Вал Макдърмид
Изгорени мостове (7)

6.

Пола незабавно забеляза, че Торин не успява да прикрие тревогата си — нещо напълно естествено за момче на неговата възраст. За неин късмет той не разполагаше с нужните умения в способността да положи необходимите усилия, за да поддържа външна невъзмутимост. В обичайни условия тя щеше да му предложи кафе или чай, за да се поуспокои, но участъкът беше за нея все още непозната територия и тя нямаше представа колко време ще й отнеме намирането на нещо подобно. В никакъв случай не й се искаше да кара новата си шефка да я чака повече от абсолютно необходимото.

От гледна точка на техническите изисквания тя вероятно трябваше да намери отнякъде така наречения подходящ пълнолетен свидетел, преди да започне да разпитва Торин. Но реши, че самата тя е напълно подходяща. Пък и не ставаше дума за разпит, свързан с престъпление. Пола загледа Торин с очакване.

— Кога започна да се безпокоиш, че нещо може да не е наред?

— Не мога да кажа точно — той се намръщи.

— В колко часа се прибира обикновено майка ти от работа?

Той повдигна едното си рамо.

— Към пет и половина, но понякога спира да напазарува по пътя към къщи, и тогава си идва чак към седем без четвърт.

— Следователно може да се каже, че си започнал да се тревожиш към седем?

— Не се безпокоях истински. По-скоро се зачудих. Не може да се каже, че тя няма свой живот. Понякога излиза с приятели да хапнат пица, на кино или нещо такова. Но ако има подобни планове, обикновено ме предупреждава още сутринта. Или ми праща съобщение, ако е възникнало нещо по-така, спонтанно.

Пола не беше учудена — бе останала с впечатлението, че Бев Макандрю е разумна жена.

— Е, прати ли й съобщение?

Торин кимна, дъвчейки ъгълчето на долната си устна.

— Да, писах просто — нали знаете, нещо от рода на какво ще вечеряме, ще се върнеш ли скоро, такива работи.

Обичайното за едно момче на неговите години.

— И тя не отговори?

— Не — той се въртеше неспокойно на стола си, после се приведе напред, опря лакти на масата и сключи здраво пръстите на ръцете си. — Не знаех как да постъпя. Не бях истински разтревожен, а по-скоро се почувствах шибано — той й хвърли бърз поглед изпод вежди, за да провери дали грубият израз ще мине пред ченгето.

Пола се усмихна.

— Станало ти е гадно и си бил гладен — нали така?

Присвитите рамене на Торин се поотпуснаха леко.

— Е, да, и това също. Затова погледнах в хладилника, видях, че е останал пай с кайма от предната вечер, подгрях го в микровълновата печка и го изядох. А от мама все още нямаше вест.

— Обади ли се на някой от приятелите й?

Той отдръпна леко глава в израз на неразбиране.

— Как да се обадя? Не знам телефонните им номера, те са в телефона й, не са записани никъде другаде. На повечето дори не знам имената — той размаха ръка във въздуха. — И няма никакъв начин да ги търся, никъде няма такива записки на листчета като: „Доун от службата“ или „Меган от фитнеса“, или „Лора, съученичката ми“.

Пола осъзна правотата на казаното от него. Навремето, когато някой изчезнеше, проверяваха бележника му с адреси и телефони, номерата, които обикновено се намираха записани някъде край домашния телефон. А сега всеки носеше целия си живот със себе си и изчезнеше ли, с него изчезваха и възможностите да бъде проследен.

— Нямате ли роднини, на които би могъл да се обадиш?

Торин поклати глава.

— Баба ми живее в Бристъл с леля Рейчъл. Майка ми изобщо не е разговаряла с баща ми тази година, а освен това той е на служебна обиколка в Афганистан. Военен лекар е.

Пола си каза, че долавя в думите му нотка на гордост.

— А на работното й място? Сети ли се да се обадиш там?

Той се смръщи.

— Там отговарят на външни повиквания само през работно време. Вечер и нощно време аптеката работи само за нуждите на болницата. Така че, дори да се бях обадил, никой нямаше да отвори.

Пола си припомни каква беше като тийнейджър и се запита колко ли объркана щеше да се чувства, ако нейните уравновесени и почтени родители внезапно се бяха изпарили без предупреждение. Каза си, че ако се вземат предвид обстоятелствата, Торин приема доста добре това, което вероятно в неговите очи бяха само безсмислени въпроси, забавящи излишно търсенето на майка му. Именно способността да се отнася с разбиране към чуждата гледна точка бе помогнала на Пола да развие уменията си за водене на разпити. Сега й беше необходимо Торин да остане на нейна страна, да го накара да повярва, че някой проявява съчувствие към сегашното му положение, за да измъкне от него достатъчно сведения, с които да може да предприеме нещо полезно.

— И какво направи тогава?

Торин замига бързо и ожесточено. Срамуваше се или беше притеснен, Пола не можеше да прецени със сигурност кое от двете.

— Включих конзолата и играх на „Майнкрафт“, докато ми се доспа. Не знаех какво друго да направя.

— Добре си се справил. Повечето хора на твоята възраст биха изпаднали в паника. И какво стана на другата сутрин?

— Събудих се, преди да се включи будилникът. Първоначално си помислих, че съм се събудил, защото мама ходи из къщи, но се оказа, че не е така. Отидох в спалнята й и видях, че леглото й не е пипано — той отново задъвка долната си устна, в потъмнелите му очи се изписа тревога. — Не беше се прибрала. А тя просто не прави такива неща. Майката на един мой приятел например често не се прибира по цяла нощ и не му казва нищо. Беше ми ясно какво си мисли онзи дядка в приемната — „Горкото момче, майка му ходи да се чука насам-натам, а то ще научи последно“ — той се беше разгорещил, думите му се сипеха една през друга. — Но аз ви казвам, майка ми не е такава, наистина не е. Твърдо. Не. Освен това ние имаме нещо като домашно правило — ако някой ще закъснее, винаги праща съобщение на другия. Например, ако аз не успея да хвана автобуса или родителите на някой мой съученик ще ни вземат с кола. Или ако нея я задържат на работа. Каквото и да стане — оживлението му спадна рязко.

— И затова си дошъл тук.

Раменете му се отпуснаха.

— Не можах да се сетя какво друго да направя. Но на вашите хора не им пука, нали?

— Ако това беше истина, нямаше да седя сега с теб тук, Торин. Вярно е, че обикновено изчакваме да минат двайсет и четири часа, преди да започнем издирването на изчезнал човек — „Освен ако в случая не е замесена лесно уязвима личност“. — Но не и когато става дума за човек като майка ти, човек, който носи отговорност за дете или за стар човек например. Сега трябва да запиша някои данни за теб и майка ти, за да задвижа процедурата.

Почукване на вратата прекъсна думите на Пола. Преди тя да успее да каже каквото и да било, служителят от приемната надникна вътре.

— Главен инспектор Фийлдинг иска да знае колко още ще се бавите.

Той изобщо не се постара да прикрие задоволството си.

Пола го отпрати със снизходителен поглед.

— Разговарям със свидетел. Това ми е работата. Моля, предайте на главен инспектор Фийлдинг, че ще отида при нея веднага щом приключа тук.

— Ще предам думите ви.

Торин го изпрати с презрителен поглед, докато вратата се затваряше.

— Да не сте се накиснали? Задето разговаряте с мен?

— Върша си работата, Торин. Това е важното. А сега ще ми трябва малко обща информация.

Това не й отне много време. Торин беше четиринайсетгодишен ученик в училището „Кентън Вейл“. Бев, трийсет и седемгодишна, беше главен фармацевт на болницата „Брадфийлд Брос“, преди осем години се беше развела с Том, който понастоящем служеше в Камп Бастиън^[1]. Торин и Бев живееха в къща близнак на улица „Грешън Райз“ №17, в квартал Кентън, Брадфийлд. Нямаше никаква причина Бев да не е там, където би трябвало да бъде.

Нямаше предистория на душевни заболявания или депресии. Не беше известно да е имала финансови неприятности — като изключим онези, с които се примиряваха всички служители в държавния сектор напоследък.

Пола записа номерата на мобилните телефони на майката и сина и остави химикалката.

— Имаш ли снимка на майка си?

Торин се порови в телефона си, после го обърна към нея. Пола разпозна Бев на снимката — което невинаги се случва със снимките на смартфон. Лицето й беше снимано в едър план, на някакъв слънчев плаж. Имаше гъста руса коса, сини очи — нито много светли, нито много тъмни, овално лице с правилни черти. Приятна на вид, но не чак зашеметяваща красавица, с весела усмивка, която оживяваше лицето й и очертаваше бръчици около устата и край очите. Когато видя снимката, Пола си припомни, че бе намерила Бев за привлекателна. Не можеше да се каже, че чак е изпитала физическо желание към домакинята им онази вечер. По-скоро призна пред себе си, че Бев е неин тип също като Карол Джордан. Притежаваше онова специфично съчетание от черти, цвят на косата и тен, което винаги бе привличало вниманието й. Интересното бе, че доктор Елинор Блесинг не отговаряше на това описание. Пола съзнаваше, че жената, с която живее, е красива; сърцето й винаги трепваше, когато видеше хубавата й тъмна коса, прошарена тук-там със сребърни нишки, или усмихнатите й сиви очи. Но външният вид на Елинор Блесинг не бе онова, което привлече вниманието на Пола, когато се запознаха. Добротата й бе това, което винаги я издигаше над всякакви блондинки. Така че да, имаше момент, в който тя бе оценила привлекателността на Бев. И ако тя бе я оценила, вероятно не беше единствената.

— Може ли да пратиш това на електронната ми поща? — тя отвори нова страница в бележника си, написа номера на мобилния си телефон и адреса на електронната си поща, откъсна листа и го подаде на Торин. — Тя има ли някакви белези, родилни петна, татуировки? Това улеснява проверката в местните болници — в случай, че е претърпяла злополука и са я откарали някъде без чантата й.

Той погледна листчето, което Пола му бе дала, после очите му отново срещнаха нейните.

— Има татуирана синя птица на лявото рамо. А на десния глезен има белег — беше го счупила и трябваше да й поставят пирон. Пола си го записа бързо.

— Това ще ни бъде от полза.

— И какво ще предприемете, за да намерите майка ми?

— Ще телефонирам тук-там. Ще поговоря с колегите й.

— А какво ще стане с мен?

Въпросът беше уместен. Торин беше непълнолетен и Пола беше наясно, че е длъжна да се обади в социалните служби, да изпратят от там човек, който да се грижи за него. Но пък можеше и Бев да опровергае професионалното безпокойство на Пола. Все още бе възможно тя да се появи — смутена, обзета от неловкост след нощта, прекарана някъде извън дома. В такъв случай възпирането на процедурата, задвижена от социалните работници, би било кошмарно и за майката, и за сина. Тя би била заклеймена като „неадекватна майка“, а него биха класифицирали като „изложен на риск“. Такова нещо можеше да се отрази дори на служебните й позиции. На Пола не й се искаше да обременява съвестта си с нещо подобно.

— Защо не отидеш на училище?

— Както обикновено?

Тя кимна.

— Прати ми съобщение, когато приключиш, и тогава ще решим какво да правим по-нататък. Да се надяваме, че тя ще се появи на работното си място и всичко ще приключи — опита се да му вдъхне увереност с усмивка, която да съответства на тона й.

Той като че ли не й повярва.

— Така ли мислите?

— Не. — Все пак тя отвърна: — Има такава възможност — стана и го поведе полека към вратата. Проследи го с поглед, докато той вървеше към изхода, изгърбен, със сведена глава. Искаше й се да вярва, че Бев Макандрю е здрава и добре, и че е на път към вкъщи. Но за да се убеди в подобно нещо, надеждата трябваше да възтържествува над натрупания опит, а Пола нямаше сили да постигне това.

Извърна се, обзета за миг от носталгия по предишните си колеги. Те биха разбрали съвсем точно защо тя се е загрижила за Торин и съвсем наскоро изчезналата му майка. Но така беше навремето. Вместо това сега се налагаше да се изправи пред главен инспектор Фийлдинг. Беше чувала добри думи за високия процент на осъдени престъпници сред арестуваните от екипа на Фийлдинг, затова и несъмнено имаше желание да се присъедини към него. Но ето че вече беше накарала шефа да чака. А това беше доста различно от идеалното начало на новата работа, което си беше представяла. Надяваше се да не е прекалено късно да поправи впечатлението. Просто щеше да се наложи да положи малко повече усилия.