Вал Макдърмид
Изгорени мостове (18)

17.

Карол така и не бе успяла да разбере защо оцелелите трябва да изпитват чувство на вина. Винаги бе приемала, че да оцелееш, е нещо добро, нещо, с което можеш да се гордееш, вместо да се срамуваш от него. Миналото й бе изпъстрено с битки за преодоляване на сполетели я нещастия; ако беше принудена да отговори, би казала, че е доволна, задето не се е сринала под тежестта им. Това бе едно от нещата, които се бяха променили за нея.

Сега вече разбираше какво означават вината и срама, че си останал жив. Загубата бе подкопала някогашните устои на убежденията й и беше променила начина, по който възприемаше света. Беше готова с радост да умре на мига, ако на тази цена някой можеше да върне живота на Майкъл и Луси. Така или иначе, те се справяха с живота по-добре от нея. Бяха оставили следа на този свят, възстановявайки старата къща. А и като помислеше за работата, която вършеха… Е, поне работата, която вършеше Майкъл. Това, че Луси се бе посветила на защитата на престъпници, винаги бе озадачавало Карол. Прекалено често бе седяла в съдебни зали, наблюдавайки с отвращение адвокатите, които се възползваха от технически подробности и изкривяваха показанията на свидетелите — и всичко това, за да измъкнат някакъв жалък мръсник от примката, в която се бе заплел поради извършените от него престъпления. Беше се опитвала да не спори с Луси у дома, но понякога не успяваше да се въздържи.

— Как можеш да защитаваш хора, за които знаеш, че са виновни? Как е възможно да изпитваш удовлетворение, когато те напускат съда като свободни хора, а жертвите им остават със съзнанието, че няма справедливост?

Отговорът винаги беше един и същ.

— Не знам, че са виновни. Дори когато доказателствата изглеждат непреодолими, съществува възможност да са подвеждащи. Всеки има право на защита. Ако вие си вършехте работата, както трябва, те не биха напуснали съда като свободни хора, нали?

Този благовиден аргумент винаги караше Карол да се задъхва от ярост. Стремежът към справедливост беше основната движеща сила за нея, онова, което й даваше сили да понася ужасите, които виждаше в работата си — най-тежката от всички в нейната тежка професия. Да вижда как плодът на усилията й бива постоянно провалян от вкопчили се във формалности адвокати, които успяваха да породят съмнения там, където те не би трябвало да съществуват — това бе за нея върховно оскърбление към хората със съсипан живот и обезобразените трупове, които изпълваха спомените й. В това отношение винаги бе поддържала Дик Месаря. „Най-първо да изтрепем всички правници“^[1].

Но всъщност, разбира се, не беше така. Не и когато ставаше дума за жената, която брат й обичаше. За жената, която го беше превърнала от компютърен маниак без всякакви други интереси в относително цивилизовано човешко същество — трансформация, която самата Карол, посветила се изцяло на работата си, така и не успя да постигне. А сега вече бе ясно, че няма да успее да я постигне и занапред.

Би било достатъчно страшно, ако някаква случайност бе прекъснала живота на двамата така ужасно рано. Но в тяхната смърт нямаше нищо случайно. Бяха целенасочено заклани с една-единствена цел — Карол да бъде принудена да страда. Човекът, който бе дошъл в тази къща, за да извърши убийствата, изобщо не се бе интересувал от Майкъл и Луси. Разяждащата омраза в сърцето му бе насочена към Карол, и той бе осъзнал отлично, че най-добрият начин да я унищожи бе да убие тях вместо нея. Те бяха убити, защото бяха толкова тясно свързани с нея. Друга причина нямаше.

А не биваше да допуснат това да се случи. Трябваше да преценят — не, Тони Хил, психолог, сътрудник на криминална полиция и профайлър, той трябваше да прецени какво може да се случи. Тя разполагаше с възможности да ги защити. Но така и не можа да разгърне тези възможности. През ум не й бе минало, че някой може да разсъждава така извратено. Затова пък Тони трябваше да се досети. По-голямата част от професионалния му живот бе свързан с хора с тежки деформации на психиката. Карол се надяваше той да е също толкова съсипан от смъртта на Майкъл и Луси, колкото беше тя.

Смъртта на двамата би била достатъчно основание да се измъчва от смазваща вина. Но основанията на Карол бяха повече. Нейна подчинена ослепя и бе осакатена, след като попадна в ужасен капан, подготвен за Карол — само че пострада не тя, а Крис Дивайн. Крис, която работеше преди като сержант в лондонската полиция, която бе се преместила в Брадфийлд, защото вярваше в онова, което Карол се опитваше да направи със своя отдел за особено тежки престъпления, пъстра група от специалисти, които по една или друга причина изглеждаха не особено подходящи за работа в колектив, но се бяха научили да работят заедно и се бяха превърнали във великолепен екип. А Крис беше опората на екипа, майчинска фигура, която служеше за спойка между останалите. Крис, на чиято кариера сега бе сложен край, чийто живот бе непоправимо съсипан заради едно простичко решение да помогне.

Когато Карол мислеше за Крис, изпитваше срам. Беше допуснала собственото й страдание да я погълне до такава степен, че не бе изпълнила приятелския си дълг. Други бяха седели край Крис, докато бе измъчвана от болки, бяха говорили с нея, бяха й чели на глас, бяха й пускали музика. Други се бяха редували да я подкрепят, докато правеше първите, най-трудни стъпки към възстановяването на част от онова, което бе изгубила. Други бяха проявили готовност да бъдат до нея, докато вниманието на Карол бе насочено в различна посока.

Несъмнено Тони би дал някакво мъдро обяснение на неспособността й да се изправи срещу Крис. Но в това нямаше нищо сложно. Ставаше дума за най-чиста и обикновена вина. Тя беше избегнала предназначения за нея куршум. Също както стана с Майкъл и Луси — някой друг бе платил за нейната решимост да осигури възтържествуване на справедливостта.

Карол удряше с чука по гредите от пода на полуетажа и равномерният ритъм на ударите служеше за съпровод на мислите й. Беше се вслушала в съвета на Джордж Никълъс за носещата греда, затова бе подпряла една стълба на пода на полуетажа и бе започнала да го руши отгоре. Всъщност едно скеле би било за предпочитане, но издигането му надхвърляше способностите й, а тя бе решена да се справи сама, без значение колко време щеше да й отнеме тази задача. Нямаше никакво намерение занапред да разчита на някой мъж да реши проблемите й. Спря, за да си поеме дъх — гърдите й се повдигаха от усилието, по гърба й се стичаше пот.

Срещата с Джордж Никълъс непрекъснато се намесваше в познатата мантра на вината и срама. Тази среща й бе напомнила, че има свят, съществуващ извън проблема с нейното самоуважение. Свят, който навремето обитаваше и тя самата. Свят, в който хората седяха край масите и разговаряха, пиеха и се смееха. Тя бе имала свое място в този свят и подозираше, че има нещо нездраво в начина, по който се бе отказала от него. Съзнателно се бе откъснала от всичко, за да постави начало на възстановяването си. Но как би могла да знае дали е укрепнала, ако живееше като отшелник? Припомни си с нежелание, че вече веднъж беше опитвала да постъпи така и се оказа, че това не е решение на проблема. Онова, което я върна към живота, беше подновяването на връзката със света.

Може би сега беше време да постъпи по същия начин.

Досега Карол не бе имала контакти със санаториуми за рехабилитация на полицейски служители, освен в случаите, когато пъхваше двайсетачка в кутията за събиране на помощи, изнасяна на празненства на полицията. Затова и не знаеше какво предстои да види. Когато се обади в професионалната полицейска асоциация, за да разговаря със служителката, която се занимаваше със случая на Крис, очакваше тя да й каже, че Крис се е прибрала у дома.

— Тя е в санаториума в Рипън — отвърна услужливата чиновничка. — Физиотерапевтите й помагат да разшири двигателните си умения. Лечение на белезите, такива неща. Искаха да я задържат още в болницата, но тъй като ние бяхме в състояние да гарантираме грижи на специалисти, тя имаше възможността да започне да води някакво подобие на нормален живот.

Карол се сгърчи вътрешно, докато слушаше думите й, защото не можеше да си представи как някой на мястото на Крис би могъл да започне да приема случилото се.

— Знаете ли дали има някакво подобрение на зрението?

— Доколкото знам, не. Обсъждат дали да не й осигурят куче-водач. Но това ще стане малко по-късно.

Карол й благодари и приключи разговора, питайки се дали ще намери у себе си сили да извърши заплануваното. Но изграждането на мост между нея и Крис беше първата стъпка от завръщането й към човешкото общество. Беше се обадила предварително, за да разбере кои са часовете за посещение. Отговориха й, че посетителите трябва да напуснат санаториума най-късно в девет вечерта. Затова тя приключи с работата в късния следобед, влезе под душа, за да смъкне от себе си потта и мръсотията и за първи път от месеци облече един от деловите си костюми. Постара се да проточи тези занимания колкото можеше повече, отдели време и за една голяма чаша „пино гриджо“. После за втора. Най-сетне обаче нямаше какво друго да прави, освен да потегли през зелените хълмове към градчето с катедралата.

Санаториумът беше в покрайнините на града, недалеч от величавите руини на абатството „Фаунтънс“. Беше скрит в края на виеща се алея, край която се издигаха храсти, на вид достатъчно стари, за да са били посадени от първите собственици на просторната викторианска вила в центъра на парка. От двете страни на къщата бяха пристроени две модерни крила, малки отделни бунгала се виждаха тук-там по просторните морави, всички свързани с добре поддържани алеи. В някои от прозорците светеха лампи, завесите на партерните прозорци бяха вече спуснати. Ако не знаеше какво е мястото, към което се бе упътила, на Карол щеше да й бъде трудно да прецени какво е предназначението му.

През обширна веранда се минаваше към тежката готическа врата, която стоеше отворена. Вътрешните врати обаче бяха съвсем модерни и се плъзнаха встрани, когато регистрираха присъствието й. Помещението, в което се озова, приличаше по-скоро на хотелско фоайе, отколкото на приемна в болница. Карол си каза, че това вероятно е един от начините хората да почувстват, че тук правят крачка по обратния път към нещо като нормален живот. Дори миришеше по-скоро като в хотел, във въздуха се долавяше слаб мирис на цветя, като от ароматизаторите, които се купуват от супермаркетите.

В съответствие с този образ, младата жена зад извития пулт на рецепцията беше облечена в евтин делови костюм, малко тесен в бюста. Тя поздрави усмихнато.

— Добър вечер. С какво мога да ви помогна?

За миг Карол се стъписа. Толкова отдавна бе свикнала да се представя с полицейския си чин, че бе забравила традиционния начин.

— Искам да се видя с Крис Дивайн — каза тя. — Сержант Дивайн.

— Сержант Дивайн очаква ли ви?

Карол поклати глава.

— Аз съм непосредственият й началник — отвърна тя, влизайки с нежелание обратно в образа, който бе отхвърлила преди месеци. — Главен инспектор Джордан.

Извади тънък кожен портфейл от джоба си. Не знаеше дали от Брадфийлдската полиция са пропуснали да поискат да върне служебната си карта, или никой не бе се осмелил да се обърне към нея с такова искане. Тъй или иначе, картата беше още у нея. Карол не беше сантиментална жена. Предполагаше, че я е запазила, защото някъде в подсъзнанието й се е таяло предположението, че картата може да й послужи. Не искаше да се задълбочава в размисли какво означава това предположение. Тъкмо сега просто се възползва с удоволствие от решението си. Отвори портфейла и го подаде на жената от рецепцията. Тя подръпна сакото си надолу, сякаш в опит да застане „мирно“.

— Идвали ли сте тук преди?

— Идвам за първи път. Можете ли да ме упътите как да стигна до стаята на Крис?

Напътствията бяха ясни. Карол се усмихна в знак на благодарност и тръгна към едно от модерните крила. Вървеше бързо, по обичая си, но забави крачка, когато наближи крайната си цел. Накрая направо се мотаеше, спирайки да разглежда абстрактните картини в ярки цветове, окачени по стените на коридора. Когато застана пред вратата на Крис, прокара пръсти през косата си и й се прииска да можеше да си поръча отнякъде една голяма водка. Стисна лявата си ръка в юмрук, така силно, че почувства как късо изрязаните й нокти се забиват в дланта. И почука тихо на вратата.

Глас, който не приличаше на гласа на Крис, отвърна.

— Влезте.

Карол отвори вратата и прекрачи прага. Едва успя да забележи, че фигурата на единия стол беше Крис, когато жената, седнала на другия стол, скочи, и въпросително-дружелюбното й изражение незабавно стана враждебно.

— Съжалявам, мисля, че сте сбъркали стаята — каза Шинийд Бъртън. Гласът й беше мек и любезен, но лицето й изразяваше диаметрално противоположни чувства. Тя докосна с пръст устните си. — Ако позволите, ще ви упътя. — Прекоси стаята, на практика избутвайки Карол обратно през вратата. — Ще се върна веднага, скъпа — подвикна тя през рамо към Крис, която бе обърнала глава към тях. Лицето й приличаше на разкривена маска в розово и тъмнолилаво. Карол се бе опитала да се подготви за гледката, но тя все пак я потресе.

Шинийд затвори плътно вратата зад себе си и избута Карол по-надолу по коридора. Веднага щом се отдалечиха достатъчно, та гласовете им да не се чуват в стаята, тя се нахвърли върху Карол с глас, пресекващ от потискан гняв.

— Какво, по дяволите, правите тук? Надявах се да проявите достатъчно здрав разум и да не се мяркате насам. На какво си играете, да му се не види?

Карол отстъпи. Предишните й срещи с приятелката на Крис не я бяха подготвили за такава сцена.

— Исках да кажа, че съжалявам — заекна тя.

— Искали сте да кажете, че съжалявате? — ирландският акцент на Шинийд ставаше по-изявен с надигането на гнева й. — А не ви ли се струва, че е малко късно за тази работа? Партньорката ми едва не загина вместо вас, а вие чакате цели седмици и дори месеци, за да кажете, че съжалявате? На това му казват „след дъжд качулка“. Господи!

Карол почувства как гърлото й се стяга от напиращите сълзи. Но съзнаваше, че не бива да рухва. Очевидно сълзите нямаше да повлияят на Шинийд.

— Знам. Вярвайте ми, знам, че е така. Но не можах да събера сили.

Шинийд я прекъсна незабавно.

— Не сте могли да съберете сили? А как, мислите, се чувстваше тя, дявол да го вземе? Убийствените болки, ослепяването — та тя изгуби лицето си, за бога. И вие не сте могли да съберете сили! Трябваше да дойдете още на другия ден и да я молите на колене да ви прости.

— Току-що бях загубила брат си и снаха си — каза Карол.

— Това изобщо не подлежи на никакво шибано сравнение — гласът на Шинийд беше студен и твърд като камък. — Трябваше да дойдете тук още в началото.

Карол преглътна.

— Знам това, Шинийд. Никой не би могъл да се чувства по-посрамен и виновен от мен.

— Така и трябва. И така, вие не сте добре дошла тук. Не сте си заслужили правото да бъдете тук. Не ме интересува колко тежко е било за вас, за нея беше стотици пъти по-тежко. Други хора идваха, за да бъдат с нея, нали знаете. Пола и Кевин идват често. Отбива се и Сам, дори Стейси, компютърният гений, въпреки че е толкова затворена. А знаете ли освен това кой идва тук, точен като часовник? Тони. Идва при нея от самото начало. А вярвайте ми, той е човек, който не крие, че се чувства виновен. Но единственият човек, на чието присъствие тя държеше най-много, жената, която уважаваше повече от всеки друг ръководител, с когото бе работила, жената, за която в крайна сметка се пожертва — тоест вие, така и не се постара да се появи дори веднъж. Е, майната ви, Карол Джордан. Няма да допусна да се появите отнякъде сега, след като Тони свърши тежката работа вместо вас. Е, ще се измитате ли от тук, или да повикам охраната?

Карол имаше желанието да се свлече на пода и да плаче на глас, докато я заболи гърлото. Вместо това просто кимна.

— Съжалявам.

После се обърна и тръгна обратно по пътя, по който бе дошла, бързайки отчаяно да се добере до колата си, преди да рухне.

Последните думи на Шинийд я удариха като шепа ледени зрънца от градушка, захвърлени в лицето й.

— И да не сте посмели да се мяркате тук.