Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тони Хил и Карол Джордан (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cross and Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Автор: Вал Макдърмид

Заглавие: Изгорени мостове

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София, ул. „Шаварски път“ №3

Редактор: Десислава Райкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-145-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2137

История

  1. — Добавяне

37.

— Иска ми се да можехме да почакаме, докато дойде и леля му Рейчъл — каза Елинор, докато закопчаваше предпазния колан.

— Аз също, но Фийлдинг е права. Сега не е като едно време, когато информацията оставаше недостъпна до следващото издание на вестниците. Сега е достатъчно някой да изтърве неволно някоя дума, или някой идиот от полицията на Западен Йоркшър да реши да изкара някоя пара, изтърсвайки нещо пред журналистите, и незабавно всичко ще плъзне из Twitter. Представяш ли си какво би означавало да узнаеш от Twitter, че майка ти е станала жертва на убийство?

Пола подкара колата, паркирана досега сред болничните линейки, и се включи в потока на уличното движение.

Елинор потръпна.

— Приемам съображенията ти — тя постави непринудено ръка върху бедрото на Пола. — Трябва да си изживяла ужасен шок, когато си се изправила пред тялото на Бев.

Пола въздъхна.

— Ако трябва да бъдем честни, Елинор, това, че я открихме, ми донесе почти облекчение. Не защото я видях в такова състояние, разбира се, а защото на несигурността се сложи край. През последните двайсет и четири часа бях вече почти убедена, че е мъртва. Не би изчезнала просто така от досегашния си живот. Обичаше сина си. Колкото и тежки проблеми да е имала — а ние не намерихме нищо, което да подсказва, че нещо не е било наред в живота й — тя никога не би напуснала Торин, без да му каже каквото и да било. Нямаше как да не е отвлечена. А отвличания, при които похитителят и жертвата не са се познавали преди и не става дума за откуп, рядко имат добър изход.

— Все се надявах, че я държат затворена някъде. Че ще успеете по някакъв начин да я откриете жива. Нали четем за такива случаи — хора, държани в плен в продължение на години и после спасени. А и в сутрешния вестник пишеше, че Надя е била държана като затворница в продължение на три седмици — тя прехапа долната си устна. — Наистина исках да вярвам, че ще стане така.

На Пола й се искаше да има оптимизма на Елинор. Въпреки че в продължение на години бе наблюдавала пациенти, които не успяваха да се възстановят, тя винаги подхождаше към всеки случай така, сякаш положителният изход не е изключен.

— В случаите, за които говориш, става дума за много млади жени или по-скоро момичета. Те са на възраст, когато човек е много впечатлителен и може лесно да бъде подчинен. Могат да бъдат сплашвани и манипулирани. Не са се научили как да се противопоставят на зрял човек. Но с жени на нашата възраст не е същото. Прекалено сме опърничави.

— Предполагам, че си права. Е, какво е усещането да работиш по сериозен случай с нов екип?

Пола зави по една от главните улици, по която щяха да стигнат до училището в Кентън Вейл. Тя беше задръстена от коли и микробуси, опитващи се упорито да стигнат от единия край на градския център до другия. В такива случаи й се искаше да има синя лампа, която да постави на покрива на безличната си малка кола. Да всее страх божи в душите на наглите шофьори на микробуси — доставчици и собственици на малки ремонтни фирми, и да си проправи път през натовареното движение.

— Все още нямам чувството, че съм част от екипа. Фийлдинг държи да съм постоянно около нея. Не съм имала възможност да се сближа с останалите от отдела. Да не говорим за това, че съм обременена с миналото си в отдела за особено тежки престъпления. Това действа на някои хора като червен плат на бик. Просто нямаш шанс. Ако имаш добра проява, казват: „Тази пък за каква се мисли?“, а ако оплескаш нещо, реакцията е: „Май не си толкова умна, за колкото се имаш, а?“ Опитвам се да не се набивам на очи и да си върша работата. А в този случай това не е лесно изпълнимо.

— Защо?

— Отчасти защото всички знаят, че съм познавала Бев, затова предполагат, че ще допусна личното отношение да ми повлияе. И отчасти защото… — тя вдигна за миг ръце от волана в израз на безпомощност. — Наистина не мога да ти кажа. Става дума за нещо, свързано с веществените доказателства, което… създава проблеми.

— А не можеш ли да ми кажеш защо това нещо създава проблеми?

Пола изду бузи и издиша тежко.

— Всичко е въпрос на интерпретация на данни. Затова искам да бъда напълно наясно, преди да представя находката на Фийлдинг. С Карол нещата биха били много по-лесни. Щях да мога да разчитам на нея и на останалите от екипа да не си направят погрешни изводи. Но се съмнявам, че мога да разчитам на Фийлдинг да постъпи така. А пък сведенията са такива, че не мога да ги задържа за себе си. Да не говорим пък, че единственото възможно обяснение е абсурдно. Следователно ще трябва първо сама да си изясня за какво става дума.

— Ще се справиш — но Елинор забеляза, че увереността й не се прехвърли на Пола. — Ако завиеш по следващата пряка вляво, ще избегнеш натовареното движение, ще заобиколиш индустриалния квартал, и ще излезеш пред училището от другата страна.

Пола й хвърли бърз поглед.

— От къде знаеш? Да не си карала незаконно такси?

— Когато бях току-що пристигнала в Брадфийлд, бях наела една отвратителна гарсониера близо до канала. И това беше най-бързият начин да се прибера в пиковия час.

— Никога не съм чувала за това.

— Защото се обгръщам в женствена мистичност. Нали трябва да поддържам интереса ти към мен.

Те мълчаха в продължение на няколко минути. Пола очакваше с ужас онова, което предстоеше. Не й се мислеше колко пъти досега бе съобщавала възможно най-лошата новина, но от това сега нямаше да й бъде по-лесно. Сякаш прочела мислите й, Елинор отбеляза:

— Няма значение колко много пъти ми се е налагало да съобщавам лоши новини на някого, все още не се чувствам способна да се справя с такава задача.

— Никога досега не ми се е налагало да казвам такова нещо на познат човек — Пола зави към училищната порта.

— Случвало ми се е да опозная добре някой пациент. В такъв случай поне знаеш какъв подход да избереш. Помисли за Торин. И той като теб вече очаква най-лошото. Няма как да го насочиш полека към това, което ще му кажеш. Направо, но внимателно — това е най-добрия начин в неговия случай, така мисля аз.

Не за първи път Пола си помисли колко подходящо е фамилното име на приятелката й[1]. Беше се насочила право към проблема, който тревожеше Пола, и й беше предложила изход. Ако само и мъчителният проблем с ДНК-пробата на Тони можеше да намери такова ясно решение.

 

 

Новината не предизвика объркване у директора, който явно беше застъпник на убеждението, че емоционалните кризи се нуждаят от практична реакция. Пола незабавно реши, че той й се нрави. Настани ги в една уютна стая с меки кресла и ниска масичка.

— Тук провеждаме разговори с учениците — обясни той. — Ще пратя някой да повика класната ръководителка на Торин и ще я помоля да го доведе тук. Искате ли чай или кафе?

— Само вода — и хартиени носни кърпички, ако обичате — отвърна Елинор, влизайки в деловия му тон. Секретарката на директора донесе бързо поръчаното и ги остави да чакат. Стори им се, че са чакали дълго, но всъщност бяха изминали минути, когато вратата отново се отвори и една около четиридесетгодишна жена с едър бюст въведе Торин в стаята.

Достатъчно му беше да им хвърли един поглед и лицето му се сгърчи. Усилията, които бе полагал, за да приема мъжки отсъствието на Бев, му изневериха и го оставиха напълно безпомощен.

— Мъртва е, нали? — изплака той отчаяно. Коленете му поддадоха и той се отпусна на пода, опря се отстрани на едно кресло, сключил ръце над главата си, и тялото му се разтърси от ридания.

Елинор стигна първа до него, коленичи на пода, придърпа го към себе си и го обгърна с ръце. Не каза нито дума. Просто го прегърна и зачака, докато вълната на скръбта го всмука и повлече със себе си.

Хлиповете му постепенно утихнаха. Пола и Елинор го настаниха с общи усилия в едно кресло, докато учителката ги наблюдаваше безпомощно отстрани.

— Нямаме право да ги докосваме — каза тя тихо на Пола, която успя да потисне напиращия на устните й отговор. Елинор седна на една от страничните облегалки на креслото и постави ръка на рамото на Торин.

Той погледна Пола. Очите му бяха подпухнали, бузите му — мокри от сълзи, устните му трепереха.

— Какво се е случило?

Пола се стараеше да подбира думите си.

— Някой я е отвлякъл, Торин. А после я е убил. Толкова съжалявам.

— Причинил ли й е болка? Бързо ли е умряла? Страдала ли е?

Това беше първото, което всички искаха да узнаят. Когато ставаше дума за убийство, нямаше как да се лъже, защото фактите щяха да излязат наяве и близките нямаше да бъдат благодарни за такива неуместни опити да им бъде спестено най-лошото.

— Няма да те лъжа, Торин. Причинявал й е болка. Но не мисля, че е страдала дълго.

Лицето му се разкриви от усилието, което полагаше да не рухне отново.

— Благодаря ти — произнесе той с усилие. — Задето си честна с мен. Той… той изнасилил ли я е?

Това беше следващото, за което винаги питаха. По този въпрос, кой знае защо, трябваше да се подхожда по-внимателно, без да се лъже откровено.

— Засега не може да се каже — каза Пола.

Торин започна да трепери, тресеше се като куче, оставено навън под зимен дъжд.

— Н-н-не знам какво да правя сега — простена той, а зъбите му тракаха. — Ами погребението? Кой ще се заеме с това?

— Прибери се у нас — каза Елинор. — Леля ти Рейчъл ще пристигне днес следобед.

— Може би класната ти би донесла чантата и палтото ти? — каза твърдо Пола. Учителката като че ли не беше убедена, че трябва да го направи, но все пак излезе от стаята. Пола излезе с нея в коридора. — Той живее сега при нас — каза тя. — Елинор е лекарка, работила е с майка му в „Брадфийлд Крос“. Ние ще се погрижим за него.

— Не е ли редно да се обадите в социалните служби? Той е едва на четиринайсет.

— Мислите, че ще се почувства по-добре, ако го настанят набързо в някой от техните домове за сираци? — Пола поклати удивено глава. — Вижте, покрай професията си съм се нагледала на деца, съсипани от така наречената система за социални грижи. Нека изчакаме, да видим какво ще стане, когато пристигне леля му. За бога, никой няма да ви накаже, задето сте го оставили на грижите на ченге и лекар.

— Не е необходимо да ми говорите с такъв тон — каза нацупено жената. — Аз нося отговорност за тези деца.

— Разбирам. Но няма нужда да влизаме в конфликт. Торин току-що узна, че е изгубил майка си. Той ни познава и ни има доверие. Още днес следобед край него вече ще има представител на семейството му. Това е най-доброто за Торин. А ако се опитате да ми попречите, съществува едно просто решение. Мога да го отведа в участъка, за да го разпитам, и вие не можете да направите нищо, за да ме спрете. Не бих искала да прибягвам до тази възможност, но ще го направя, ако се наложи — самата Пола се вслушваше потресено в думите, които излизаха от устата й. Не беше подозирала, че ще се бори така ожесточено за едно момче, което едва познаваше. „Дявол да го вземе“. Какво ставаше тук?

Жената изду устни и постави ръце на хълбоците си, сякаш се готвеше да противоречи. Но после каза:

— Добре. Ще донеса вещите му.

Бележки

[1] Blessing (англ.) — благословия — Б.пр.