Вал Макдърмид
Изгорени мостове (21)

20.

Пола проследи с поглед Тони, който мина по калдъръма и се качи на „Стийлър“. Изчака да го види, че се е прибрал и е заключил вратата зад себе си. Не защото се тревожеше за неговата безопасност, а защото имаше нужда от няколко мига, за да събере мислите си, преди да тръгне обратно към дома си.

Когато той разпозна Надя Вилкова на снимката, свалена от таблото, Пола предположи, че е направил същата грешка като нея. Че е бил подведен от повърхностната прилика между нея и Карол Джордан и затова е помислил, че познава една жена, която за него беше напълно чужда. Когато бе казала: „Знаем отлично коя е тя. Тя е жертвата“, Пола бе решила, че с това изяснява едно недоразумение.

Той я бе погледнал объркано.

— Значи това е Надя Вилкова? В такъв случай трябва да съм я срещал някъде?

— Не мислиш ли, че си внушаваш?

— Какво искаш да кажеш с това?

— Тони, тя прилича на Карол.

Той отстъпи рязко, сякаш тя го бе ударила в гърдите.

— Така ли мислиш? — после отново погледна снимката. — Не, грешиш. Прическата е същата, но това е всичко. Виж — той поднесе снимката на Пола. — Лицето има различна форма. Различни скули, напълно различни линии.

— Линията на челюстта е подобна, както и очите.

Тони поклати упорито глава.

— Тя е… не знам как да се изразя… обикновена. Човек не би се обърнал подир нея, ако я види сред много хора.

Пола се извърна.

— За един миг, само за секунда, когато видях тялото за първи път… си казах, че това е тя, Тони. Косата, краката, очертанията на раменете. После осъзнах, че фигурата е различна.

— Но нали лицето й е било унищожено, Пола. Ако я беше видяла приживе, никога не би я взела за Карол. Смесваш първите си впечатления с това, което виждаш на снимката. А тя не прилича на Карол — гласът му се измени и зазвуча горчиво. — Вярвай ми, Пола. Тъкмо аз съм мъжът, който вижда Карол навсякъде около себе си. Но не я откривам в лицето на тази жена.

Пола се обърна навреме, за да забележи скръбната сянка, прекосила лицето му. Постави ръка на рамото му.

— Съжалявам.

Той се разсмя рязко, така че смехът му заприлича по-скоро на кашлица.

— Дори не знам къде живее тя сега. През всички тези години знаех къде спи всяка нощ, дори когато работеше като агент под прикритие. Дори когато се скри от всички след случилото се в Германия. А сега не знам дори в коя шибана страна се намира — той сведе глава и въздъхна. — Не оправдах очакванията й в единствения случай, когато наистина трябваше да докажа колко добър съм в професията си.

— Нямаше как да знаеш какво си е наумил Ванс. Никой не би могъл да знае.

Той вдигна глава. Очите му се разшириха от гняв.

— Моята работа е да оценявам вероятности, Карол. Това не означава, че трябва да отхвърлям невероятното. А аз дори не го допуснах до съзнанието си по време на това разследване. Действах като кон с капаци, защото бях убеден, че познавам Ванс много добре.

Мълчанието между тях тежеше като въздуха пред буря.

— Току-що ме нарече „Карол“ — каза Пола.

Той я изгледа стъписано.

— Бог да ти е на помощ тогава, Пола — гласът му беше хриплив от потиснато вълнение.

— Тя липсва и на мен, Тони.

Той протегна колебливо ръка и я прегърна през раменете. Двамата с Пола рядко се докосваха — никога не се прегръщаха при среща или когато се разделяха. Този момент имаше голяма стойност и за двамата.

— Тя няма за какво да те обвинява, Пола. Скоро ще се върне в живота ти.

Тя отпусна глава на рамото му и се опита да не заплаче. След малко се прокашля и се отдръпна.

— Наистина ли мислиш, че я познаваш? Имам предвид Надя.

Тони стисна с пръсти горната част на носа си.

— Така ми се струва. Но не мога да се сетя откъде. Трябва да престана да се насилвам да си спомня и да оставя подсъзнанието си да свърши тази работа, докато спя. Но онова, което научаваме за нея, ако съдим по тази снимка, е че е обичала да излиза и да се забавлява, и че е имала приятелки, с които да го прави.

— От къде знаеш, че това не е изолиран случай, и че някой не я е снимал с телефона си, заедно с Бритни и Бъбълс от счетоводството, на Коледното парти на фирмата?

Макар да говореше шеговито, с надежда да промени настроението им, Пола наистина искаше да получи отговор на въпроса си.

— Не личи някоя от тях да се чувства неловко или притеснена от близостта на другите — той се обърна бързо и започна да прехвърля менютата. Зад тях имаше друга снимка, разпечатана на обикновена принтерна хартия. — Ето, виж, тук има друга снимка, на която са пак трите. Това е друга вечер, облечени са по различен начин, позата е съвсем непринудена — седят на някаква пейка — той беше прав. Пола бе пропуснала тази снимка при първия бърз оглед на таблото. — Трябва да намериш тези жени и да поговориш с тях. Но не е необходимо аз да ти го казвам — той отново се обърна и се упъти към антрето. — Не знам какво правя тук и защо трябва да ти казвам очевидни неща, Пола. Това е същото като да спиш с някого от съжаление, само че трябва да е някаква версия в духа на криминалиста — „Горкият Тони, би трябвало да му намеря с какво да се занимава“.

Първата й реакция беше да се почувства обидена.

— Разбира се, че не е така. Тук не става дума за теб. Искам да реша случая, а няма с кой друг да обсъждам хрумванията си, разбра ли? Проблемът в случая съм аз, защото се чувствам самотна без бившите си колеги. Съжалявам, ако мислиш, че ти губя времето. Исках тук да погледне още някой, на когото разчитам, това е всичко.

— Съжалявам — той отново въздъхна. — Не съм в най-добра форма тъкмо сега. Хайде да огледаме и спалнята и да видим дали там няма да намерим нещо, което да ми даде някоя идея.

Но не откриха нищо. Стаята беше спретнато подредена, нямаше купчини бельо по пода, нито пък носени дрехи, преметнати през облегалката на единствения стол. Пухената завивка с абстрактен десен в ярки цветове беше единственото цветно петно тук. Завивката беше опъната, по възглавниците нямаше следа от човешка глава. В гардероба не откриха нищо, освен дрехи — делови костюми, дрехи за свободното време и по-официални тоалети. Никакви сексуални фетиши или стимули за сексуални фантазии, никакви секс играчки. На едното нощно шкафче имаше книга с полско заглавие — изглеждаше по-скоро като чиклит, отколкото като нещо, което би спечелило наградата „Букър“. До книгата имаше пълна наполовина бутилка с вода и очила. На дървена поставка имаше три чифта ненатрапчиви обици и малък златен кръст на тънка верижка.

— Момичето, което всяка майка ще иска да запознае със сина си — измърмори под нос Пола.

Тони изсумтя.

— Моята вероятно не.

После отвори чекмеджето на тоалетната масичка. Кутия с хартиени носни кърпички. Балсам за устни в прасковен цвят. Няколко разпилени презерватива и изстискана наполовина тубичка с лубрикант.

— Очевидно е имала сексуални контакти — той взе тубичката и се опита да я отвори. — Но може би не наскоро. Виж как лубрикантът се е спекъл около капачето.

— А може наскоро да не е имала нужда от лубрикант при секса — отвърна Пола. — Има и такива случаи.

— Така съм чувал — той се обърна към малкия скрин в ъгъла. В най-горното чекмедже имаше голям набор от евтина козметика. Във второто чекмедже — практично, но красиво бельо. В третото — тениски. В най-долното — два дебели пуловера. — Струва ми се, че Надя може да е била симпатична, но скучна. Което е интересно, защото такава комбинация намалява значително рисковия фактор при нея. Повечето жертви имат някакъв елемент на хаос, на нестабилност в живота си. И именно благодарение на него пътищата им се пресичат с тези на убийците им. Но у Надя не е имало нищо хаотично — даже напротив. Което затруднява допълнително работата ти.

И това беше обобщението на прозренията му. Пола се опита да потисне разочарованието си, но не можеше да не съзнава, че се е надявала на нещо повече. Търсеше нещо, което да тласне разследването в нова посока, нещо, което би накарало новата й шефка да разбере, че си заслужава да й обърне внимание.

Седнала в колата си, Пола изправи гръб и потегли. Искаше да се отбие в участъка на Скенфрит Стрийт на път към къщи, и да поразтърси униформените. Да ги накара да приемат сериозно изчезването на Бев, а не да го оставят за по-нататък с надеждата, че поводът за търсене ще изчезне от само себе си.

— Това шибано място е също като палубата на „Мари Селест“^[1] — каза тя на глас, докато се опитваше да намери някой, който да я упъти към стаята на дежурния инспектор. В края на краищата слезе надолу към ареста с надеждата да открие някакви признаци на живот. Там работеше радио — чуваше се тих говор, вероятно спортен коментар. Сержантът, който отговаряше за ареста — як, с грубовато лице, трийсетинагодишен, откъсна поглед от документите, които преглеждаше, и повдигна вежди.

— Заблудили ли сте се? — той се изправи — беше нащрек, но не се държеше недружелюбно. — Не се познаваме, нали?

— Аз съм сержант Пола Макинтайър. Новият човек в отдела на главен инспектор Фийлдинг. Търсех дежурния инспектор, но горе като че ли няма никого.

Той изпръхтя в опит да потисне смеха си.

— Май не сте от тук, а?

— Прекарала съм в Брадфийлд целия си съзнателен живот. Защо? Какво по-специално има на Скенфрит Стрийт? Не се занимавате с престъпления след училище, така ли?

Пола се постара да поддържа шеговития тон, но й се искаше развеселеният сержант да обясни най-сетне какво става.

— Тази вечер „Брадфийлд Виктория“ са домакини на „Манчестър Юнайтед“. Всичко живо е на мача, следят да няма неприятности с тълпите. Включително и дежурният инспектор.

— А очакват ли да има неприятности?

Този път той се разсмя открито.

— Не, момиче. Но очакват да видят страхотен мач. Е, мога ли да ви помогна с нещо?

Пола поклати глава. Каквото и да вършеха униформените във връзка с изчезването на Бев Макандрю, те очевидно не го вършеха тази вечер.

— Ще поговоря с тях утре. Пожелавам ви спокойна вечер — допълни тя на излизане.

— Никакъв шанс. После няма да се отървем от пияни, без значение какъв ще е резултатът.

Нямаше какво да прави, освен да се прибере у дома с празни ръце и да види как Елинор се справя с Торин. Може би момчето щеше да се е сетило за нещо, което би насочило търсенето в по-обещаваща посока. Нещо, което би привлякло повече внимание от някакъв си тъп футболен мач.