Вал Макдърмид
Изгорени мостове (19)

18.

Тони спря в тясното антре, в което миришеше леко на сушени чушки.

— Да не си навлечем неприятности?

— Само ако ти ме натопиш. Взела съм ключовете съвсем официално. Казах на Фийлдинг, че искам да хвърля още един поглед. Не съм се побъркала — не действам напълно незаконно.

— Така да бъде. Каза, че имаш няколко снимки от местопрестъплението — напомни той на Пола. — Може ли да ги видя, преди да влезем?

— Но тя не е била убита тук — отвърна Пола, отваряйки чантата си, за да извади плика със снимки, които бе разпечатала, преди да напусне отдела. — Нищо не говори, че убиецът изобщо е идвал някога тук.

— Знам. Но преди да разберем със сигурност как и къде се е състояло похищението на Надя, не бива да изключваме каквито и да било възможни връзки.

— Ужасно звучи тази фраза — Пола измъкна папката.

— За връзките ли? — попита объркано Тони.

— „Къде се е състояло похищението“ — звучи толкова формално, някак клинично.

— Аз съм клиничен психолог. Предполага се, че работата ми се основава на наука, не на емоции — той сви рамене и направи познатата си безпомощна гримаса. — Но ти си права, звучи безсърдечно. Може би предпочиташ да кажа „къде са се пресекли маршрутите им“? На мен пък това винаги ми звучи като доклад от службите по контрол на движението — той пое снимките, които тя му подаде, и ги измъкна от плика. Прегледа ги набързо на слабата светлина в антрето, създавайки си първи впечатления от тялото и околната обстановка. После извади от вътрешния си джоб очила с черна рамка, които го караха да прилича на бухал, и си ги сложи.

— Старея — отбеляза той, — вече не виждам подробностите без очила — започна да оглежда снимките от различни ъгли, без да бърза. — Навремето имах един преподавател, съвсем млад човек, който беше решил, че ако носи очила, хората ще го приемат по-сериозно. Един ден седях точно зад него, когато ги свали, за да ги избърше, и видях, че са от обикновено стъкло. Не знам дали суета или неувереност го бяха подвели да постъпи така, но във всеки случай благодарение на това той изгуби уважението ми. А тъй като бях млад и си бях въобразил, че разбирам всичко, казах и на колегите си какво съм забелязал. Така че трикът, с който се бе надявал да изглежда по-внушителен, в крайна сметка му създаде образ на глупак.

— И с това днешната проповед приключи — каза Пола. — Как стои въпросът с моето местопрестъпление?

Тони въздъхна.

— Не получавам заслужена оценка тук. Толкова трудно придобита мъдрост, и докъде ме доведе тя? — той измъкна една снимка, на която тялото на Надя бе снимано в цял ръст. — Какво каза Гриша за травмите по тялото?

— Каза, че я е ритал ожесточено. Най-вероятно с ботуши с метални върхове.

— А има ли следи, които да подсказват, че я е тъпкал с крака? Спомена ли нещо за това?

— Подчерта, че убиецът има късмет, защото не се виждат следи от подметките му.

— Ето ни отново случай с куче, което не е излаяло през нощта^[1] — отвърна Тони. — Не е стъпвал върху тялото, което би било естествено, ако връхлетиш ожесточено върху някого, а той падне на земята. Риташ и го тъпчеш. Така че тук имаме противоречие. Лицето е размазано, превърнато в кървава каша, така че тя изобщо не може да бъде разпозната — това говори за неконтролируема ярост. Но фактът, че е внимавал да не я тъпче, предполага, че е действал съвсем съзнателно. Обмислил е действията си. Не иска да оставя следи. Не иска да бъде заловен.

— Защо е тогава тази прекаленост по отношение на лицето?

— Все още не мога да бъда сигурен. Според учебниците това означава, че иска да я унищожи като личност. Да я превърне във вещ. Да направи така, че тя да изгуби приликата си с човек, така че извършеното от него да не прилича толкова на убийство — защото тя не е човек, тя е вещ. Но това като че ли не отговаря точно на случая. Защото другото — залепването на срамните устни — това е израз на съвсем лично отношение. Това е заявление за собственост. „Приключих с теб, но никой друг не може да те има“. Това ми говори тази постъпка. Тук не става дума за обобщена ненавист срещу женския пол, това е нещо специфично, насочено конкретно към нея. И то противоречи пряко на идеята, че е размазал лицето й, за да я унищожи като личност — той загледа смръщено снимката, докато я въртеше в ръце. — Не знам, ще трябва още да помисля по този въпрос.

— Чудесно. Обичам нещата, които се случват, когато се размислиш. Е, приключи ли със снимките? Защото ще получа клаустрофобия тук. Има ли възможност да преминем в някакво пространство с размерите на нормална стая?

Тя му подаде чифт латексови ръкавици.

В антрето имаше три врати. Тони отвори най-близката и пред тях се разкри мъничка баня без прозорци с душ-кабина, тоалетна чиния и миниатюрен умивалник. Задържалият се в помещението мирис на козметика не можеше да надделее над тежката миризма на мухъл.

— Ще гледаме тук по-късно — каза той и бързо затвори вратата.

Следващата врата водеше към помещение, което служеше едновременно за дневна, трапезария и кухня. Отделните елементи на обзавеждането биха могли да създадат уютна, приветлива обстановка, ако не бяха наблъскани в два пъти по-малко от необходимото им пространство. Затова пораждаха вместо това усещане за теснота и претъпканост.

— „На пръв поглед не личи колко е малко“ — брокерите на недвижими имоти никога не казват такива неща, нали? — Тони се огледа, забелязвайки вещите, успели да се натрупат в малкото свободно пространство. Купчини списания и дискове, картонени кутии, пълни до половината с безплатни образци от медикаменти и рекламни сувенири — химикалки, подложки за чаши и за мишки. Той клекна пред купчината дискове с филми и загледа заглавията.

— Не личи намесата на чужд вкус. „Шаферки“, „Как да разкараш гаджето за 10 дни“, „Сватбеният певец“, „Осем жени“, „Джуно“, „Нотинг Хил“, „Ах, тази Мери“, „Невероятната съдба на Амели Пулен“, „Сватбата на най-добрия ми приятел“. Приказки от двайсет и първи век.

— Приказки за хетеросексуални момичета. Няма ли нещо на полски?

Тони се изправи и изпъшка, когато коленете му изпукаха.

— Не. Вероятно се е опитвала да усъвършенства английския си. Като се има предвид естеството на работата й — той отиде до масата за хранене, където имаше празно място с размерите на лаптоп, между купчини документи, принтер и бележник с формат А4, на който имаше няколко реда надраскани бележки.

— Лаптопът е отнесен в лабораторията, нали?

Пола кимна.

— Да. Ще ги помоля за копие от хард диска утре сутринта. Ако ще се опитвам да убедя Стейси да се порови в хард диска на Бев, бих могла поне да я помоля да се опита да открие нещо и в компютъра на Надя.

Но Тони не я слушаше. Беше се озовал в частта, служеща за кухня, където откри малко корково табло, окачено на къса стена, издадена навътре в стаята. Таблото не се виждаше от основната част на помещението. Той се упъти право към него и го загледа вторачено, сякаш се опитваше да запамети съдържанието за някакъв криминален аналог на „Играта на Ким“^[2].

— Така вече е по-добре — каза той.

Три менюта от заведения, доставящи храна по домовете — индийска и китайска кухня, пица, дюнер и хамбургери. Той се обърна и се озърна из кухнята.

— Тя е готвела. Личи по миризмата, по тенджерите, ножовете и други такива неща. На етажерката има зеленчуци — лук, картофи, моркови, чесън. Да, разбира се, лукът и картофите са прорасли, а морковите са се сбръчкали като задник на шарпей…

— Вероятно защото по един или друг начин тя е напуснала дома си преди три седмици — прекъсна го Пола.

Той кимна.

— Работела е усилено и до късно. Невинаги е имала време да готви.

— Може да не й се е искало.

— Огледай шкафовете — каза той, очаквайки да открият там отворени пакети с различни продукти, буркани с подправки и сушени зеленчуци, тенекиени кутии със съдържание, чието приложение той не би могъл да отгатне за нищо на света.

Пола откри точно това, което той очакваше.

— Печелиш. Явно е готвела — тя свали една картонена кутия от рафта и надникна в нея. — Сега вече знам полската дума за леща.

Докато беше на тази вълна, тя реши да отвори и хладилника. Вътре миришеше на старо сирене и гнили плодове, пластмасовата бутилка отстрани на вратата съдържаше твърдо, пресякло се мляко.

— Е, намерихме отговор поне на един въпрос. Не вярвам изобщо да е заминавала за Полша. Никога не би оставила толкова храна да се развали в хладилника. Освен това със сигурност не се е прибрала през уикенда, точно навреме, за да бъде отвлечена. Ако беше така, най-малкото щеше да изхвърли развалените продукти.

Тони отново загледа корковото табло. На него имаше картичка от Ибиса. Той я свали от таблото. „Слънчево, евтино пиене, пълно с мъже!!! Трябваше да дойдеш, целувки, Ашли“. Той върна картичката на мястото й. Визитни картички от фирма за ремонт на компютри, от полски деликатесен магазин в Харистаун, шивашко ателие за поправки на дрехи и фирма за таксиметрови услуги. Тони знаеше, че криминалистите ще проверят всичко това. Най-вероятно търсенето нямаше да доведе до никъде. Но може би Ашли щеше да внесе малко цвят във фона, на който се е развивал живота на Надя.

Имаше две листовки, съобщаващи за концерти на групи в местни кръчми, разписание на автобус №183 — от Харистаун до Белуедър Скуеър, и карикатура на полски зидари. Най-накрая той насочи вниманието си към снимките. Изтрита по ъглите и избледняла цветна снимка от сватба — булка, младоженец и предполагаемите два комплекта родители.

— Майка й и баща й?

— Няма причина да предположим нещо друго.

На следващата снимка се виждаха три жени, прехвърлили ръце през раменете си — в нощен клуб или някаква кръчма, и трите, пийнали, гримасничеха пред обектива. Подобна снимка имат някъде в жилището си половината жени под трийсетгодишна възраст в Британия, спомен от някакъв празник с приятелки. Тони се канеше да продължи, но нещо продължи да чопли в съзнанието му, той отново взе снимката от таблото и я загледа по-внимателно.

— Тази в средата — каза той. — Струва ми се позната. Не мога да се сетя откъде. Не я познавам лично, но съм я виждал някъде — той вдигна поглед към Пола. Изражението й го озадачи. — Известно ли е коя е тя?

— О, да, Тони. Знаем отлично коя е тя. Тя е жертвата.

Объркването му беше съвсем явно.

— Това е Надя Вилкова?