Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тони Хил и Карол Джордан (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cross and Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Автор: Вал Макдърмид

Заглавие: Изгорени мостове

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София, ул. „Шаварски път“ №3

Редактор: Десислава Райкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-145-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2137

История

  1. — Добавяне

61.

Ободрена от успеха си в „Брадфийлд Мур“, Карол бързаше да отиде в централната библиотека, за да продължи със следващия етап от търсенията си. Но животът й вече не беше толкова прост, какъвто беше допреди няколко дни. Нямаше как да насочи колата право към библиотеката и да се зарови във вестниците, прекарвайки там толкова време, колкото й беше необходимо за справката; трябваше да се съобрази и с Флаш.

Изпрати съобщение на Бронуен, за да я осведоми за резултата от посещението си в болницата, после пусна Флаш да потича, а тя самата повървя стотина ярда нагоре и надолу по пътя. Както и преди, кучето тичаше надалеч, но винаги се връщаше, за да се убеди, че Карол е все още там, и че е невредима. След тази втора разходка Карол реши, че може да остави кучето само в „Лендроувър“-а за известно време. По-късно можеше да я заведе до канала и да я остави да потича по крайбрежната пътека, на безопасно разстояние от уличното движение.

Карол остави „Лендроувър“-а в един многоетажен паркинг до библиотеката, и отвори леко единия прозорец, за да осигури въздух на кучето. Масивната викторианска сграда на библиотеката винаги й бе вдъхвала страхопочитание. Цветът на гладките мраморни колони, стълбището и ламперията по стените имаше оттенъци, които тя бе свикнала да свързва с онези старомодни месарници, където месото е подминало първата си преснота. Във внушителното фоайе нямаше книги, които да поглъщат шума, и всеки звук сякаш се усилваше от твърдите повърхности, отвсякъде се носеше ехото на крачки и откъслечни разговори.

Тя забърза по стълбите към осмоъгълната галерия, където се намираха произведенията на местни автори. Стените бяха покрити с рафтове от пода до тавана — като се започне с кожените гръбчета на прастари издания в единия край и се мине през нещо като хронологичен каталог на книжните подвързии, до частни издания на мемоари, подвързвани с текстилни ленти.

В далечния край на галерията имаше редица дървени маси, достатъчно широки, за да може на тях читателите да преглеждат големите подвързани томове с годишниците на вестниците. Тук бяха и досегашните тазгодишни броеве на „Брадфийлд Сентинъл Таймс“, събрани по седмици и прикрепени към дълги дървени летви. Карол намери свободно място и влезе с таблета си в интернет през акаунта на библиотеката. След това се зае да разглежда вестниците от миналата седмица, вървейки в търсенето назад от деня преди изчезването на Надя Вилкова.

Тя се задълбочи в страниците с местни новини, проверяваше и най-дребните съобщения. После се прехвърли на страниците, на които се публикуваха съобщения за раждания и сватби, както и некролози. Беше решила, че петдесет години е разумна горна граница за възрастта на жената, която търсеше. Когато попаднеше на жена в подходящата възрастова група, се обръщаше към таблета и влизаше в онлайн версията на вестника за същия ден. Отпред и няколко месеца „Брадфийлд Сентинъл Таймс“ предлагаше на лицата, публикуващи обяви в секцията „Сватби, раждания и погребения“ и възможността да поместват снимки в онлайн версията на вестника. Беше хитър търговски ход — това не струваше нищо на вестника, но създаваше усещане за добронамереност. Сега вече близките и приятелите на покойниците подбираха снимка, на която починалият се е харесвал, и я поместваха във виртуалното издание на вестника. Затова и Карол успяваше да провери веднага дали починалите жени са били руси.

Беше бавен процес, изискващ съсредоточаване. До обяд беше попаднала само на две потенциални кандидатки. Едната беше починала на четиридесет и четири години, след дълга битка с рака. „Любима съпруга на Тревър, майка на Грета, Гуинет и Гордън, баба на Адел. Споменавана с тъга от приятелите си от отбора по дартс на срещите им във «Флийс».“ Карол имаше чувството, че русият цвят на косата й не е естествен. А и някак не й се вярваше, че един убиец като описаният от Тони, който е държал маниакално да упражнява контрол върху всичко около себе си, би позволил на жена си да участва в отбора по дартс на някоя кръчма.

На пръв поглед другата беше по-обещаваща. Жената е била трийсет и петгодишна, и загинала с двете си малки деца при верижна катастрофа на магистрала М-62. Карол остана с впечатлението, че е била естествено руса. За нея нямаше съобщение в секция „Раждания, сватби и погребения“ — само материал във вестника за катастрофата, случила се късно през нощта. Един шофьор на камион бил в критично състояние, двама мотористи също бяха пострадали при сблъсъка. Очевидец твърдял, че камионът се отклонил без предупреждение към крайната лента и после се блъснал в мантинелата. На снимката жената седеше с бебе на скута, беше притиснала малко по-голямо дете към себе си. Според Карол изглеждаше доста напрегната, но хората нерядко изглеждат неестествено, когато позират за снимка.

Според краткото продължение, посветено на нещастието в следващия брой, жената отвеждала децата на гости при баба им и дядо им в Йорк. По ирония на съдбата тръгнала късно, за да избегне натовареното движение — така твърдеше говорител на полицията, след като бе изредил стандартните фрази за рисковете да шофираш, когато си преуморен.

Карол не откри материалите в онлайн версията, затова взе фотокопия от страниците. Реши да разходи кучето, а после да се върне и да прегледа броевете от още един месец. Така щяха да станат общо три — според нея това беше достатъчно назад във времето.

Изпита облекчение, когато излезе отново на чист въздух, а Флаш демонстрираше радостта си от завръщането й, като размахваше бясно опашка и се опитваше да близне лицето й с дългия си розов език. Карол се отдръпна, възкликвайки възмутено, и остави кучето да изскочи от колата. След десет минути бърз ход двете стигнаха до пристанището на канала Минстър. Карол завърза Флаш до една маса пред една от кръчмите, и влезе вътре, за да вземе чаша вино, купа с вода и пакетче чипс. Даде на кучето вода и раздели с него чипса. После се загледа лениво в лодките в пристанището, и се сепна, когато видя една позната кърма. Не би могло да има две лодки със същото име, при това изписано с един и същи шрифт. Как, за бога, бе успял Тони да докара лодката от Устър до Брадфийлд? При положение, че беше способен да се изгуби по пътя от дома си до болницата?

Докато тя се взираше в лодката, някакъв набит мъж с бръсната глава и прекалено тесен костюм от крайно неподходящ сив плат излезе заднешком през вратата на каютата и тръгна нагоре по стълбата. Носеше лаптоп, кабелът се влачеше зад него. Човекът слезе с несигурна стъпка на кея и сложи лаптопа в багажника на една „Тойота“. После се върна на лодката. Или в лодката на Тони бяха влезли крадци, или я претърсваха хората на Фийлдинг. Все едно какви бяха, щеше да е забавно да ги посплаши.

Тя отвърза кучето, прекоси с него калдъръмената улица и се упъти към лодката. Първоначално кучето се дърпаше, но Карол го убеди да скочи на борда, а след него се качи и тя.

— Има ли някой? — подвикна Карол.

Плешивата глава се появи почти незабавно. Зачервеното лице на мъжа беше смръщено.

— Кой, да му се… — и в този момент осъзна кого вижда. Той погледна през рамо и извика: — Хари?

— Какво търсите в лодката на моя приятел? — осведоми се Карол. Флаш услужливо излая рязко няколко пъти.

— Ние… — този път подвикването му беше по-настоятелно. — Хари!

— Какво? — разнесе се глас от долу.

Лицето на плешивеца се сгърчи от усилие, докато търсеше подходящите думи.

— Тук е главен инспектор Карол Джордан — реши да каже той най-сетне.

— Вече не съм главен инспектор — напомни му спокойно Карол. — Но вие все още не сте ми обяснили кои сте и какво търсите на лодката на доктор Хил.

— Имаме разрешение за обиск — разнесе се носов глас с ливърпулски акцент.

— Може ли да го видя? — попита мило Карол. — Както и полицейските ви карти?

Плешивецът й обърна гръб и размени няколко реплики под нос с колегата си. После се обърна отново и й показа две полицейски карти, както и разрешение за обиск. Карол ги прегледа набързо и му ги върна.

— Благодаря. Човек трябва да е нащрек в наши дни. Жалко, че сте били път до тук напразно — допълни тя.

— Защо да е напразно? — попита предпазливо плешивецът.

Карол се усмихна.

— Ще й се наложи да го освободи. Аргументите й се рушат пред очите й — тя поклати глава. — Не трябваше да разформироват моя отдел — после се обърна и скочи на кея, последвана от кучето. Каза си, че това са жалки опити за себеутвърждаване, но пък се беше позабавлявала. Една забавна интермедия, преди да се върне обратно в библиотеката.

В три и половина беше добавила името на още една възможна кандидатка към списъка си. Пак естествено руса, починала от рак на трийсет и три години. Според съобщението за смъртта й била неомъжена, но живеела с партньора си. Три сестри, двама братя, много племенници и племеннички. Карол провери дали е записала страницата на лаптопа, после започна да прибира вещите си.

Сега въпросът беше как да постъпи с резултата от търсенето. Нямаше смисъл да го споделя с Бронуен или дори с Пола; Тони беше човекът, който трябваше да обмисли находките й. Тя се зачуди дали сержантът от ареста в Скенфрит Стрийт щеше да й позволи да говори с Тони в качеството й на предполагаема асистентка на неговия адвокат.

Имаше само един начин да разбере.