Вал Макдърмид
Изгорени мостове (62)

62.

Страдбрук Тауър беше последната грешка, която общината бе допуснала през шейсетте години. Пола предполагаше, че тукашните местни власти са били последните в страната, допуснали да се построи гигантски блок с общински жилища. В продължение на десетина години този блок беше обиталище на хора, които нямаше къде другаде да се подслонят, но в началото на осемдесетте общината прекрати опитите да убеждава хората да се нанасят във влажните апартаменти с нападнати от плесен стени. Блокът стоя празен в продължение на няколко години, после някакъв умник от отдел „Жилищно настаняване“ беше осъзнал, че той се намира доста близо до разрастващата се територия на Брадфийлдския университет. Беше сключена сделка и след шестмесечен ремонт апартаментите бяха подслонили стотици студенти.

Сградата продължаваше да дразни местните жители, които смятаха, и не без основание, че апартаментите можеха да бъдат направени обитаеми за тях, вместо за привилегированите издънки на средната класа. Или „разпасаните богати копелета“, както предпочитаха да ги наричат. Затова районът около този блок се беше превърнал в място за церемониално изгаряне на крадени коли. От мястото, на което стоеше, Пола виждаше овъглените останки на три коли. Най-близката до нея беше принадлежала на Бев Макандрю.

Системата за автоматично разпознаване на регистрационни номера беше регистрирала колата малко след два часа следобед, да излиза с висока скорост от паркинга при централната гара на Брадфийлд. Докато бъде уведомена полицията, колата беше прекосила центъра на града и се насочваше към покрайнините му, покрай университета, към Страдбрук Тауър. Службата по контрол на движението изпрати там спешно намиращата се най-близо кола на Пътна полиция, и полицаите пристигнаха навреме, за да видят как две момчета с нахлупени на главите качулки изскачат от колата, хвърлят в нея запалителни бомби и побягват.

Пламъци изпълниха колата, и още преди ченгетата от Пътна полиция да са успели да освободят малкия си пожарогасител от скобите, тя се взриви с нисък тътен. Тук това се случваше толкова често, че нито един от обитателите на блока не излезе на балкона, за да види какво става.

— И всички следи, които можеха да ни послужат като доказателство, отидоха по дяволите — отбеляза Фийлдинг. — Малки гадини.

— Само че това не е дело на Тони Хил — изтъкна Пола.

— Не можем да бъдем сигурни — смръщи се Фийлдинг. — Не знаем какво е предприела Карол Джордан.

Пола прикри с усилие презрението си.

— Карол никога не би унищожила веществени доказателства — каза тя. — Това би означавало да предаде всичко, в което е вярвала някога.

— А нима работата за Бронуен Скот не е такова предателство? Спиш ли с кучета, ще те хапят бълхи — Фийлдинг се обърна рязко и тръгна към хората от Пътна полиция, които я гледаха смутено. — Открийте кои са тези гамени — каза тя. — Искам да разбера защо са решили да откраднат тъкмо тази кола.

 

 

Карол все още не беше привикнала към мисълта, че трябва да носи посетителски пропуск, когато влезеше в полицейски участък. Струваше й се нередно да се разписва, когато пристигна на Скенфрит Стрийт, да трябва да чака, докато се появи никой, за да я въведе оттатък преградата в приемната, да няма право да отива другаде, освен на местата, където я водеха. Поне бе проявила достатъчно здрав разум да се обади в офиса на Бронуен Скот, откъдето направиха необходимото да улеснят самостоятелното й посещение при арестанта. Тя предположи, че по този начин си е спестила доста унижения.

Докато чакаше в тясната, задушна стаичка, където бяха и предната вечер, Карол включи лаптопа си и отвори данните за жените, на които се бе спряла при прегледа на некролози и статии за смърт при злополуки. Тя извади фотокопията на статиите и ги остави до лаптопа. После започна да барабани беззвучно с върховете на пръстите си по металната повърхност на масата. Осъзнала какво прави, тя спря, ядосана на себе си. Нямаше нужда, нямаше причина и основание да нервничи. Каквото и да беше миналото им, за нея и Тони нямаше бъдеще. Заела се бе с това просто за да не допусне Пола да бъде замесена в грешка на правосъдието, която можеше да разруши кариерата й. Причината не беше Тони. И сега трябваше да бъде делова и да работи експедитивно, вместо да трепери като тийнейджър.

Вратата се отвори и Тони влезе в стаята. Както ставаше с всички арестанти, задържани в полицейски участъци, беше започнал да губи външния вид на порядъчен човек. Косата му беше разчорлена и несресана. Брадата му беше набола — тъмна, със сребристи петна тук-там, което кой знае защо й се стори трогателно. „Вече не е млад“, каза си тя и почувства как тъга прободе сърцето й. Защото това означаваше, че и нейната младост си е отишла. Дрехите му бяха смачкани и раздърпани, вече имаше доста по-престъпен вид от този на средностатистически гражданин.

Лицето му светна, когато видя, че Карол е сама.

— Радвам се да те видя — каза той. — Никога не съм имал проблем да оставам сам, но времето минава бавно, когато нямаш какво да четеш.

— И не разполагаш с компютърни игри — тонът й не беше шеговит, забележката й не можеше да бъде определена като дружелюбна. — Прегледах архива на вестника. Несъмнено справката не е изчерпателна…

— Но все пак почти всяко семейство публикува некролози на починали близки във вестника. Погребалните агенции ги поощряват да го правят, а и така е по-лесно да бъдат уведомени приятели и колеги за подробностите около погребението.

— Освен това „Сентинъл Таймс“ помества и снимки на починалите в онлайн версията си.

Той се усмихна.

— Разбира се. Тъкмо се питах как ще успееш да отсееш блондинките. Бях забравил за снимките. Представи си само колко отвратителна щеше да е задачата ти, ако това се беше случило по-рано — да се обаждаш на опечалените съпрузи и да ги питаш: „Руса ли беше жена ви? Ама естествено руса ли?“

Тя не успя да потисне една крива усмивка. През годините й се беше налагало да задава и груби въпроси, когато това беше единственият начин да се доберат до сведенията, от които имаха нужда. Така че не възразяваше тъкмо срещу този аспект на технологичния напредък.

— И така, открих два некролога и един материал в новините, които като че ли ни вършат работа — тя обърна лаптопа с екрана към него и плъзна фотокопията по масата.

Той прочете всичко, после прочете текстовете повторно, този път по-бавно. Потърка брадичката си, драскането на наболата брада по ръката му се чу ясно. После побутна фотокопията обратно към Карол.

— Няма ли некролог за тази жена?

Тя поклати глава.

— Не можах да намеря. Но нали родителите й живеят в Йорк. Може да са публикували некролог в тамошния вестник.

Тони отвърна мрачно:

— И да има такъв некролог, той ще е изпратен в редакцията от родителите й. А не от съпруга й.

— Защо ми казваш това?

— Струва ми се, че може да е тази жена.

— Защо?

Той премести лаптопа така, че и двамата да виждат екрана.

— Да видим първо тази. Разполагала е с достатъчно свобода, щом е играела редовно дартс в кръчмата. Ако аз съм прав, човекът, когото търсим, е маниак на тема контрол. Никога не би пуснал жена си да излезе от къщата заедно с един куп други жени, за да се среща с хора в негово отсъствие.

— Така си помислих и аз. Ами другият некролог?

— Погледни само какво семейство е имала. Петима братя и сестри и цял футболен отбор от племенници. Сигурно са били близки помежду си. А мъж, който държи толкова на контрола върху жена си, ще иска жертвата му да е изолирана, не заобиколена от роднини.

— Не знаем дали са били близки — възрази Карол.

— Така е, не знаем. Но такова предположение е допустимо. А и да не са били близки, убиецът, когото си представям аз, не би признавал тяхното съществуване. Не би поместил имената им в некролога. Не, Карол — той посочи с пръст фотокопията — проследи този случай. Няма некролог, нито дума от опечаления вдовец.

— Може да е бил прекалено съсипан от скръб.

Тони сви рамене.

— Възможно е. Но погледни тази снимка. Тя е напрегната като струна.

— Има хора, които не обичат да се снимат.

— Но тя позира с децата си. В такъв случай повечето жени са дотолкова погълнати от въпроса как ще излязат на снимката децата им и от усилията да ги накарат да седят мирно, че изобщо престават да мислят за себе си и позата им не е изкуствена. Струва ми се, че тя е тревожна. Бих казал дори, че се страхува. Такова изражение се вижда често по лицата на жертвите на домашно насилие. Измъчва ги постоянен ужас, че може да объркат нещо, да предизвикат гнева, който много лесно може да се излее върху тях.

— А пък на мен ми се струва, че откриваш прекалено много неща в една снимка — съвсем несъзнателно Карол беше възприела едновремешния модел на поведението си спрямо Тони. Тя беше пробният камък за неговите идеи. Той й ги подхвърляше, а тя ги опипваше, оглеждаше ги отвсякъде и решаваше дали са годни за употреба или не.

— Това е една малка част от по-голяма картина, Карол. Коя жена би потеглила с две малки деца чак за Йорк след единайсет вечерта? За да посети родителите си, които със сигурност не са в първа младост и по това време сигурно отдавна са си легнали?

— Тук пише, че искала да избегне натовареното движение.

— Ако искаш да избегнеш натовареното движение, тръгваш в осем, не в единайсет — каза Тони с насмешка. — Ако вземеш децата си и потеглиш с колата в единайсет вечерта, значи се боиш за живота си.

Настана мълчание, докато Карол обмисляше думите му. Накрая тя каза:

— Това е просто налучкване.

Той се изгърби на стола си.

— Винаги е налучкване, да му се не види. Но налучкванията са се оказвали точни по-често, отколкото съм имал основание да очаквам. Карол, затворен съм в това отвратително място. Обвинен съм в две убийства, които не съм извършил. Ако налучкването ми дава някакъв шанс, ще се възползвам от него.

— Разбирам това. И все пак, вероятно това е само опит да си вдъхнеш кураж.

Маската му се смъкна и тя видя за миг обзелото го отчаяние.

— Карол, имам нужда от помощта ти. Не знам каква е причината, но Фийлдинг съвсем сериозно се е заела да ме изкара виновен. А никой не би се справил по-добре от теб с измъкването ми от тази каша. Знам, че все още ме обвиняваш за Майкъл и Луси, но нали не аз съм държал ножа тогава? Да, сбърках, стесних прекалено фокуса на вниманието си. И вярвай ми, никой не би могъл да ме измъчи толкова заради това, колкото аз измъчвам себе си. Но все пак мисля, че нито един трезвомислещ човек не би могъл да предвиди плановете на Ванс в онзи момент. Не вярвам, че някой друг профайлър би предсказал какво ще се случи. Направих всичко по силите си, но се провалих — в очите му блестяха сълзи, гласът му трепереше от вълнение. — Карол, ти си най-важният човек в моя живот от мига, когато се запознахме. Бих се съгласил да ме застрелят заради теб. Бих се съгласил да умра вместо Майкъл заради теб — той се усмихна кисело. — Е, не и вместо Луси.

Думите му й подействаха като нож, забит в корема. Черният му хумор предизвика реакция у нея, независимо от решението й да не отстъпва и крачка пред настояванията му.

— Стига с твоите номера — каза тя и забеляза с учудване, че и нейният глас е задавен.

— Всички грешим, Карол. И някои наши грешки ни струват по-скъпо от другите. Но аз не заслужавам да те загубя — добави той и разпери умолително ръце.

Тя хлопна рязко капака на лаптопа и го придърпа към себе си.

— Ще проверя каквото трябва — каза тя с пресипнал глас, изправи се неуверено на крака и тръгна към вратата. Нямаше да го допусне обратно в живота си. Нито сега, нито по-късно. Независимо от това, което й беше казал. Независимо от умението му да манипулира чувствата й. Точно това бе станало сега, всъщност не се беше случило нищо особено, просто Тони се опитваше да я разчувства в своя изгода. Нищо не се беше променило. Майкъл и Луси бяха мъртви. Е, Карол щеше да му покаже, че е по-добра от него. Щеше да направи това, което беше редно, именно защото беше редно. Не заради него. А защото беше правилно да постъпи така.

Карол нямаше спомен как е излязла от участъка. Замайването й отмина, когато стигна до „Лендроувър“-а. Качи се в колата, подпря лакти на волана и се взря пред себе си, опитвайки да се овладее. След няколко минути се беше успокоила достатъчно, за да извади телефона си и да напише съобщение на Стейси:

„Всичко, което можеш да намериш за Гарет Тейлър, живее в Банъм. Колкото е възможно по-бързо.“

Сега вече оставаше само да се чака.

 

 

Моментното вдъхновение никога не е достатъчно в работата на криминалиста. Общо взето, то винаги влачи след себе си досадната необходимост да се задават много въпроси и да се правят проверки. А после понякога се оказва, че проследяването на идеята си е струвало труда. Заслугата за въвеждането на идеята за откраднатото куфарче с комплект за анестезия действително беше на Пола, но бяха необходими усилията на един полицай, който бе въртял цял ден телефоните, за да се доберат до най-сигурната следа.

Той дотича до бюрото на Пола, възторжен като малко момче, спечелило голямата награда в състезание.

— Открих ви краден апарат за анестезия — каза той, размахвайки един лист пред нея.

Тя неволно се почувства ободрена. Понякога и най-незначителният тласък имаше ефекта на гигантска крачка напред в разследването.

— Браво. Кога е бил откраднат?

— Преди пет седмици имало конференция по въпросите на спешната медицинска помощ в университета в Манчестър. Организирали и изложение на фирми, осигуряващи оборудването на „Бърза помощ“ — всичко от линейки до сателитни радиостанции. Продукцията си представяла и една фирма, специализирана в производството на преносими апарати за анестезия — и един от тях се оказал прекалено леснопреносим, нали разбирате? — той се ухили и й подаде листа, на който бяха записани подробности за изложението. — Апаратът изчезнал от техния щанд. Държали го там, за да демонстрират на място как се работи с него.

— Съобщили ли са за кражбата?

Той поклати глава.

— Организаторите ги убедили, че нямало смисъл. Възстановили им таксата за участие, така че изложителите не били на загуба, а пък организаторите избегнали притеснението, което би породила появата на полицаи сред щандовете. Затова и при нас няма сведения за такова нещо.

— Чудесно. Много добра работа. Е, има ли някой някаква идея кой може да го е отмъкнал? — още докато произнасяше въпроса си, Пола съзнаваше, че би било прекалено да се надява на такова нещо.

Полицаят помръкна.

— Ако са имали някакви подозрения, не са ги споделили с нас.

— Имате ли карта с плана на изложението?

Той повдигна учудено вежди.

— Разбира се. Не, всъщност нямам. Не съм се сетил да поискам. Сега ще потърся.

— Искам и списък с акредитираните участници. И още нещо, как стои въпросът с анестетиците, с които се зарежда апаратът? Крадецът и тях ли е отмъкнал?

Той кимна.

— Доколкото разбирам, апаратът е бил зареден с истински анестетици. Много тъпо, ако питате мен.

Пола въздъхна.

— Ако не очаква да стане жертва на престъпление, човек не взема винаги разумни предпазни мерки. Така или иначе, свършили сте добра работа. Покажете ми картата на изложението, когато я намерите. И списъкът на участниците в конференцията и изложителите.

Той си тръгна, отново ободрен от възможността да свърши нещо полезно. Когато полицаят си свършеше работата, Пола трябваше да убеди Фийлдинг да провери възможно ли е Тони да е присъствал на конференцията или да е посетил изложението. Тя искрено се надяваше той да има желязно алиби за въпросните дни. Жалко, че нямаше как да разкрие първоизточника на последните развития пред шефа си. Изтъкването на помощта, която Тони оказваше на разследването, можеше да напомни на Фийлдинг колко полезен е бил той за брадфийлдската полиция, но вероятно нямаше да увеличи кариерните шансове на Пола.