Вал Макдърмид
Изгорени мостове (34)

34.

Докато пристигнаха лабораторните анализатори заедно с униформените полицаи, които трябваше да не допускат неупълномощени лица да тъпчат из паркинга, Пола беше вече премръзнала и в лошо настроение. Не можеше да свърши нищо полезно тук, на място, но и двете с Фийлдинг трябваше да останат, за да се убедят, че няма да има пропуски в съхраняването на следите на местопрестъплението, от които по-късно адвокатът на защитата би могъл да се възползва. Фийлдинг се беше прибрала в колата и говореше по телефона, но Пола бе предпочела да остане край тялото. Знаеше, че в това няма никакъв смисъл, но изпитваше нужда от този жест. Струваше й се, че най-малкото, което би могла да направи, е да бди край мъртвата.

В момента, когато се появи първата кола от подкрепленията, телефонът й иззвъня.

— Сержант Макинтайър.

— Здравейте, сержант, обажда се полицай Океке.

— Здрасти, Джон. С какво мога да ви помогна?

— Ами научих, че издирването на изчезналата се е превърнало в разследване на убийство и че вашият екип движи нещата от тук нататък. Искам да съобщя само някои неща. Няма съмнение, че бащата е със своята част в Афганистан. А след вчерашния ни разговор се свързах с автобусната компания и ги помолих да ни предадат записите от камерите за наблюдение. Когато разговарях с главен инспектор Фийлдинг тази сутрин, не бях приключил проверката, затова си казах, че ще е най-добре да я довърша.

— Добра идея — това означава една задача по-малко за нашите хора. Благодаря ви. Попаднахте ли на нещо?

— Става дума за нещо съвсем малко. Изгледах записа няколко пъти, за да се убедя, че не си въобразявам и не виждам нещо, което ми се иска да видя — нали разбирате?

— Разбирам ви отлично — не искаше да го притиска, но изгаряше от нетърпение той да премине към основното. — Е, какво видяхте?

— Струва ми се, че госпожа Макандрю трябва да е паркирала в една редица край външния край на паркинга. Имам чувството, че колата й е само на косъм извън обхвата на камерата. Докато автобусът минава край нея, се вижда как тя върви по пътеката между редиците коли, после свива встрани и изчезва. Бих казал, че върви доста бързо. Навела е глава, защото вали. И само секунди след нея се появява още една фигура, която се движи по същия път. Предполагам, че е мъж, но е трудно да се каже със сигурност. Носи яке от промазана материя с вдигната качулка. Лицето му изобщо не се вижда, забелязва се само проблясък, когато светлината се пречупва в стъклата на очилата му. Носи куфарче, като че ли е алуминиево, като онези, в които фотографите носят принадлежностите си. Носи го така, че изглежда тежко. Така или иначе, той се движи по същия път като госпожа Макандрю, само че забързва, когато я наближава — почти тича. Налага се изводът, че я следи. И тогава и той изчезва от екрана — на същото място, на което изчезва и тя. Не е дълъг запис, около петнайсет секунди.

— Чудесно е, че сте забелязали това, Джон. А как бихте описали фигурата на този човек? Висок ли беше или нисък? Какво телосложение имаше?

— Не е висок, бих казал, среден на ръст. Не повече от пет фута и десет инча. Що се отнася до телосложение — строен, или най-малкото не е пълен. Трудно е да се прецени. И няма как да разбера колко дебело е якето му. А както вече казах, качулката пречи да се види лицето. Единствената особеност, която мога да спомена е, че вероятно куца. Но не мога да бъда сигурен. Качеството на записа не е добро, а и лошото време създава проблем.

Това беше съвсем дребно късче информация, но то потвърждаваше досегашните находки и сърцето на Пола подскочи от радост, когато чу думите на Океке.

— Звучи много интересно, Джон. Можете ли да кажете с кой крак куца?

Той помълча за миг. Тя чуваше дишането му.

— Искам да погледна отново, за да съм сигурен. Но ми се струва, че слабият му крак е левият.

„Бинго!“ Не можеше да се каже, че това е скок напред. Но щеше да бъде от полза за съобщението в медиите, когато започнеха да издирват свидетели. Освен ако убиецът не се окажеше толкова хитър, че да е накуцвал умишлено, за да ги насочи по погрешна следа. Вече беше ясно, че той внимава да не оставя никакви улики. Ако е имал основание да предполага, че някъде ще бъде засечен от камера, може умишлено да е решил да създаде погрешно впечатление.

— Трябва да изпратите официален доклад за видяното, Джон. Предайте го на колегите от отдела, но изпратете по едно копие на мен и на главен инспектор Фийлдинг. Не ми се иска да се изгуби сред многото мейлове.

— Ще го направя. Имате го до един час.

Съобразително момче, каза си тя, обмисляйки какво има да съобщи на специалистите по оглед на местопрестъплението. След като те пристигнеха, тялото можеше да бъде преместено. Така, както лежеше Бев, нямаше как да се провери за белега на глезена й, нито пък за татуировката на рамото. Когато видеха тези отличителни белези, щяха да могат да идентифицират официално тялото, без да чакат резултатите от ДНК-анализа. И после щеше да се наложи да съобщи на Торин. Пола си каза, че шансовете й да прехвърли другиму тази задача бяха нулеви.

Излезе на пътя и запали цигара, докато чакаше специалистите да облекат гащеризоните си. Фийлдинг излезе от колата и Пола се възползва от възможността да й съобщи за находката на Океке.

— Вече няма съмнение — отговори Фийлдинг. — Извършителят е един, известни са ни две жертви. Много е възможно той да е регистриран за други прояви на насилие, което означава, че щом се сдобием с резултати от анализите, може и да го открием някъде в нашите бази данни.

— Да се надяваме.

— Веднага щом обърнем тялото, за да се убедим в наличието на татуировката и белега, искам да отидете да разговаряте със сина й. Познавате го, по-добре е да научи такава новина от вас, отколкото от непознат. Вероятно знаете къде ходи на училище?

Пола кимна.

— В Кентън Вейл. Не искате ли да почакаме до довечера? Или до пристигането на леля му?

Фийлдинг като че ли се ядоса.

— Пола, живеем в двайсет и първи век. Вече не съществува такова нещо като херметически изолирани данни от разследване. Не искам това дете да разбере от Twitter или Facebook, че майка му е мъртва. Веднага щом се убедим, че е тя, трябва да се действа. Намерете подходящо пълнолетно лице, което да присъства. Нали живее при приятел? Въпросният приятел сигурно има родители.

Стана тя, каквато стана.

— Всъщност приятелите, при които живее, сме ние с Елинор — партньорката ми.

Фийлдинг отново я изненада с реакцията си, като се имаше предвид вчерашното й заяждане дали е годна да гледа дете.

— Защо не казахте? Няма проблем, щом роднините са съгласни — тонът й беше по-скоро раздразнен, отколкото гневен. — Честно казано, предпочитам да знам, че е на сигурно място у вас, вместо да спи у някакъв приятел, за когото не знам нищо. Можете ли да повикате приятелката си да поседи при него?

— Зависи от програмата й — тя е старши ординатор в „Брадфийлд Крос“, има приемни часове и визитации, не може да си тръгне просто така.

— Кога пристига лелята?

— Чак днес следобед.

— Не искам да се наложи да оставате при него. Вижте какво може да се направи — тя хвърли поглед към облечените в бели гащеризони специалисти, които мъкнеха кутиите с работните си принадлежности през пустия паркинг. — Като че ли най-сетне се задействаха.

Тя тръгна подир тях, но телефонът на Пола иззвъня отново и тя остана на място, за да отговори. На екрана бе изписано името на Дейв Майърс.

— Здрасти, Дейв. Надявам се да се обаждаш с добра новина — каза тя. — Появи се нов труп, и по всичко личи, че убиецът е същият. Така че всяка помощ ще бъде добре дошла.

— Убеден съм — каза той. Гласът му звучеше необичайно потиснато. — Можеш ли да отскочиш до лабораторията? Искам да ти покажа нещо.

— Звучи заинтригуващо. Няма ли да ми подскажеш нещо.

— Не и по телефона.

Не беше обичайно за Дейв да е угрижен и потиснат — Пола не го познаваше такъв.

— Ще отнеме ли много време? Скоро се връщам в Брадфийлд, но съм доста заета.

— Няма да отнеме време да ти го съобщя. Повече време ще ни трябва, за да решим как да действаме от тук нататък.

 

 

Четиридесет и пет минути по-късно Пола отново си слагаше белия стерилен костюм, за да влезе в аналитичната лаборатория. След като се бяха убедили, че тялото, оставено на паркинга в пустошта е на Бев, Фийлдинг изпрати Пола обратно в града. По пътя тя успя да се свърже с Елинор и двете се уговориха Пола да мине покрай болницата, след като се види с Дейв. Полицейската кола я остави у дома, за да вземе собствената си „Тойота“ — така вече можеше сама да съставя програмата си.

Когато влезе, завари Дейв пред лаптопа да почуква с два пръста по клавишите. Тя остави двата найлонови плика на плота до него.

— Дар от полицията на Западен Йоркшър. Ако има увреждане на доказателствен материал, вината е тяхна.

Дейв стана и вдигна пликовете един по един, надничайки вътре.

— Цяла нощ ли са стояли навън?

— Не знаем кога са били оставени там. Дрехите и чантата са били пуснати в контейнер за боклук, така че са били относително защитени от природните стихии.

— Но пък никой не може да каже какво от съдържанието на контейнера се е лепнало по тях — той въздъхна, побутвайки с пръст плика с дрехите.

— Жертвата е Бевърли Макандрю. Беше приятелка на Елинор.

— Съжалявам. Предай й, че ще направя всичко по силите си.

— Ти винаги го правиш, Дейв. Е, каква е тази загадъчна новина, която не можеше да ми съобщиш по телефона? — попита Пола и се покатери на едно столче.

— Става дума за пробата от кръвта, открита по жакета на Наджея Вилкова. Успях да взема образец за ДНК-проба без никакви затруднения. И после го пуснах за сравнение в националната база данни. Но не се ограничих с това. Реших да пусна и търсене за съвпадение на ДНК по родство. Знаеш ли какво е това?

— Така научаваш дали в базата не са въведени данни от човек, който е близък роднина на тестуваното лице, нали?

— Точно така. Откакто започнахме да правим тези търсения, сме получавали някои сензационни резултати. Благодарение на тях бяха решавани случаи от студени досиета. Благодарение на такова търсене в Америка са залавяни и серийни убийци. Намират се хора да хленчат за защита на лични данни и право на лично пространство, но лично аз мисля, че мое човешко право е да живея в свят, в който копелетата, извършили убийство, не се разхождат на свобода.

— С което проповедта приключи.

Дейв се насили да се усмихне унило.

— Да, проповедта свърши, но започва урокът. И така, пуснах търсене за ДНК по родство. В такива случаи компютърът анализира алелите и представя списък на лица, при които сходството надвишава определена степен. Тоест номер едно в списъка е лицето, при което са открити най-много съвпадения на алели, и така нататък, чак до номер 1349 в нашия случай. Опитът ни сочи, че ако има съвпадения по родство, те са в челната трийсетица. Имаме една формула, която включва генетичното съвпадение, възрастта на проучваните лица и мястото, на което живеят, което пък ни позволява да открием наличието на възможни връзки. Но още преди да приложа тази формула, открих в челната тройка човек, който живее на десетина мили от мястото, където е била взета пробата. И когато се вгледах по внимателно, какво стана според теб? Открих категорично съвпадение — Дейв нито изглеждаше доволен, нито пък тонът му подсказваше нещо такова. — Сродникът е жена, и моето мнение, основаващо се на ДНК-анализа, е че тази жена е близка роднина на мъжа — ако става дума за мъж, разбира се — чиято кръв открихме по жакета на Наджея Вилкова — той се приведе пред масата и отвори един прозорец на екрана. Показаха се двата ДНК-профила с графика на съвпадение по родство — с остри пикове на неравни интервали. — Можеш да видиш и сама. Ключов фактор са местата, където алелите вървят успоредно. И така, колко тясна може да е тази връзка на генно ниво. При всички нас по около пет алела съвпадат с тези на произволно избрано друго лице. Но пряката връзка между майка и дете предполага, че поне десет алела от петното, оставено от престъпника, трябва да идват от майката — Дейв почука с върха на химикалката си по пиковете на съвпадение при алелите. — Тук са единайсет, нали виждаш?

— Вярвам ти, Дейв. И съдебните заседатели ще ти повярват. Държиш се така, като че ли нещо те притеснява. Не виждам защо. Не става дума за нещо новооткрито в тази област на науката.

— Не ме безпокои убедителността на научните доказателства. Е, в известен смисъл е така, но причините не са тези, за които мислиш ти.

Пола поклати глава.

— Аз съм просто ченге, Дейв. Не разбирам от сложни ребуси. Кажи ми го ясно. Какъв е проблемът?

Изражението му стана унило.

— Проблемът е в самоличността на човека, регистриран в базата данни. Става дума за жена на име Ванеса Хил.

Пола го зяпна с отворена уста. Не можеше да повярва на чутото.

— „Ванеса Хил“ ли каза?

Дейв кимна потиснато.

— Точно така.

— Какво търси нейна проба от ДНК в базата данни?

Пола съзнаваше, че се вкопчва в прекършена сламка.

— Беше арестувана и срещу нея бе повдигнато обвинение за онзи удар с нож, нали помниш? И макар че обвинението бе свалено много бързо, данните си остават в регистъра.

Пола поклати невярващо глава.

— Възможно ли е кръвта да е пренесена от някой друг? Може би дори умишлено?

— Много съмнително. Начинът, по който се е просмукала в нишките на тъканта около копчето — много трудно може да се постигне подобен ефект, освен ако кръвта, с която разполагаш, не е почнала да се съсирва. Освен това, ако някой се е опитвал да го компрометира, не е ли логично да постави петното на по-лесно забележимо място? Можехме да го пропуснем дори при подробен повторен оглед. Ако ти не се беше захванала да броиш копчета, можеше да си остане незабелязано.

— Трябва да има някаква грешка. Трябва да повториш теста.

— Разбира се, че ще го направя. Но съм уверен, че резултатът ще е същият. Ще направя и митохондричен ДНК-анализ. Това е анализ на ДНК, прехвърляна директно от майката на детето. Ако и при него съвпаденията са същите, няма място за съмнение.

— Ами ако тя е имала друго дете? Брат или сестра, за които той не подозира?

— Много пресилено предположение, Пола. Тази хипотеза ще рухне в мига, когато анализираме негова ДНК-проба, освен ако не става дума за негов таен еднояйчен близнак. Само че това започва да звучи като „Мъжът с желязната маска“.

Пола се взираше в екрана, сякаш се опитваше със силата на волята си да накара изображението да се промени.

— Може ли тази информация да си остане само между нас? — тя забеляза ужасеното изражение на Дейв. — Не завинаги, разбира се. Но поне докато не направиш контролен тест, за да се убедиш, че няма някакво объркване с пробата — или с регистрираните данни. И докато не направиш митохондричния анализ. И докато — тя посочи донесените от нея найлонови пликове — не обработиш веществените доказателства от последното убийство, за да проверим дали те няма да ни насочат към по-убедителен заподозрян.

Той въздъхна.

— Не ми харесва това, Пола. Става дума за важно доказателство по разследване на убийство.

— Доказателство, което и двамата приемаме за необяснимо.

Той потри косъмчетата под долната си устна между палец и показалец.

— Науката не лъже, Пола. Кръвта по този жакет — няма как да си затворим очите… Тази кръв е на Тони Хил.