Вал Макдърмид
Изгорени мостове (27)

26.

Фийлдинг вече говореше по телефона, докато вратата на здравния център се затваряше зад гърба им. Говореше, вървейки — движеше се учудващо бързо за такава дребна жена. Пола почти трябваше да подтичва, за да не изостава.

— Пратете незабавно кола тук — каза енергично Фийлдинг, упътвайки се към колата. — Да, здравният център на Харистаун Роуд. Вземете Ашли Мар и я откарайте в „Трафорд Сентър“. Тя може да посочи къде Надя е паркирала колата си, когато са пристигнали там онази събота… Да, точно така, преди три седмици. Надя е казала, че ще гледа някакъв френски филм в мултиплекса същата вечер. Ще ми трябва още един екип там — да разберат кога е свършил филмът и да проверят записите от камерите за наблюдение по възможните маршрути от киносалона към паркинга… Знам това… Кажете им да прекъснат работата по записките в бележника, това засега е най-добрата ни възможност да открием нещо.

Фийлдинг приключи разговора и седна на седалката до шофьора.

— Какво е това, което Ашли не ни казва?

Пола насочи колата към равномерния поток на уличното движение.

— Мислите, че не е казала всичко?

Фийлдинг сложи в устата си парче антиникотинова дъвка.

— Винаги има по нещо, което не казват. Невинаги дори знаят, че не са го казали, но винаги има по още нещо — тя потърка едното си око с кокалчетата на пръстите и сподави въздишката си. Кожата се изопна върху фините кости на лицето й. Пола осъзна, че не само тя си е легнала късно предната нощ. — Има и друго — допълни Фийлдинг. — Защо му е било да полага толкова усилия, за да скрие факта, че я е отвлякъл? Всички тези съобщения по телефона и писмата по електронната поща?

— И аз си зададох този въпрос. Единственото, за което можах да се сетя, че записите от повечето камери за наблюдение, поставени от частни фирми, се изтриват — без значение дали записът е на лента, или дигитален. Имат определен срок за съхраняването им. Може да се е безпокоял за записите от „Трафорд Сентър“ и да се е надявал, че ако изтече месец между отвличането и момента, когато ще започнат да го търсят, това ще му гарантира безопасност.

Фийлдинг се оживи за миг, кафявите й очи загледаха по-бодро и заблестяха. Но после се намръщи.

— Защо тогава я е убил след три седмици, ако си е осигурил месец?

— Не знам — призна Пола. — Може да не е имал намерение да я убива, когато я е убил. Може да е направила нещо, което го е накарало да изгуби присъствие на духа. А после, когато е видял, че е мъртва, просто е искал да се отърве от нея.

Фийлдинг се изсмя рязко и цинично.

— Да, несъмнено не е искал някакъв труп да се търкаля из къщата му и да създава впечатление, че е разхвърляна.

— Досадно нещо са труповете — отвърна Пола. — Винаги е по-добре да ги разчистиш по-рано, преди да започнат да се разлагат и да ти изпоцапат багажника.

— Уххх! Но сте права, Макинтайър.

— Благодаря. Значи отиваме в Тодмордън? При Аня Бурба?

— Точно така — настана кратко мълчание, после Фийлдинг каза: — Изпитвах уважение към Карол Джордан. Предполагам, че сте научили доста, докато работехте при нея.

Това не беше въпрос, а констатация. В представите на Пола тя бе работила с Карол Джордан, не при нея. Не че някога бе имало съмнение кой командва. Работата бе по-скоро там, че Карол винаги бе оценявала по достойнство различните умения на хората от екипа им и се бе постарала да ги убеди, че отделът за разследване на особено тежки престъпления е нещо по-голямо от механичния сбор от съставящите го елементи — но само ако работят в екип. Екип от единаци, несъмнено, но все пак хора, които съзнаваха каква лична изгода имат, ако са част от една работна група, която бележи успехи. Пола не долавяше подобен дух на колегиалност у Фийлдинг. Тя съвсем подчертано беше шефът и очевидно всичко трябваше да минава през нея. Пола беше наясно кой от двата подхода предпочита, но предпочитанията й нямаха никакво значение. Налагаше се да работи с това, което беше на разположение. Все пак и методите на Фийлдинг очевидно осигуряваха резултати.

— Всички ние напуснахме отдела като по-добри ченгета, отколкото бяхме, когато постъпихме на работа там — каза тя, с надеждата думите й да не прозвучат предизвикателно.

— Радвам се да го чуя. Ясно е, че работите като мой помощник по принуда, а не по личен избор. Но при нас никой не предприема нищо на своя глава, Макинтайър. Изпълняваме задачите си така, както е прието. Ясно ли е?

Пола не откъсваше очи от пътя. Лицето й беше безизразно.

— Да, госпожо.

— Така ли наричахте Карол? Госпожо?

Не беше съвсем ясно накъде води този въпрос.

На Пола не й се нравеше насоката на разговора, но нямаше намерение да лъже за нещо на пръв поглед толкова незначително.

— Не, наричах я „шефе“. „Госпожо“ не й харесваше особено.

— Е, и на мен не ми харесва. Обръщайте се с „госпожо“ към кралицата^[1]. Добре е да го ползвате в по-официална обстановка, приемам го и от страна на редови униформени полицаи, редно е да знаят кой командва. Но когато преките ми подчинени се обръщат така към мен, ми звучи превзето. Моите момчета ми казват „началник“, но „шефе“ също е добре.

Аха, значи ставаше дума за демонстрация на сила. „Наричай ме «шефе» или ще реша, че ме оценяваш по-ниско от Карол Джордан“. Пола никога досега не беше водила подобен разговор с по-високопоставен офицер. Може би защото мъжете бяха уверени, че ще се отнасят с тях подобаващо на чина им, а жените трябваше да се борят за това право? Както и да е. Смяташе да избягва каквито и да било обръщения към Фийлдинг. Ако нямаше избор, щеше да казва „началник“ — ако го приемаше от момчетата, щеше да го приеме и от нея. Телефонът на Фийлдинг иззвъня и й спести отговора.

— Съобщение от патоанатома — каза Фийлдинг, отваряйки екрана.

— Какво казва Гриша?

— Приключил е с аутопсията. Трябва да му се обадя — тя превключи телефона на високоговорител и набра номера.

— Шаталов на телефона — колонките придаваха на гласа метално звучене.

— Главен инспектор Фийлдинг. Получих съобщението ви. Какво имате да ми кажете?

— Приключих с аутопсията на Наджея Вилкова. Причина за смъртта са вътрешни кръвоизливи, предизвикани от многобройни удари, нанесени с тъп инструмент.

— Не ударът по главата, така ли?

— Ако се съди по кръвта на местопрестъплението, първият нанесен удар вероятно е бил този по главата, но надали той би бил достатъчен, за да я убие. Бих казал, че е била удряна с цилиндричен, конусовиден предмет, нещо като бухалка за бейзбол. Била е ритана многократно. Толкова много, че кожата е била разкъсана и е кървяла. И това не е всичко. Имаше многобройни стари натъртвания на различни места по тялото, които могат да се обяснят с редовно нанасяни побои в продължение на около две седмици.

— Не повече?

— Синините обикновено избледняват напълно за около две седмици. Така че всякакви следи от нанесени преди това побои биха изчезнали.

Пола си каза, че не вижда какво повече може да се каже. Но Фийлдинг имаше още въпроси.

— Ако класифицираме следите от побои, които сте виждали, къде бихте поставили тези следи? В челната петица? Челната десетка?

Настана кратко мълчание, после Гриша отвърна с равен тон:

— Виждал съм само едно тяло на по-жестоко пребит човек, и тогава ставаше дума за жертва на наказателен побой, нанесен от банда рокери.

— Благодаря. А имало ли е изнасилване? Искам да кажа, преди залепването на срамните устни, естествено.

— Свалих лепилото с разтворител, за да изследвам гениталната област. Бих казал, че наскоро е насилвана, и вагинално, и анално. Има вътрешни разкъсвания, които предполагат много брутално изнасилване. И в този случай има следи от стари травми в гениталната област, частично зараснали вътрешни разкъсвания — той въздъхна тежко. През всички тези години, откакто познаваше Гриша, Пола не бе забелязала да се отнася с пренебрежение към жертвите. Картините на това, което човешките същества си причиняваха взаимно, все още го разстройваха. — Няма следи от семенна течност. Ползвал е презервативи, или страничен предмет.

— Страничен предмет? — попита Фийлдинг с клиничен интерес.

— Може да е изкуствен пенис. А може да е била дори бейзболната бухалка, с която я е бил. Невъзможно е да се прецени.

— Следователно, теоретично погледнато, убиецът може и да е жена?

Гриша се засмя сухо.

— Теоретично може да е жена, да. Въпреки че би трябвало да е доста силна, за да мъкне жертвата насам-натам. Но да, може и да е жена — настана мълчание, докато всички обмисляха тази възможност. — Има и още нещо — каза Гриша. — Беше трудно да се забележи първоначално поради многото синини и рани по кожата. Но после намерих на три места по две рани от убождане, близо една до друга. Едната двойка на дясното рамо, една на лявото бедро и една на корема, до пъпа. Онези на рамото са почти напълно зараснали. Останали са розово-лилави белези.

— Рани от нож?

— Не, много по-малки и плитки. В четири от случаите има драскотини по кожата. Не съм сигурен, но е възможно да са рани, нанесени от електрошоков пистолет.

— Мислите, че я е парализирал по този начин? — попита заинтригувано Фийлдинг.

— Не мога да бъда сигурен, нямам много опит в тази област. Трябва да се поровя малко в литературата по въпроса. Но да, с известни уговорки бих предположил такова нещо на този етап.

— Това би обяснило как така е успял да я отвлече на обществено място, без никъде да е забелязан опит за насилие или някакво сдърпване… — гласът на Фийлдинг заглъхна постепенно, сякаш обмисляше онова, което бе чула току-що.

Пола се възползва от тази възможност.

— Здравей, Гриша. Аз съм Пола.

— Здравей, сержант Пола. Радваш ли се на повишението?

— Не помня да съм имала друг път по-голям повод за радост, макар и без усмивки. Гриша, какво се знае за часа на смъртта?

Фийлдинг я изгледа лошо, като че ли намесването й бе неуместно.

— Бих казал, между девет вечерта и четири сутринта. Не мога да съдя по стомашното съдържание, защото такова няма. Червата също са празни, изглежда, че между последния път, когато е яла, и момента на настъпване на смъртта са изминали поне дванайсет часа.

— Следователно не може да има съмнение, че я е държал затворена, преди да я убие, нали?

— Така изглежда. И я е биел редовно, докато я е държал като пленница.

— Така мислим и ние — намеси се рязко Фийлдинг. — Благодаря, докторе. Помогнахте ни много. Кога ще получим пълния ви доклад?

— Секретарката ми ще ви го прати веднага щом свали текста от диктофона. Успех с разследването. Тежък случай е този, главен инспектор Фийлдинг — и той затвори телефона.

— Нищо, което не бихме могли да предположим — отбеляза Фийлдинг с тон, който подсказваше, че е очаквала нещо повече от Гриша.

— Като изключим онези рани, които може да са от електрошоков пистолет.

— Е, все по някакъв начин е трябвало да я доведе в състояние на безпомощност, а това е един от вариантите, които са близко до ума — Фийлдинг нямаше намерение да отстъпи.

— Но това са три отделни случая. И само една двойка от раните са на място, което предполага, че е била нападната с електрошоков пистолет изотзад. Това е интересно. Освен това думите на Гриша подсказват, че тя никога не е заминавала за Полша.

Фийлдинг изсумтя и започна да пише някакво съобщение на телефона си. Нямаше никакво обсъждане на идеи и възможности — нещо обичайно в предишното работно място на Пола. Всички нейни колеги държаха на обмена на предположения, изпробваха различни теории, сравняваха ги с наличните доказателства. Но каквото и да се въртеше в главата на Фийлдинг, тя не го огласяваше.

 

 

Аня Бурба ги очакваше зад затворената врата на директорския кабинет. Лицето й беше с остри черти, но сега бе подпухнало от плач, загрозено и от размазания грим.

— Ашли ми изпрати съобщение — каза тя веднага щом директорката ги остави насаме с нея. — Не можах да повярвам. Как е възможно Надя да е мъртва? Как е възможно? Трябва да сте се заблудили.

— Съжалявам, Аня. Грешка няма. Моите съболезнования — в съчувствения тон на Фийлдинг се прокрадна нотка на деловитост. — Имаме нужда от помощта ви, за да открием убиеца.

Седяха около една кръгла маса в ъгъла на кабинета. По нея бяха разпилени детски рисунки. Аня ги избута нетърпеливо встрани с едно движение на ръката.

— Някакво глупаво състезание по рисуване — каза тя с треперещ глас. — Как е умряла?

— Опасявам се, че нямаме право да разгласяваме подробности — отвърна Фийлдинг.

— Бързо ли е станало? Кажете ми, че не е страдала!

Пола се пресегна и докосна рамото й.

— Все още има много неща, които не знаем, Аня. Но Надя е била ваша приятелка и имаме нужда вие да споделите с нас онова, което знаете за нея, за да не допуснем подобно нещо да се случи с още някой.

Аня потръпна и обви тялото си със слабите си ръце, повдигайки малките си гърди нагоре.

— Пази боже, това не бива да става.

И така, Пола отново започна да възпроизвежда случилото се през онази последна събота. Аня потвърди казаното от Ашли, и нямаше какво да добави. Но когато стигнаха до бившия приятел на Надя, Аня се поразмести, извръщайки се малко встрани от Пола, и изведнъж започна да говори с нежелание.

Пола бе решена да се добере до това, което я притесняваше, каквото и да беше то.

— Има и нещо друго, нали, Аня? Нещо, което не искате да ни кажете? — попита тя меко. — Нищо, което ще кажете сега, не може вече да навреди на Надя, Аня. Но аз мисля, че тя би искала да ни кажете всичко, което би ни помогнало да изправим убиеца й пред съда.

Аня поклати глава.

— Не е нищо особено. Не е свързано със смъртта й. Просто… съвсем нищо.

— Аня, обучавала съм се да намирам връзки там, където повечето хора не биха забелязали нищо. Но ако не ми дадете материал, върху който да работя, няма да успея да помогна. Моля ви, кажете ми това, което знаете.

Аня издуха шумно носа си.

— Става дума за Павел — той няма жена и деца.

Ако бе имала за цел да ги накара да застинат от изненада, успя. Дори Пола, специалистът по разпитите, трепна.

— Какво? Какво искате да кажете с това, че няма жена и деца?

Аня изглеждаше смутена.

— Нали знаете за скандала в нощния клуб? С онази жена? Тогава аз бях на бара, за да взема напитките. Връщах се обратно, когато избухна разправията, жената започна да крещи, да упреква Павел, после ги снима. Струва ми се, че ако бях с тях, това нямаше да се случи. Или поне нямаше да се случи точно тогава.

Това изглеждаше безсмислено.

— Не разбирам — каза Пола.

— Аз познавам тази жена. Казва се Мария. Не знам фамилното й име. Тя дори не е от Гданск. Работеше в един бар в Лвов, където живеех аз. Не можех да разбера какво става, затова не казах нищо — исках да си изясня истината. На другата вечер отидох в кафенето, където тя работи сега. То е до университета, обикновено не ходим там. И тогава й казах: „Знам, че излъга за Павел. Кажи ми какво става всъщност или ще доведа Надя, за да й го обясниш на нея.“

Тя не преставаше да върти евтините сребърни пръстени по пръстите си.

— И какво ви каза тя?

Аня изглеждаше притисната до стената, преследвана от призраци.

— Искам да изляза навън. Трябва да запаля една цигара.

Тя скочи на крака и тръгна към вратата. Фийлдинг и Пола я последваха. Тя прекоси бързо фоайето, после отвори вратата и излезе навън. Завиха зад ъгъла на сградата и я видяха да се вмъква зад един стоманен контейнер. Когато я настигнаха, в устните й имаше цигара, но пръстите й трепереха неудържимо. Пола извади от джоба си запалка, поднесе пламъка към цигарата на Аня и се възползва от възможността да запали и тя, пренебрегвайки смръщването на Фийлдинг.

— Какво стана тогава, Аня?

— Тя познава Павел. Работела е като сервитьорка в хотела, където работи той. Платил й да направи сцена, за да може той да скъса с Надя.

Сега вече Пола беше напълно озадачена. Има „Петдесет начина да напуснеш любимата“^[2] — а хората измисляха все нови и нови.

— Не разбирам. Защо просто не й е казал, че между тях всичко е свършило?

— Намерил си е нова работа в Корнуол. На по-добра длъжност. Мислел, че ако й каже, тя ще тръгне с него. А не искал да бъде обвързан с нея. Затова решил, че най-добрият начин ще е да я накара да го намрази — тя издуха струя дим и се усмихна накриво. — Планът му постигна точно желания ефект. А горката Надя нямаше представа от това.

— Не сте й казали?

Аня я изгледа невярващо.

— За какво да й казвам? Аз обичам Надя. Тя така или иначе беше разбрала, че той е боклук. Не й беше необходимо да знае точно какъв вид боклук. Това само би се отразило на начина, по който възприема себе си — щеше да започне да мисли, че е някаква жалка личност, от която хората се чудят как да се отърват. Не, не й казах. Не съм казала на никого. Дори и на Ашли — тя вдигна предизвикателно и войнствено брадичка. — Нали виждате, няма нищо общо с това, че някой я е убил. Павел е в Корнуол, прави се на велик в ролята на помощник-мениджър. Не му беше необходимо да я убива, за да се отърве от нея, просто е платил на тази жена да каже няколко лъжи за него.

Пола си каза, че в думите й има логика.

— И вие сте убедени, че Надя не е подозирала нищо?

Аня поклати глава.

— Надя е доверчива. Винаги мисли най-доброто за хората. Струва ми се, че затова е толкова добра в работата си. Отнася се с хората така, сякаш очаква от тях само добро, и това ни кара да реагираме положително — така си мисля.

Според Пола психологическите тълкувания на Аня бяха напълно правилни. Точно така действаше и Карол Джордан. Очаквай изключителни неща от хората, и те ще излязат от кожата си, за да оправдаят надеждите ти. Пола започваше да си мисли, че Надя Вилкова сигурно щеше да й се понрави.

— Ашли ни каза, че у Надя е имало един комплект ваши ключове. Така ли е?

Аня кимна.

— Винаги ги носеше — на собствената си връзка, за да бъдат навсякъде с нея — тя зарита земята с острия нос на обувката си. — Аз съм безнадеждна, постоянно си забравям ключовете и стоя отвън пред собствената си врата като идиот — лицето й отново се сгърчи. — На кого ще разчитам сега да се грижи за мен?

Поговориха с Аня, докато тя изпуши още две цигари. Междувременно тя бе започнала да трепери от студ, а и Пола беше на мнение, че няма да научат от нея нищо повече. Разделиха се на паркинга, Пола провери отново дали е записала правилно данните за жената, на която Павел бе платил да излъже.

— Ще трябва да намерим тази Мария — каза Фийлдинг. — Засега разполагаме само с версията на Аня за събитията.

— И така да е, трудно мога да си представя някакъв развой на събитията, който би дал мотив на Павел или на Мария. Или пък би предизвикал яростта, която е тласкала убиеца в този случай. Ако някой има мотив в този сценарий, това е Надя.

— Но както знаем, Макинтайър, мотивът е най-незначителният елемент на пъзела. Дайте ми средство и възможност, както и пълно отсъствие на прилично алиби, и пет пари не давам за мотивите.

— Съдебните заседатели държат на мотивите — каза Пола. — Хората искат да разберат защо е станало така?

— Както майка ми казваше винаги, между това, което искаш, и това, което получаваш, има голяма разлика. Факти, Макинтайър. Факти.

— В такъв случай, ако разбирам правилно, вие не сте привърженик на психологическото профилиране?

Фийлдинг се намръщи.

— Вече няма бюджет за неща, които не ни осигуряват нищо категорично. Няма никакво значение на какво съм привърженик и на какво не съм. Трябва да се съсредоточим върху издирването на безспорни доказателства. Затова ще изпратим някой да говори с Мария, а аз ще се обадя в полицията на Девън и Корнуол и ще ги помоля да изпратят някой да посети Павел Боклука, за да разберем какви ги е вършил напоследък. Защото, честно казано, с изключение на тези следи не се случва абсолютно нищо. Оставете ме на Скенфрит Стрийт, после минете покрай лабораторията и вижте дали анализаторите на местопрестъплението имат нещо за нас. Понякога личното присъствие им действа като ритник в задника — тя въздъхна. — Помните ли доброто старо време, когато ние решавахме какво да правят? Когато нещо ни трябваше спешно, достатъчно беше да им кажем да се стегнат и да действат. Сега те сами са си шефове, претендират да заемат ниво, равно на това на детективите в йерархията, и ако искаш от тях да се движат малко по-бързо от тектонски плочи, това ще ти струва горе-долу колкото една малка семейна кола. Копелета.

Пола нямаше какво да възрази. Приватизирането на научно-аналитичните служби към полицията превърна водещи криминалисти в счетоводители, тъй като им се налагаше да седнат с калкулатора и да изчислят какви анализи позволява бюджетът им. Съдебните заседатели, свикнали да им се представят мнения на експерти, познаваха хода на следствието, и ако не им бъдеха представени някои по-впечатляващи резултати, те започваха да подозират, че експертните анализи не подкрепят хипотезата на обвинението. Макар да не можеше да се каже, че и преди не са били отказвани тестове поради липса на пари, а и не можеше да се твърди, че когато анализите са били правени, това винаги е било достатъчно да удовлетвори съда. След трезва преценка на всичко това, беше трудно да се настоява, че Тони Хил е лукс, който би трябвало да си позволят.

— Ще видя какво мога да открия — каза Пола.

— Това е добре. Защото не храня особени надежди за записите от камерите за наблюдение след толкова време. Този човек е хитър. А ние трябва да бъдем по-хитри, Макинтайър. Трябва да сме по-хитри.