Вал Макдърмид
Изгорени мостове (16)

15.

Цял ден дъждът се лееше от стоманеносивото небе, неумолим и потискащ. Той го забелязваше само от време на време, тъй като от работното му място нямаше пряк изглед към прозорец. Дъждът щеше да е досадна пречка, докато той чакаше — тогава нямаше място, на което да се скрие така, че да не се набива на очи. Но този път нямаше проблеми. На другата страна на улицата, срещу централата на „Телит Комюникейшънс“, имаше цяла редица заведения за бързо хранене. „Събуей“, „Макдоналдс“, малко местно ресторантче, което обещаваше „най-доброто печено в Брадфийлд.“ Как пък не. Той започна с един чийзбургер в „Макдоналдс“, яде го в продължение на половин час. Покри още четиридесет минути с диетична кока-кола и шоколадова бисквита. Къде, по дяволите, беше тази жена? Нямаше ли си дом, в който да се прибере?

Иронията, която се криеше в последната му мисъл, го накара да потисне смеха си. Домът, който бе подготвил за нея, беше много по-различен от онзи, в който тя щеше да се прибере довечера. Ако тя си изиграеше картите правилно, ако успееше да го удовлетвори, щеше да има шанс да започне нов живот в нов дом. Ако не, щеше да изплати чужди дългове, присъединявайки се към останалите, към първата и към другата преди нея, другата, която по право трябваше да бъде неговата първа и единствена жена. Разбира се, той знаеше, че може и да няма нужда от тази, от последната. Но случайността я беше изправила на пътя му, а той не беше човек, който обръща гръб на добрия случай. Имаше чувството, че онази, която сега беше при него, няма да отговаря на изискванията, та не беше зле да е подготвен, ако наистина се окажеше така.

Той смачка салфетката на топка и стана, готов да се премести в ресторантчето, когато я видя — излезе забързано откъм асансьорите във фоайето. Прекоси го с неочаквано енергична походка. В края на дългия работен ден повечето хора се влачеха, напускайки офисите, но тази жена се движеше леко и жизнено. Именно това привлече вниманието му към нея, дори още преди да бе успял да прецени, че отговаря идеално на изискванията му. Приличаше на жена, упътила се към нещо, което си струва очакването. Той се постара да запечата този привлекателен образ в паметта си. Така трябваше да изглежда и за него, ако държеше на шансовете си да оцелее.

Тя спря на прага, отваряйки сгъваемия си чадър. Той си проправи път през посетителите в заведението към вратата, без да откъсва очи от мишената си, без да обръща внимание на възраженията на хората, които заставаха на пътя му. Те нямаха значение за него. Единственото, което го интересуваше, беше да не я изпусне от поглед. Когато той излезе на улицата, тя вече наближаваше ъгъла. Той забърза, за да скъси разстоянието между тях, но внимаваше да не се доближи прекалено много до нея. Придърпа плетената си шапка още по-надолу към веждите, покри брадичката си с шала и нагласи очилата със стъкла без диоптри. Удивително бе как дребните неща променяха външния вид на човека. Хората забелязваха външни белези — не и основното. Не че той имаше намерение да направи нещо, което да привлече внимание към него. Но тук, в градския център, навсякъде имаше камери за наблюдение. Нямаше намерение да рискува.

В края на улицата тя зави вляво и се озова сред обичайното за привечер многолюдно оживление на Белуедър Скуеър. Той отново ускори ход, не искаше да я загуби в тълпата. Не беше висока и той се безпокоеше да не я изпусне от поглед. Това не би провалило кроежите му, не и в дългосрочен план. Но би усложнило хода на събитията, а той мразеше усложненията. Трябваше да разбере къде живее тя и нямаше намерение да губи още една вечер за такава елементарна задача.

Жената се упъти към трамвайните линии, очертаващи единия край на площада и тръгна по малката рампа към платформата на трамвайната спирка, затваряйки чадъра си, когато се озова под козирката. Той изостана, докато тя избра къде да застане, после приближи смело и застана точно зад нея. Тя дори не го погледна, докато той наближаваше, привел глава заради вятъра. Струваше му се удивително как тези жени се движат из света, без да имат никаква представа за заплахите, които ги дебнеха отвсякъде. Понякога му се струваше, че силата, която се излъчва от него, е осезаема като горещината около открит огън. Как бе възможно да не им прави впечатление? Кучетата се зъбеха, когато го видеха, котките фучаха, когато протегнеше ръка към тях. А жените до такава степен бяха изгубили контакт със заобикалящата ги среда, че просто не забелязваха такива неща.

Скоро щеше да й се наложи да го забележи, обеща си той.

Сега беше толкова близо до нея, че можеше да различи отделните косми в русата й коса. Достатъчно близо, за да прецени, че е естествена блондинка. Нямаше издайнически тъмни корени на косата — така и трябваше да бъде. Ако се беше разочаровал дори от едва забележима тъмна линия, би й обърнал гръб. Интересуваха го само жени, отговарящи идеално на изискванията му. Не беше някакъв неудачник, който би се задоволил с жалко подобие. Беше лишен от онова, което му се полагаше по право, но това не означаваше, че ще се примири с какво да е.

Трамваят се появи, плъзгайки се по релсите, оцветената в стандартното синьо и виненочервено мотриса блестеше под дъжда, осветена от уличните лампи и неоновите табели на ресторантите. Тя беше избрала идеалното място на платформата, така че се озова точно срещу една от отварящите се врати. Той влезе след нея. Тя тръгна наляво, той — надясно и се промъкна до една сгъваема седалка, откъдето можеше да я вижда, а тя не би могла да го види, ако не обърнеше глава назад. Той въздъхна доволно. Скоро щеше да узнае всичко необходимо.

А тя изобщо нищо не подозираше.

Мари Мейдър беше доволна, че успя да си намери място за сядане в трамвая. Беше прекарала малко повече от единайсет часа в „Телит Комюникейшънс“. Струваше й се, че за първи ден е демонстрирала дори повече от необходимия работен ентусиазъм. Докато се прибереше, вероятно вече щеше да минава седем. Но за разлика от повечето работещи жени не й се налагаше да бърза, за да приготви вечерята. Мари бе имала късмет да се омъжи за човек, чиято майка — италианка, поради липса на дъщери бе научила Марко на всичко, което знаеше за готвенето. Напоследък той работеше най-често у дома, проектираше мебели за търговци на едро, така че когато Мари се прибираше, у дома я очакваше току-що приготвена вечеря — нещо, което всеки път я караше да се чувства обичана.

Беше убедена, че днес вечерята ще е специална. Може би Марко щеше да се реши на нещо по-скъпо — агнешко бутче или стекове, а може би щеше да настърже и трюфели в ризотото или пастата. Дори само мисълта за това я накара да преглътне слюнката си.

По време на двайсетминутното пътуване с трамвая тя прехвърляше наум днешните срещи. Общо взето, не беше лошо за начало на нова работа. Знаеше, че ще й се наложи да пооживи нещата тук-там и вече бе забелязала някои възможности за промяна. Но Мари не възнамеряваше да прибързва. Щеше да се движи внимателно, за да се ориентира добре в работната организация, а после да постави началото на тиха революция, от която щеше да им се завие свят. О, да, тя имаше планове за бъдещето на „Телит“.

Трамваят спря на крайната спирка, електрическият му двигател издаваше звук, наподобяващ доволно сумтене. Бяха останали само шепа пътници, които се струпаха край вратите, докато трамваят спираше плавно. После тя стъпи на платформата и токчетата й затракаха по бетона. Когато излезе изпод козирката, установи, че дъждът най-сетне беше спрял. Въздухът все още бе натежал от влага, но вече нямаше нужда от чадър.

Мари забърза по улицата, погълната от мисли за работата си, с напълно приспан инстинкт за оцеляване. После, обзета от внезапно желание да приключат вечерта с кутия шоколадови бонбони пред телевизора, когато минаваше покрай магазинчето за вестници на ъгъла, тя се обърна рязко и тръгна назад, и тогава едва не се сблъска с някакъв мъж, който вървеше много близо зад нея, привел глава и присвил рамене заради студа. Сърцето й подскочи от изненада. Не бе очаквала да види някой толкова близо зад себе си. Той продължи покрай нея, без да каже и дума, а тя се изненада от облекчението, което я заля, когато влезе в магазина. „Глупава жена“, упрекна се Мари, докато излизаше минути по-късно, успокоена от вида на празната улица и кутията шоколадови бонбони „Фереро“ в чантата й. Не беше се случило нищо особено, просто още един сблъсък с лошите маниери на обитателите на големия град — какво по-обичайно от това?

Тя зави зад ъгъла и тръгна по улицата, на която живееха двамата с Марко, без изобщо да подозира, че човекът, с когото едва не се сблъска, седеше в сенките край къщата на отсрещния ъгъл, следеше внимателно къде ще влезе Мари и се питаше колко ли пъти й остават да влезе в дома си.