Вал Макдърмид
Изгорени мостове (63)

63.

Стейси винаги беше работила със забележителна бързина. За щастие работата с непълно натоварване не беше притъпила уменията й. Половин час, след като Карол изпрати съобщението, Стейси й изпрати хиперлинк към приложение за вътрешна мрежа. Линкът отведе Карол към резултата от търсенията на Стейси.

Под името на Гарет Тейлър имаше списък — дата на раждане, осигурителен номер, данни от шофьорска книжка, номер на паспорта, адрес, регистрационен номер на колата, банкови и текущ баланс по сметките, както и името на фирмата, в която работеше, „Телит Комюникейшънс“. Нямаше криминално досие, беше завършил с блестящ успех специалността „Компютърни технологии“. Следваха снимки — една, приложена към документи за паспорт, и друга, от шофьорската му книжка. Следваше списък с данни за покойната му жена. Стейси беше приложила бележка, в която пишеше:

„Не мога да намеря банкова сметка на нейно име на територията на страната. Не е работила никъде, след като се е омъжила. Малко по-късно ще изпратя данните за здравните им осигуровки“.

Най-отдолу имаше още една бележка от Стейси.

„Телит“ не са просто компания, предлагаща мобилни връзки. Те осигуряват много широк диапазон на електронни комуникации. Сред договорите, които са сключили, има един за поддръжка на системата от камери за автоматично разпознаване на регистрационни номера, както и една от основните комуникационни системи на пожарната и на „Бърза помощ“. Работата в „Телит“ би дала на ГТ достъп до голям набор от данни. Длъжността му във фирмата ми се струва доста незначителна за неговите способности. Но допълнителната изгода от достъпа до данни може да компенсира този недостиг.

Докато четеше бележката, Карол почувства прилив на ентусиазъм. Обещаващ заподозрян. Не знаеше много за Гарет Тейлър, но той вече й изглеждаше като много по-убедителен кандидат за ролята на убиеца от Тони. Препрати линка на Пола с бележка:

„Провери в системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера дали колата на Тейлър не се е озовавала близо до местата, на които бяха изхвърлени труповете, до къщите или работните места на жертвите. Ще огледам работното място на Тейлър в «Телит» и къщата му“.

Местоработата на Тейлър, според адреса, осигурен от Стейси, се намираше в другия край на градския център, затова Карол реши да премести колата на друг паркинг. Но преди да потегли, се обади на Стейси.

— Блестяща работа — каза тя, когато Стейси отговори на позвъняването. — Интересува ме дали „Телит“ разполага с паркинг за колите на служителите си?

— Ще ти се обадя след малко.

Изминаха пет минути, през които Карол отмерваше времето, барабанейки с пръсти по волана. После телефонът й изписука. Съобщението от Стейси гласеше:

„Нямат отделен паркинг. Но ползват с намаление места в многоетажния паркинг на Рамсхорн Стрийт“.

Десет минути по-късно Карол обикаляше с колата въпросния паркинг, търсейки червеното „БМВ“ на Гарет Тейлър. Откри го на третия етаж, но не можа да намери такова място за своята кола, че да не изпуска „БМВ“-то от поглед. Остана за миг така, със запален двигател, питайки се как да постъпи. Сега, когато вече знаеше къде е неговата кола, можеше да напусне паркинга и да паркира някъде отвън. Но трябваше да подбере внимателно мястото. При излизането от паркинга колите можеха да завият наляво или надясно. Ако паркираше в неподходяща посока, щеше да увисне, като се вземеше предвид колко тежко завиваше „Лендроувър“-ът. Другата възможност беше да се върти с колата из паркинга, като спира от време на време на места, които всъщност не бяха предвидени за паркиране.

В крайна сметка избра една пряка малко по-надолу по улицата. Предположи, че ще може да излезе достатъчно бързо от там и да потегли след него. „Лендроувър“-ът беше възможно най-неподходящата кола за следене, особено в центъра на града, но имаше и едно предимство, и то беше височината. Можеше да пропусне няколко коли между Тейлър и себе си, и все пак да не го изпуска от поглед. По това време на деня в града всички превозни средства и без това се движеха като охлюви, така че надали би го изпуснала на светофарите.

Но Карол съзнаваше, че ако чакането продължи по-дълго, ще й се наложи да намери друго решение. Колата беше неподходяща, да не говорим пък, че беше паркирала на двойна жълта линия. Не смееше да излезе от „Лендроувър“-а, защото можеше да му лепнат талон за глоба, да му сложат скоба или дори да го вдигнат. Сега осъзнаваше колко много неща бе приемала за даденост, докато работеше в полицията. Как, по дяволите, се справяха със следенето частните детективи?

За неин късмет нервите й не бяха подложени на изпитание — не се наложи да чака много. Бяха минали едва двайсет минути, когато алената муцуна на „БМВ“-то на Тейлър се появи зад бариерата на изхода. Той зави надясно, а Карол пропусна три коли пред себе си и потегли след него.

Придвижваха се бавно през центъра, в пиковия час потокът от автобуси, коли, микробуси и трамваи задръстваше плетеницата от тесни улички, предвидени преди два века за коли и каруци. Но когато напуснаха центъра и продължиха към последните предградия, колите пооредяха и Карол трябваше да полага по-сериозни усилия, за да остава наблизо и все пак да не се набива на очи. Ако се съдеше по маршрута, избран от Тейлър, той най-вероятно се прибираше у дома. Карол не можеше да не се запита в кой стадий от смъртоносния цикъл се намираше той в момента. Дали си беше избрал нова жертва? Или вече държеше друга жена в плен? Беше ясно, че ги държи живи известно време, преди да ги убие. Възможно ли бе в настоящия момент той да се връща при пленената си жертва?

Отговорът на въпросите й дойде бързо, когато, точно преди излизането на околовръстния път, той отклони в един извънградски търговски комплекс, състоящ се както обикновено от шоурум на фирма, търгуваща с килими, заведение за бързо хранене, магазин за продажба на мека мебел с намаление, търговски центрове за бяла техника и компютри, както и просторен строителен хипермаркет. За един кратък, но неприятен миг тя се озова непосредствено зад беемвето. Изостана, изчаквайки го да остави колата в един далечен край на паркинга, после го проследи с поглед, докато той мина, лъкатушейки, между колите и стигна до входа на строителния хипермаркет. Там спря и се наведе да завърже връзката на обувката си, и когато тръгна отново, Карол забеляза, че накуцва леко, но забележимо — също като Тони.

— Това е! — изсъска тя тържествуващо под нос. Паркира „Лендроувър“-а на първото попаднало й място, и затича след него. Но когато тя мина през вратата, той беше изчезнал от поглед. Тя забърза към пътеката, която минаваше по средата на стелажите, и тръгна по нея, оглеждайки се наляво и надясно.

Намери го в частта, където се продаваха брави, ключалки и всякакви пособия за обезопасяване на дома — оглеждаше вериги и катинари. Стори й се ужасно банално, но баналните неща вероятно ставаха такива, защото често се оказваха верни. Зави по съседната пътека, после застана малко по-назад от него, симулирайки интерес към меден и хромиран обков за врати. Той не обърна глава към нея. Избра един тежък катинар и тръгна към дъното на магазина. Карол тръгна след него, като внимаваше да се държи на разстояние и беше готова всеки момент да се обърне и да се престори, че разглежда нещо по рафтовете.

Стана й ясно, че отива към щандовете в дъното. Макар че магазинът не беше от същата верига, която ползваше тя, когато пазаруваше необходимото за ремонта, те всички изглеждаха отвътре почти еднакво. Очевидно Тейлър беше добре ориентиран — насочи се направо към вратата, откъдето се влизаше в секцията за рязане на дървени плоскости. Карол предположи, че иска да поръча нарязан дървен материал, или може би да си прибере вече поръчаното. Намери място, откъдето можеше да държи под око вратата, без да буди подозрения, и се загледа невиждащо в каталог с обзавеждане за баня.

Времето се влачеше, а Тейлър така и не се появяваше. Първоначално Карол не се обезпокои. Знаеше от опит, че можеше да мине доста време, докато клиентът изясни изискванията си, особено пък ако се поръчваха няколко различни неща. Но след десет минути започна да се тревожи. Нещо не беше наред.

Накрая, след като минаха дванайсет минути, тя влезе в сектора за рязане на дървен материал. Зад тезгяха някакъв мъж в работен гащеризон с логото на фирмата прелистваше купчина листа и сравняваше написаното в тях с компютърния екран пред себе си. Друг от продавачите се беше облегнал на куп плоскости от различно дърво, увлечен в разговор с Гарет Тейлър. „Майната му!“ Карол отиде до един кош с изрезки и започна да се рови в него, като че ли търсеше нещо конкретно. Измъкна парче шперплат, престори се, че го сравнява с нещо, записано в телефона й, поклати недоволно глава, върна го в коша и излезе. „Майната му!“.

Върна се към обзавеждането за баня, ругаейки се за проявеното нетърпение. Трябваше просто да чака, а ето че не можеше да се справи дори с това. В главата й отекнаха думите на Тони. „Всички грешим, Карол. И някои наши грешки ни струват по-скъпо от другите.“ Тя отпъди гласа му по-надалеч в мислите си, надявайки се сегашната й грешка да не се окаже от наистина скъпите.

Изтекоха бавно още петнайсет минути. Тогава мъжът, който седеше досега зад тезгяха, излезе на входа, пресегна се над главата си, хвана една метална щора и я задърпа надолу.

Карол трепна, забърза и стигна до него, когато той вече беше клекнал, за да заключи катинара.

— Затваряте ли?

Той вдигна очи към нея.

— Да, затваряме в пет и половина. Ако имате нужда от рязане на дървен материал, трябва да дойдете утре.

— Да му се не види — каза тя. — Питах се — има ли тук някакъв товарен изход, за да не се налага да влача нарязания материал през целия магазин?

Мъжът се изправи.

— Официално не — отвърна той. — Но отзад има изход с ролетна щора — за доставчици. Разрешаваме на клиентите да спират там и да товарят покупките на колите си.

Тя му обърна гръб, опустошена от гняв и разочарование. Не само че бе успяла да събуди подозренията на Тейлър, но и беше допуснала той да се измъкне. Беше забелязал, че тя се интересува от него и се беше отървал от нея. Сега можеше да е къде ли не и да прави какво ли не. А тя не разполагаше с никакви уличаващи го сведения — освен факта, че куца и теорията на Тони, която се основаваше на смъртта на съпругата му. Дори на Бронуен Скот щеше да й бъде трудно да постигне нещо с това.

Карол тръгна с тежки стъпки към изхода. Предишното оживление я беше напуснало. Може би трябваше да се обади на Пола, за да обсъди заедно с нея какво да правят по-нататък. Но както се развиваха нещата, ако трябваше да се служи на правдата, надали Карол щеше да свърши тази работа.

Имаше нещо добро и в това да караш „Лендроувър Дифендър“ — нямаше опасност да не можеш да го откриеш на паркинга. Високият „Лендроувър“ се забелязваше дори сред микробусите и останалите тлъсти, тромави джипове. Свела глава, потънала в напрегнат размисъл, тя тръгна към него. Като се вземеше предвид колко претъпкан беше паркингът и колко оживен беше магазинът, наоколо имаше учудващо малко хора. Имаше една групичка около щанда за хамбургери, но иначе беше почти пусто. Естествено, червеното беемве на Гарет Тейлър не беше на мястото, където го беше паркирал при пристигането. Очевидно се беше измъкнал.

Когато наближи „Лендроувър“-а, Карол вдигна високо ръка и натисна копчето за отваряне на вратата. Това дистанционно винаги й създаваше проблеми. Трябваше да застане непосредствено до вратата при мястото на шофьора, за да се установи връзка и ключалките на вратите да изщракат. Тя реши да пусне кучето за малко, колкото да се изпикае, преди да продължат нататък, затова обърна гръб на предната врата и тръгна да заобиколи колата, за да отвори багажника.

Само затова успя да види как Гарет Тейлър насочва към нея електрошоковия пистолет.