Вал Макдърмид
Изгорени мостове (49)

49.

Тони беше свалил сакото си и го беше сгънал под себе си, за да седи по-удобно на леглото. Въпреки че от гледна точка на удобство имаше още много да се желае, поне можеше да седи по турски, облегнал гръб на стената, с относително отпуснато тяло, затворил очи, с ръце в скута. Не знаеше дали ще може да спи седнал, но беше напълно сигурен, че няма да заспи, ако легне на нара. Все пак, окуражен от това, че успя да се сети как е попаднала негова ДНК на жакета на Надя Вилкова, той най-сетне успя да се поуспокои.

Прозорчето във вратата на килията се отвори с остро метално иззвънтяване и го стресна, а после се затвори, преди той да се осъзнае достатъчно, та да разбере какво се случва. После вратата се отвори и сержантът, който го бе довел в килията, застана на прага, с ръце на хълбоците, за да изглежда още по-едър, свъсил заплашително вежди — като по учебник.

— Събуждай се, Хил. Адвокатът ти иска среща с теб.

Тони разбираше думите му, но не можеше да си ги обясни.

— Имам адвокат, така ли?

— Я не ми се прави на интересен. Достатъчни ми бяха другите. Ако нямаше адвокатка, тя нямаше сега да седи в стаята за разпити и да настоява да те заведа там, нали?

„Пола“. Сигурно беше решила да не обръща внимание на думите му и независимо от всичко да му намери адвокат. Не би било зле да поседи в по-удобна стая и да обясни, че всъщност няма нужда от защитник, защото междувременно е намерил начин да обясни основната улика, която хвърляше вината върху него. Така щеше да убие малко време. Затова той протегна крака и стана. Взе сакото си и се опита да нахлузи двата ръкава едновременно, както правеше Мартин Шийн в „Западното крило“. Както обикновено, се оплете. Трябваше да се упражнява по-често, това беше всичко. Срещна погледа на дежурния сержант, който полагаше усилия да не се разкиска.

— Човек има нужда и от хоби — каза Тони, докато излизаше от килията, обзет от чувство на благодарност. Канеше се да се упъти към приемната, където бе опразнил джобовете си, оставяйки съдържанието им на плота, но сержантът застана на пътя му и му посочи една врата в дъното на коридора, която беше открехната.

Обзет от учудващо добро настроение, Тони бутна вратата и я отвори докрай. Първоначално мозъкът му отказа да възприеме онова, което видя. Бронуен Скот — да, това можеше да приеме. Тя бе от хората, които можеше да очаква да види тук. Но русата глава, извърната настрана — не, това беше невъзможно. Сигурно имаше халюцинация. Или си внушаваше. После тя обърна глава към него и каза няколко думи. Нещо в него трепна и се сгърчи. Подът под краката му сякаш се разлюля и той се препъна.

— Карол?

В гласа му се преплитаха почуда и съмнение. На ти сега „изтръгване от сърцето“. Очевидно сърцето му не беше възприело посланието.

— Имате един час — изръмжа сержант Фаулър и затвори рязко вратата зад себе си.

Бронуен Скот се изправи и го поздрави с широка усмивка.

— Доктор Хил, не съм очаквала да ви срещна при подобни обстоятелства, но ще оправим набързо тази работа.

Той не й обърна никакво внимание и продължи да върви като сомнамбул към далечния край на масата.

— Карол?

Стисна облегалката на един стол, за да се подпре, после се отпусна на него. Искаше да протегне ръка, да я докосне, да се убеди, че не е изпаднал в някакъв психотичен пристъп.

Карол отметна косата от челото си. Очите й бяха студени като кремък, изражението й — сурово.

— Не съм дошла тук заради теб. Тук съм, защото Пола е наясно какви глупости можеш да направиш. Имаш нужда от Бронуен, за да те измъкне от тази каша. В противен случай ще умрат още жени. Ако беше в състояние да мислиш за нещо друго извън себе си поне за пет минути, щеше да си разбрал това. Затова не си въобразявай, че си онова, което ме привлече да дойда тук тази вечер. Тук съм заради Пола, в името на справедливостта, и за онези две жени, чието имена дори не знаем.

Точно в този момент на него му беше все едно защо е дошла. Единственото, което имаше значение, беше това, че двамата отново седят в една и съща стая. Стената, която бе изградил, за да се защити от чувствата си към нея, вече се беше превърнала в руини. Как изобщо бе могъл да си въобразява, че може да я изтръгне от живота си? Имаше чувството, че отново е открил един от крайниците си, без който се е справял досега. Крайник, който е имал за ампутиран. Не можа да удържи напиращата си усмивка, колкото и яростен да беше нейният нетрепващ поглед.

Той съзнаваше, че Бронуен Скот говори нещо, но нямаше време да се занимава с нея. Попиваше всяка подробност, сравняваше я със списъка, който досега не бе подозирал, че пази в душата си. Косата й беше подстригана по-различно, с по-неравни краища, по-изтънена. Бръчките около очите й бяха по-дълбоки, по лицето й имаше и нови — по-скоро от скръб, отколкото от смях. Раменете й бяха сякаш по-широки, шевовете на жакета й, в който те преди се движеха свободно, сега се опъваха по тях. Открай време си беше затворена — сега приличаше на човешки еквивалент на врата, захлопната под носа му.

— Доктор Хил? — Скот повиши глас и най-сетне думите й проникнаха до съзнанието му. — Не разполагаме с много време. Искам да чуя вашата версия на събитията, за да знаем какво да предприемем, за да ви измъкнем от тук.

— И да открием кой е убил онези две жени — допълни Карол.

— Това не е моя работа — каза сухо Скот. — А всъщност, Карол, вече не е и твоя.

Тони си възвърна дар слово.

— Може би не, но бих заложил на Карол, дори ако не разполага с никакви помощници, срещу Алекс Фийлдинг и нейния отдел „Убийства“.

Карол завъртя очи към тавана — позната гримаса, но лишена от познатата му приятелска толерантност, която я съпровождаше преди.

— Ласкателствата въобще не ме вълнуват. Както вече казах, тук съм заради Пола.

Трудно беше да преглътне пренебрежението й. Нещо у него се сгърчи болезнено. И все пак, така беше по-добре, отколкото изобщо да я няма в стаята.

— Какво искате да знаете?

— Знаете ли защо главен инспектор Фийлдинг ви е арестувала? — Скот си възвърна водещата роля в разговора.

Той кимна.

— Защото тя е едно от онези ченгета, които не виждат нищо друго, освен веществените доказателства. Сещате ли се за Алан Корън, хумориста? Той веднъж казал на сина си: „Не пиши първото, което ти дойде наум — глупавите ти съученици ще имат същата идея. Не пиши и второто, което ти хрумне — за него ще са се досетили умните. Запиши идеята, която ще ти дойде трета поред — тя ще бъде само твоя.“ Е, Алекс Фийлдинг никога не се е замисляла за третата идея.

— Много забавно, доктор Хил — сега беше ред на Бронуен Скот да извърне очи към тавана.

— Тони, моля те — той знаеше, че позира, но може би нямаше да има друга възможност да напомни на Карол какъв може да бъде. — Оценявам това, че виждаш света през призмата на човешката душевност, но може ли да се съсредоточим върху въпроса защо Фийлдинг те е арестувала? Тони?

Когато му се бе случвало да седи в стаята, откъдето се наблюдаваше ходът на разпита, и да вижда Бронуен Скот в действие, Тони често се беше чудил доколко подходът й към клиентите се различава от начина, по който се държеше с противниците си. Първият отговор, който даде на този въпрос, беше „по-сурово, отколкото очаквах“. Тя не се поддаваше на уменията му на психолог, и нямаше намерение да му угажда. Оставаше да отвръща на нейните ходове в подходящ тон.

— Тази седмица са били открити труповете на две убити жени. За протокола, не съм ги убивал аз. Били са пребити жестоко, до такава степен, че лицата им са неузнаваеми. Половите им органи са били обръснати и срамните устни залепени. Не е установено наличие на връзка между двете, макар че не е изключено да са имали професионален контакт. Наджея Вилкова е била неомъжена, полякиня, и работела като търговски представител на една фармацевтична компания. Бев Макандрю е била разведена, със син тийнейджър, и е била главен фармацевт на аптеката в болницата „Брадфийлд Крос“ — той замълча. — Не си водите бележки.

— Ще получа всичко това, когато дойде ред Фийлдинг да представя документацията по случая. На този етап е интересно да се запозная с картината на случая, но за мен е по-важно да разбера къде се намирате вие в тази картина. И да чуя вашата версия на събитията.

Карол вдигна пръст в знак, че иска да каже нещо. Скот кимна енергично.

— Каква част от това ти беше известна, преди Фийлдинг да започне да те разпитва?

Въпросът й накара Тони да си каже, че не е изгубила дори малко от съобразителността си.

— Знаех доста за Надя Вилкова. Знаех също, че Бев е изчезнала. Тя е приятелка на Пола, затова и Пола поиска съвет от мен във връзка с изчезването й. Не й свърших много работа, но в процеса на този разговор стана дума и за Надя — той се усмихна смутено на Карол. — Всъщност Пола ме заведе в апартамента на Надя.

— О, господи — обади се Скот. — Следователно из апартамента на жертвата има ваши отпечатъци и следи от ваша ДНК?

— Бях с ръкавици — отвърна Тони. — Не съм чак толкова безнадежден. Не би трябвало да има явни следи от ДНК. Но въпросът с ДНК-пробите е само един от проблемите. На жакета на Надя е открито петно от кръв, за която след ДНК-тест се е оказало, че е моя — Карол кимна уморено, Скот изглеждаше по-скоро примирена. — Когато ме разпитваха, нямах никаква представа как може да е станало. Но междувременно имах време да размисля, и сега мога да обясня произхода на петното.

— Радвам се да го чуя. И как е станало? — Скот се приведе напред, съсредоточавайки цялото си внимание върху него.

— Както, предполагам, и двете знаете, най-голямата част от работата си върша в психиатричната клиника „Брадфийлд Мур“. Имам работа с пациенти с много широк диапазон на душевни проблеми — някои идват при нас, защото представляват опасност за себе си, други — защото са опасни за обществото. Животът им често прилича на катастрофа, след която те са останали сред отломките. Когато постъпят, често се случва да са уплашени, гневни, и склонни към насилие. Преди година ме повикаха да поставя диагноза на един млад човек, който се беше развилнял с мачете в учителската стая на училището си. За щастие бил възпрян от един много смел учител, преди някой да пострада сериозно. — Тони сключи ръце пред себе си, въртейки палци. — Бяха му дали седативи, преди да го докарат при нас, но аз не успях да преценя, че преди да вляза да разговарям с него, възбудата му се е върнала и постепенно е нараствала. Външно изглеждаше спокоен, но веднага щом го помолих да поговорим за случилото се, успя да освободи едната си ръка и ме удари с юмрук в лицето. Носът ми започна да кърви обилно, аз излязох от стаята и отидох да спра кръвотечението и да се почистя.

Карол кимна едва забележимо.

— Спомням си как ми разказа за това.

Той срещна открито погледа й.

— Знаеш колко съм несръчен, Карол. Излязох, препъвайки се, в коридора и минах през една летяща врата, без изобщо да гледам накъде отивам, притиснал няколко хартиени кърпички към лицето си. И се блъснах в една жена, които идваше срещу мен. Тя вдигна неволно ръка, сякаш да се защити — той притвори очи, възстановявайки сцената в спомените си. — Почти сигурен съм, че беше лявата ръка. Извиних се, тя каза, че няма защо и продължи по пътя си — той отвори очи. — Била е дистрибутор на фармацевтична компания, нали? Така пишеше във вестника. Имала е основания да бъде там — думите му звучаха неубедително. Изкуствено. Дори в неговите уши. Но с истината често е така.

— Блъснали сте се в някаква жена преди година, когато ви е текла кръв от носа? И на ръкава й още има следи от вашата ДНК? — Скот говореше почти развеселено, като че ли това беше най-безобразният опит за измъкване, за който бе чувала.

— Просто ви казвам какво се случи.

— Мислите, че тя не е давала цяла година костюма, с който е ходела на работа, на химическо чистене? Че изобщо не е разбрала, че има ваша кръв по него?

— Знам само какво се случи. Сега, когато се разрових в паметта си, споменът е съвсем ясен.

Детективският инстинкт на Карол се задейства.

— Описан ли е инцидентът в книгата, където се регистрират подобни случаи в „Брадфийлд Мур“?

— Сигурно — отвърна Тони. — Защото отидох при сестрите да им поискам лед.

— Трябва да проверим записките от тази дата и да проверим данните от бележника на Надя Вилкова — каза Карол, записвайки си в телефона. — Ще предам това на Пола.

Тони обичаше да я гледа как върши това, което винаги бе нравила най-добре.

— Жалко, че няма начин да се провери откога датира ДНК-образецът — отбеляза Скот. — Това би решило проблема незабавно.

— И още по-жалко, че кръвта е попаднала на дреха, която се праща на химическо чистене, а не се пере в пералня. Ако беше прана на висока температура няколко пъти, състоянието на петното щеше да доказва, че не е попаднало на дрехата миналата седмица — подчерта Карол, за да демонстрира не по-малки познания в областта на ДНК-анализа.

— Следващия път ще се опитам да опръскам блузата. Значи според вас можем да оборим доказателството, свързано с ДНК–анализа, ако докажем, че този инцидент с кървенето от носа наистина се е случил?

— Сигурно е поне, че това би събудило немалко „разумни основания за съмнение“^[1] — отвърна Скот. — Е, това ли е всичко? Само с това ли разполага тя срещу вас?

Тони поклати натъжено глава.

— Остава и пръстовият отпечатък.

Карол притвори за миг очи, като че ли нещо я беше заболяло.

— Какъв отпечатък, Тони? Нали каза, че си бил с ръкавици в апартамента й?

— Не, той не е на някоя от вещите на Надя. Мой отпечатък има върху мобилния телефон на Бев — той се усмихна и отново си опита късмета с жалостивата физиономия на малко кученце. Двете жени го гледаха намръщено. — Бях напълно озадачен, когато ми казаха за това по време на разпита. Нямах представа как може да е станало. Нямам спомен изобщо да съм виждал Бев, камо ли пък да съм пипал телефона й.

— Ясен ли беше отпечатъкът? — попита Скот.

Тони поклати глава.

— Беше малко размазан от едната страна и разкривен поради формата на телефона. Но когато Фийлдинг ми го показа, сам видях приликите.

— Можете ли да си спомните колко точки на съвпадения бяха маркирани?

— Струва ми се, че бяха шест.

Скот се усмихна.

— Такава идентификация на пръстов отпечатък изобщо не ме безпокои. Мога да намеря половин дузина експерти, които ще я оборят. Напоследък, освен в случаите, когато представят кристално ясен отпечатък на плоска повърхност, винаги може да се подлее вода на експертите свидетели на обвинението. Сравняването на пръстови отпечатъци е толкова субективно, че вече дори не приемат дактилоскопията за научен метод. Достатъчно е само да произнесеш пред съда „Шърли Маккий“, и виждаш как обвинението се сгърчва и рухва.

— Не разбирам — каза Тони. — Коя е Шърли Маккий?

— Служела е в шотландската полиция. Някакъв пръстов отпечатък бил погрешно идентифициран като неин, и то на местопрестъпление, въпреки че тя твърдяла, че никога не е стъпвала на това място. Шотландските експерти настоявали, че са прави, и тя била обвинена в лъжесвидетелство — поясни Карол. — А после обвинението се разпаднало. Оказва се, че макар пръстовите отпечатъци да са уникални, идентифицирането им често става жертва на неточни човешки преценки.

— Така че можем да изритаме техните доказателства, почиващи на пръстови отпечатъци, извън залата на съда — допълни Скот. — Това са минали истории.

— Много добре — каза Тони. — Защото се оказва, че съм бил в „Брадфийлд Крос“ през онзи следобед. В понеделник, когато Бев е изчезнала.

Карол изпъшка.

— Защо ли не съм учудена? Ще споделиш ли мислите си с нас? Или ще си играем на въпроси и отговори? — тя поклати глава. — Нищо не се променя.

— Ако става дума за това, някои неща може би ще те изненадат, Карол. Но сега не е моментът за такъв разговор.

— Няма подходящ момент за такъв разговор. Е, какво стана и понеделник?

Отново му затвори устата. Тони си пое дъх и се съвзе.

— Имах работна среща в болницата „Брадфийлд Крос“ в понеделник, в късния следобед. Често имам несъгласия с техния консултиращ психолог, Уил Нютън. Този човек е слабоумен. Имам чувството, че е завършил дистанционен курс по приложна психология. Накрая успя да ме вбеси. Излязох ядосан от стаята, където разговаряхме. Исках единствено да изляза, преди да съм казал нещо, което щеше да влоши допълнително положението.

— Минахте ли покрай аптеката?

Както винаги, Скот насочи разговора към най-важното.

— Струва ми се, че не. Бях ядосан, искаше ми се да разтоваря натрупалата се енергия, затова си отидох у дома пеш. Почти не обръщах внимание на това, което ставаше около мен. Не мисля, че минах покрай аптеката, но не съм убеден, че не съм минал покрай Бев.

Скот се облегна на стола и го загледа внимателно.

— Моля ви, кажете ми, че това е всичко.

— Е, останалото са косвени доказателства — той разпери ръце. — Не става дума за нещо, което съм направил. Такива неща могат да се случат с всеки.

— Но се случват само с теб — подчерта Карол. — Ти каза „неща“. Множествено число. За какво става дума?

— Опитах се да помогна — отвърна той. — След като Пола ми разказа за Бев, но преди да разбере, че тя е мъртва, си казах, че може да хвърля един поглед на супермаркета, където се предполага, че е пазарувала. Имах нужда от това-онова, а и ми се искаше да се поразходя, затова отидох в онзи „Фрешко“, който се намира в Кентън Вейл.

— В документите за ареста пише, че живеете на речна лодка, закотвена в пристанището на канала Минстър. Искате да кажете, че сте отишли пеш от пристанището до Кентън Вейл Роуд, за да си напазарувате това-онова от супермаркета? Това са някъде към две мили, нали? — макар че лицето на Скот остана безизразно, скептицизмът й беше явен.

— Той обича да ходи пеш. Това стимулира мисленето му.

— Тя е права. Обичам да ходя пеш. И това действително стимулира мисленето ми. И докато размишлявах, стигнах до извода, че убиецът е предпазлив. Защото покритието на камерите за наблюдение във „Фрешко“ не е особено добро. Има много мъртви точки. А според Пола тялото на Надя било оставено в Гартънсайд, квартал, който предстои да бъде разрушен и съответно там няма камери. А доколкото разбирам, тялото на Бев е било намерено из хълмовете, насред пустошта — където, разбира се, също няма камери.

— И? Защото следва „и“, нали? С теб обикновено е така — обади се Карол, пак с горчивина в гласа.

„Не се отпуска“, каза си той. Беше се надявал, че ще се върнат спонтанно към стария ритъм на отношенията им, без дори да го съзнават, но тя беше прекалено нащрек, за да допусне нещо подобно. Като че ли времето не бе помогнало особено за облекчаването на болката й.

— Така е, има. Купих повече неща, отколкото възнамерявах първоначално „и“ се качих на автобуса, за да се прибера у дома. И тогава установих, че в автобусите има камери, които заснемат и известна територия извън автобуса, не само това, което става вътре в него. На всеки двуетажен автобус в Брадфийлд има по четиринайсет камери, известно ли ти беше това? Затова предложих на Пола да прегледат записите. И те го направиха.

— И намериха ли нещо? — попита Скот.

— О, да. Откриха Бев, записана за кратко от камерите. А също и няколкосекунден запис на човек, който я следи. Кадрите не помагат особено за идентифицирането му. Среден на ръст, нито дебел, нито слаб, макар че може да е слаб човек, навлечен с дебели дрехи. Носи спортна блуза с качулка и държи главата си наведена. Забелязва се, че носи очила, но това е всичко. Казаха ми, че имали на запис и човека, който е следил Надя, и той изглеждал горе-долу по същия начин. Има само една характерна отлика — Тони сведе поглед към масата. Ненавиждаше това, което трябваше да им каже. В собствените му очи тъкмо тази информация го караше да изглежда виновен. — Човекът накуцва забележимо. С левия крак.

— О, по дяволите! — каза Карол ожесточено.

— Куцате ли?

Понякога се чувстваше изкушен да отговаря едносрично. Но сега като че ли не беше подходящият момент за такъв отговор.

Тони поклати натъжено глава.

— Преди две години претърпях тежка операция на коляното. Един от пациентите ме нападна с брадва. Не беше мой пациент, държа да подчертая.

— И се предполагаше, че ще се подложиш на втора операция, и да се премахне накуцването — допълни Карол. — Доколкото разбирам, все още гледаш да не се мяркаш пред доктор Чакрабарти? — тя се поизвърна към Бронуен. — Той наистина накуцва. Когато се умори, куцането става по-видимо. Така би станало, след като е вървял пеш две мили, за да пазарува от друг магазин на „Фрешко“, вместо от кварталния.

Скот му хвърли проницателен, преценяващ поглед.

— Не ми харесва това с накуцването — каза тя. — То е от този вид косвени доказателства, за които прокурорите дават мило и драго.

— Много хора куцат — възрази Тони.

— Всъщност не е така — отбеляза Карол. — И ако ти беше направил това, което трябваше да направиш, и ти нямаше да куцаш. Нежеланието да предприемеш нещо ти създава единствено проблеми, Тони. И не за първи път.

Тя никога не бе крила мнението си, и той винаги й се беше възхищавал за това. Но не беше лесно да приеме тази нейна черта, когато самият той беше обект на острата й критика.

— Съжалявам — каза той.

— Може ли засега да оставим настрана словесните ви дуели, моля? — Скот говореше с не по-малко раздразнение от Карол. — Какво е другото косвено доказателство?

Тони погледна Карол и се усмихна криво.

— Преди да го кажа, за да си спестя някой шамар, държа да подчертая, че то е някаква абсурдна приумица на главен инспектор Фийлдинг. Не моя.

— Фийлдинг смята, че и двете жертви приличат на мен — каза уморено Карол. — Навила си го е на пръста. Смята, че Тони убива жени, които приличат на мен, защото съм се разделила с него.

Настана дълго, тежко мълчание. После Скот попита небрежно:

— А така ли е, Тони?