлече веригата, която висеше тежко на глезена й.

Отнякъде Бев успя да извлече някакви останки от решителност. Нали имаше толкова случаи, когато отвлечени жени и момичета са успявали да избягат? Можеше и тя да е една от тях. Не беше от хората, които се предават лесно, имаше сили да оцелее. Каквото й да бе необходимо за целта, тя щеше да го открие у себе си. Внимавайки това да не се забележи, Бев оглеждаше помещението, което я принуждаваха да прекоси. Циментов под, работен тезгях, голи стени, по които висяха на куки различни сечива и градинарски принадлежности. Сигурно беше гараж. Похитителят я тикаше към открехната врата в една от страничните стени. Блъсна я да мине през вратата, така че тя се препъна и падна. Лъснати каменни плочи, дървени шкафове, хладилник. Явно кухня. Бев се опита да се изправи, но така, с ръце, вързани отзад, беше невъзможно. Чу изтракването на веригата и се плъзна по пода, когато той я дръпна. Кожата под глезена се разрани, пораждайки нова болка.

Когато тя остана на място, мъжът я ритна по бедрото — толкова силно, че тя почувства как мускулът изтръпна.

— Сега си моя — каза той. — Разбираш ли? Ти си моя съпруга. Ако изпълняваш нарежданията ми и се държиш така, както се очаква от една добра съпруга, всичко ще бъде наред. Но ако ми даваш поводи да бъда недоволен, ще ти причинявам болка. Ясно ли е? — акцентът му беше на северняк, но култивиран, което влизаше в противоречие с работните му дрехи. Не можеше да прецени точно произхода му. Нищо, и това бяха неща, които щеше да запомни за в бъдеще. Можеха да й бъдат от полза, макар да не знаеше точно как.

Той повдигна отпуснатата верига и я размаха пред нея.

— Виждаш ли това? Другият край е прикован към стената. Виж — и той посочи яка метална халка, завинтена до рамката на вратата. — Изобщо не си го и помисляй. Това са четири триинчови болта. Можеш да се движиш свободно дотам, докъдето стига веригата. В обсега ти няма ножове. Няма нищо, с което би могла да ме нараниш. А пък аз имам това — той извади някакъв продълговат черен предмет от джоба на панталона си. — Електрошоков пистолет. Използвах това, за да те натикам в багажника. Помниш ли усещането? Е, то беше само залъгалка в сравнение с това, което може да изпиташ отново. Залъгалка с палка — той се усмихна, доволен от остроумието си. — Мога да блокирам движенията ти от разстояние двайсет фута.

Изведнъж тя почувства ръцете си свободни. Той съобразително се отдръпна назад. Бевърли го погледна и видя да полюшва чифт пухкави розови белезници, от онези, които се продават в секс магазините. Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в пародия на усмивка.

— Не си прави никакви илюзии, Бев. Не искам да ти причинявам болка, но ако ме принудиш, ще го сторя.

Той отстъпи още, така че разстоянието между тях стана още по-голямо, а ги разделяше и барплотът. Издърпа едно от високите столчета и го сложи до най-отдалечената стена. Тя нямаше добър окомер за разстояния, но беше ясно, че ги разделят по-малко от двайсет фута.

Бев се озърна, за да прецени дали й остават някакви възможности. Кухня — трапезария в модерно обзаведен дом. В една от стените беше избит вход към зимна градина. Външните щори бяха спуснати и вършеха добра работа. Тя дори не можеше да разбере дали навън е нощ или ден. Не можеше да гледа навън, а отвън не можеше да се гледа вътре.

Тя беше прикована в далечния край на помещението, най-близо до нея беше гаражната врата. Можеше да стига до котлоните и фурната, до миялната и хладилника. Но не можеше да мине отвъд „острова“ в средата на кухнята. Всички врати на ниските шкафове бяха заключени със специални предпазители за деца. Вътре може и да имаше нещо, което би могло да й послужи за оръжие, но тя реши, че ще й отнеме прекалено много време да се добере до него. Докато успееше да отвори предпазителите, той вече щеше да се е нахвърлил върху нея с ритници и с електрошоков пистолет.

По работните плотове нямаше никакви готварски уреди, нямаше и следа от кухненски ножове или каквото и да било пособие с острие. На масивна дъска за готвене бяха поставени дебел стек, няколко нарязани на парчета гъби, глава лук, нарязана на кръгчета, пластмасово шише със зехтин и три измити пресни картофа. На печката имаше тежък тиган за пържене и малка тенджерка с дълга дръжка. Тя не можеше да си го обясни. Да не би да искаше от нея да му сготви вечеря? Възможно ли бе да си е дал толкова труд, за да си я осигури като прислужница? Беше виждала доста откачени пред гишето на болничната аптека, но това тук беше лудост с непознати за нея мащаби.

— Хайде, започвай — той седна на столчето — на вид напълно нормален и спокоен, като изключим малкият, черен, подобен на кутия предмет, който бе поставил на бедрото си. Но това не я заблуди. Беше наясно, че той дебне най-малкия повод, за да й причини отново болка. Тя сви рамене и разпери ръце, за да покаже, че не разбира какво се иска от нея.

— Сготви шибаната вечеря — извика той, избухвайки внезапно и яростно. — По-ясно не мога да го кажа, нали?

Бев сведе очи. „Не влизай в спор“. Взе тенджерката и отиде до умивалника. Дължината на веригата й позволяваше да достигне с усилие до крановете. Напълни съда с вода до половината и се върна при печката. Котлоните бяха газови, същите, каквито имаше и у дома, но тя се престори, че не успява да запали. Може би той щеше да прояви нетърпение, да дойде да запали сам, и тогава тя би могла да го удари с тигана за пържене.

— Какъв е проблемът? — провлече той присмехулно от другия край на стаята. — Толкова ли си глупава, че не можеш да запалиш газта? Трябва ли да ти обясня с бой как става?

Сарказмът отстъпи място на заплаха, докато той потупваше с пистолета по бара.

„Идеята отпада“. Бев запали газта под тенджерката и пусна картофите във водата. Наля малко олио в тигана и го сложи да се загрява бавно на друг котлон. В главата й се редуваха страх и неверие. Защо някой, комуто е потрябвала съвършена съпруга, би се спрял тъкмо на нея? Тя не беше чак толкова добра жена, когато още имаше съпруг, но Том поне твърдеше, че обича самостоятелните жени. Ако човекът, който я бе отвлякъл, си бе дал труда да понаучи нещо за нея, би разбрал доста бързо, че никога не би спечелила конкурс за домакиня на годината. Е, ако това бе начин да запази живота си, най-добре щеше да е да се хваща на работа. Тя се загледа в кървавия стек, опитвайки се да не си представя как са клали животното за месо. За щастие, по мнението на бившия й съпруг, сина й и приятелите й, тя умееше да готви доста добре.

Когато картофите завряха, тя пусна лука в нагорещеното олио и започна да го бърка. Пържещият се лук успя поне да неутрализира миризмата на урина, която лъхаше от нея. Но как, за бога, би могла да знае какви са предпочитанията му за стека? Имаше огромна разлика между добре запечен и полусуров. Взе стека в ръце и се обърна към мъжа с въпросително изражение, свивайки рамене.

Той се разсмя — това изглежда наистина му бе доставило удоволствие. После каза:

— Леко запечен. Браво. Последната дори не се сети да попита. Стекът беше като подметка. Некадърна крава.

„Последната“. Бев примигна, за да пропъди сълзите, насочвайки вниманието си към печката, като се опита да прикрие реакцията си на последните плашещи думи. Припомни си едно стихотворение, което беше учила в училище, от което лъхаше същият убийствен мраз. Как беше? „Там, на стената, е последната ми херцогиня. Виж, също като жива.“^[2] Стихотворението я плашеше и тогава, но всяваше много по-голям ужас у нея сега.

Без да гледа, тя изсипа гъбите в тигана, смеси ги с лука, който бе станал прозрачен, и отвори място за стека. Сложи го в тигана и започна да брои наум. Когато стигна до сто и осемдесет, го обърна и отново започна да брои. Извади един картоф и го понатисна, за да провери — беше почти готов.

Стресна се от изтракването на чиния върху гранитния плот до нея. Обърна се рязко. Той стоеше от другата страна на плота, на разстояние от няколко фута, и буташе чинията към нея. В моментен пристъп на лудост й се прииска да сграбчи тигана и да се опита да го удари по главата, но здравият разум победи. Нямаше да го направи достатъчно бързо, а и той не беше достатъчно близо. Ако искаше да се прибере у дома, при Торин, трябваше да обмисля много внимателно действията си.

Затова взе чинията и се обърна отново към печката. Изключи котлоните, изцеди водата от картофите, доколкото можа, протягайки се с усилие към умивалника, после поднесе храната. Когато я остави на плота, отстъпи, свела очи, решена да не му дава никакъв повод за упреци. Опитваше се да не се мрази, задето се беше примирила толкова бързо. Казваше си, че това е само стратегия. Стратегия, благодарение на която можеше да оцелее.

Той отнесе чинията на бара и започна да яде. След като погълна две хапки от стека и зеленчуците, я изгледа мрачно.

— Справила си се със стека добре — изяде още едно парче месо и се намръщи. После разряза един картоф и лицето му се проясни. — Тъпа кучка — изръмжа той. — Възможно ли е да не умееш да вариш картофи? Твърди са като камък.

Взе един картоф, прицели се и я замери с него. Бев се опита да се отдръпне, но той я удари по рамото, учудващо болезнено, а после се плъзна по пода.

— Вдигни го, мързелива повлекано! — извика той. Тя се постара, но веригата не й позволяваше да стигне до картофа. — Можеш да стигнеш до него, ако легнеш на пода, тъпачко — допълни той и се зае отново със стека.

Джейкъб излезе от стаята, без да погледне назад. Озадачен, Тони се взираше в затворената врата. Джейкъб никога не бе излизал от стаята по време на срещите им, колкото и напрегнат да ставаше разговорът понякога. Какво ставаше? Дали консултантът не беше чул някакъв шум навън, на който Тони не бе обърнал внимание? Тони предпочиташе да се тревожи за това, отколкото да се върне в мислите си към своите проблеми.

После Джейкъб се върна. Носеше тънка книжка с твърди корици, в обложка в маслиненозелено и бежово. Подаде я на Тони. „Дървесни кръгове“ от Норман Маккейг.

— Не знам какво е отношението ти към поезията, но аз намирам, че тя ми помага, когато задавам въпроси за себе си и за собствения си път в живота. В тази стихосбирка има едно стихотворение, озаглавено „Истина за утеха“. Струва ми се, че то може да ти даде добра отправна точка.

— Искаш да се лекувам с поезия?

Тони не скри, че не можеше да повярва на ушите си. Джейкъб, този добросъвестен психолог, да му препоръчва да си помогне с поезия — това бе все едно Елинор Блесинг да препоръча лечение с кристали на болен от рак.

Джейкъб се усмихна и се настани отново на стола си.

— Няма лек за това, което ни мъчи, Тони. Но ми се струва, че бихме могли да намерим нещо по-добро, което да ни помага вместо средствата, които само притъпяват болката? Е, какво е положението в професионален план?

Това бе едно от нещата, заради които Тони обичаше да разговаря с Джейкъб. Не продължаваше да говори за едно и също, щом се убедеше, че пациентът е разбрал каква стъпка му препоръчва.

— Отново сключих договор за непълен работен ден с „Брадфийлд Мур“ — каза той. — Изглеждат доволни, че се върнах. А и работата ми харесва — описа в най-общи линии клиничната си практика, пояснявайки подхода си с примери от няколко интересни случая.

— А профайлърската работа?

— В Брадфийлдската полиция вече нямат нужда от мен. Твърдят, че това натоварвало бюджета им, но според мен причината е по-скоро невъзможността да се сработим с новия шеф на полицията. Между мен и Джеймс Блейк няма абсолютно нищо общо — преди Джейкъб да успее да се намеси, Тони вдигна пръст. — Но аз не обвинявам себе си за това. Такива неща просто се случват. Помагам от време на време на полицията в други градове, но бюджетът им действително е орязан, и това затруднява наемането на външни специалисти като мен. Възприемат ни като лукс, който не могат да си позволят. А пък нали и обучават свои така наречени експерти… — той изду бузи и изпухтя. — Тази работа ми липсва. Харесвам я и се справям добре с нея.

— Така е — Джейкъб свали очилата си и започна да бърше стъклата. Наистина беше странно, че днес не стои неподвижно както обикновено. — Мислих и за това. Човек, открил призванието си, би трябвало да има възможността да практикува желаната професия, какво ще кажеш?

— Някои хора биха казали, че е по-добре да няма търсене на способности като моите.

— Струва ми се, че в тази област няма друг с твоя опит и твоите експертни умения. Редно е да ги споделяш с хората, Тони.

Тони вдигна ръце в опит да се защити.

— О, не. Никакво преподаване повече. Нямам никакво намерение да демонстрирам публично уменията си, за да убеждавам хората в необходимостта от тях.

— Нямам предвид академичния живот. Мислех, че можеш да напишеш книга. Да опишеш пред читателите подхода и практиката си. Да покажеш и да разкажеш как съставяш профили на престъпници, как решаваш случаите. Как работиш с криминалистите, как изграждаш аргументацията си. Не е публикувано нищо от този род, Тони. Можеш да съдействаш за изграждането на цяло ново поколение профайлъри по твой образ и подобие. А ако в полицията ще обучават собствени профайлъри, не мислиш ли, че е добре да разполагат с информация за най-добрата практическа работа?

Бев се подчини. Трябваше да се просне в цял ръст, опитвайки се да докосне с пръсти картофа, подтиквана от садистично ухиления мъж. Но най-сетне успя да го докопа. Взе го и се изправи. После показа картофа, вдигайки въпросително вежди.

— Все ми е едно какво ще го правиш, ако искаш, заври си го в задника — изръмжа той, дояде стека и бутна чинията встрани. — Е, и какво прави една добра съпруга, за да достави удоволствие на мъжа си след вечеря?

Когато той заобиколи работния плот, тя видя и през гащеризона, че има ерекция.

Божичко. Очевидно щеше да стане много по-лошо, преди да се появи възможност за нещо по-добро.