Вал Макдърмид
Изгорени мостове (30)

30.

Срещата с Джейкъб Голд бе породила у Тони дълбоко безпокойство. Беше разговарял с двама пациенти в „Брадфийлд Мур“ днес следобед, а почти не помнеше за какво. Собственото му душевно състояние се отразяваше на качеството на работата му — очевидно беше време да приеме сериозно неприятния извод, който се натрапваше неудържимо.

След работа се беше прибрал на лодката, решен за първи път да не я приема като жалък израз на отстъпление, а като символ на промяна и нови възможности. Това, че се бе адаптирал към нов начин на живот на такова място, беше нещо положително, каза си той, виждайки се мислено как размахва назидателно пръст на самия себе си. А когато престана да размишлява по този въпрос, бе принуден да си признае, че уютният живот в малкото пространство на борда много му се нрави. Неприятно бе единствено това, че нямаше къде да се поберат книгите му. Но несъмнено и от това положение можеше да се намери изход. Имаше нужда да насочи мислите си в по-различни посоки, към по-оригинални, не очевидни решения. Дали не би било възможно да наеме някакъв склад наблизо и да го ползва като малка библиотека например? Необходимостта да се поразходи до там нямаше да му пречи. Той се позасмя глухо и каза на глас:

— Най-вероятно, докато стигна, вече ще съм се сетил за това, което съм искал да потърся в книгата.

— Но това, което ти е необходимо в момента, не са книги — продължи той, докато отваряше хладилника и шкафа до него. — Трябва ти храна. Каква е ползата от сос за спагети, когато няма спагети? Или от мляко, когато няма корнфлейкс? Или от масло, когато няма хляб?

Време беше за спешно пазаруване. Той взе една от здравите пазарски торби за многократна употреба, които Карол — „уф, не, стига вече, не може да сантименталничиш над някаква шибана пазарска торба“ — го бе накарала да купи веднъж, когато се бе наложило да пазаруват в денонощен магазин по средата на едно разследване. На няколко преки от пристанището имаше неголям магазин от верига супермаркети, зареден само с най-необходимото; Тони можеше да отиде и да се върне от там за половин час.

Но да се върне към какво? Към неразрешени проблеми, които се търкаляха насам-натам из главата му като топките в играта „Пинбол Аркейд“, към празните столове, напомнящи за празнотата в живота му, към досиетата на пациенти, чието душевно състояние, честно казано, му се струваше по-стабилно от неговото сега. Налагаше се да изпълни часовете преди сън с нещо по-конструктивно от мрачни размисли. Тони облече палтото си и излезе навън, в мрака, твърдо решен да пропъди с ходене мислите за Карол Джордан. Имаше нужда от нещо друго, което да ангажира съзнанието му, от някакво предизвикателство. Остави мислите си да се реят, да се върнат назад, очаквайки да се натъкнат на нещо, за което да се хване.

И го откри, точно когато завиваше зад ъгъла, покрай бара, в който предлагаха тапас. Изчезналата жена, издирвана от Пола. Извади телефона от джоба си и набра номера на Пола. Веднага щом тя отговори, започна без всякакви встъпления:

— Пола, твоята изчезнала позната все още ли е изчезнала?

— Добър вечер и на теб, Тони. Да, доколкото ми е известно. Не съм се занимавала пряко със случая днес, но бих научила, ако имаше някакви развития.

— Така че последното, което се знае за нея, е че е щяла да се отбие да пазарува във „Фрешко“? Тръгнала си е от работа в обичайното време и никой не я е виждал след това?

— Не съм чувала нищо по-различно. Ето и още нещо, което може да представлява интерес за теб. Нали знаеш за убийството, по което работя? Убийството на Надя Вилкова? Имаме основания да предполагаме, че я е парализирал с електрошоков пистолет.

— Това стеснява кръга на възможностите, нали? Искам да кажа, не е същото като да й пусне приспивателно в чашата в някой претъпкан бар и да чака то да подейства. Контактът е бил много по-близък и тесен. При това трябва да я е отвлякъл на място, на което да има относителната възможност да са били сами. Не можеш да парализираш човек с електрошоков пистолет пред публика. Освен ако си ченге. Да не говорим пък, че трябва да си организирал много точно изтеглянето си, защото ползването на електрошоков пистолет не е като да удариш някого по главата така, че да изпадне в безсъзнание. Жертвите възвръщат контрола над тялото си сравнително скоро, не е ли така? Следователно е трябвало той да има изготвен план, не може да е действал импулсивно.

— Приключи ли? — попита развеселено Пола.

— Просто мисля на глас, извинявай.

— Не, много е интересно да следя хода на мислите ти. Ако чуя нещо ново за Бев, ще ти се обадя веднага. Само че — нали ти не проявяваше особен интерес към случая?

Тони вдигна яката си, за да се предпази от ледения вятър, който връхлетя веднага когато той излезе извън защитата на високите сгради около пристанището.

— Извел съм мозъка си на разходка.

— Ясно. Нали не си забравил каишката?

— Много смешно. Надали знаеш в кой магазин на „Фрешко“ с пазарувала тя обикновено?

— Не съм сигурна, но логичният маршрут от болницата до дома й минава покрай големия „Фрешко“ на Кентън Вейл Роуд. Нали се сещаш кой имам предвид?

— Онзи, който се пада отдясно, когато се влиза в града? Пречи кръговото кръстовище, но ми звучи глупаво?

— Точно той. Защо?

— Трябва да си купя някои продукти — и тъй като нямаше какво друго да каже, той направо затвори телефона. Когато го слагаше в джоба си, той се запита дали склонността му да ползва мобилния телефон само в случай на крайна необходимост не се дължи на спомени от ранната му младост, когато разговорите по стационарните телефони бяха относително скъпи. Баба му, която го отглеждаше почти сама, приемаше телефона като средство за охарчване на глупци, и позволяваше ползването му само в случаи, които тя преценяваше като наложителни. Тони си спомняше, че тя живееше в постоянен страх да не изгуби намалението на таксата, предвидено за абонати, чийто брой на разговорите попадаше под определена минимална граница. А когато най-сетне се появиха мобилните телефони, разговорите по тях бяха толкова скъпи, че налагаха ограничения, които затвърдиха впечатлението, оставено от бабините му настоявания за пестеливост. И все пак, проблемът не можеше да се дължи единствено на принадлежността му към определено поколение; познаваше много хора на неговата възраст, които постоянно дърдореха по телефона, без изобщо да се замислят за разноските. Не, вероятно това беше една от личните му странности. Това предположение се потвърждаваше от начина, по който повечето му колеги и приятели реагираха на неговата лаконичност в разговорите по телефона. Карол винаги беше… Не. Нямаше да допусне спомените за Карол да окупират мислите му.

Кентън Вейл Роуд беше на около две мили от пристанището. Дотам нямаше пряк път, налагаше се да се движи на зигзаг по границата на градския център, но картата на града беше запечатана в главата му и това беше достатъчно. Можеше да се движи на автопилот, погълнат през това време от по-сериозни размисли.

Какво точно би означавало това „да изтръгне Карол Джордан от сърцето си завинаги“? Той реши да разгледа въпроса в детайли. Ако се направеше сравнение с предишните им отношения, Карол на практика вече не присъстваше в живота му. През изминалите няколко години те бяха живели в една и съща къща. Неговото жилище заемаше горните два етажа на сградата, нейното — приземния етаж. Деляха ги едно стълбище и една заключена врата. Не бяха неразделни, но той винаги знаеше кога тя е наблизо и кога отсъства. Беше като Господ от псалмите, бдеше над всяко нейно влизане и излизане^[1].

А после той наследи къщата в Устър. За първи път в живота си разполагаше с жилище, което чувстваше като свой дом. В мига, когато влезе в онази голяма едуардианска къща до парка, той най-сетне разбра какво имат предвид хората, когато казват, че се чувстват някъде на мястото си. Къщата на Едмънд Артър Блайт сякаш бе строена по мярка на Тони, до такава степен хармонираше с личността му. И в това прибиране у дома щеше да има място и за Карол. Щяха да живеят заедно, под един покрив — плаха стъпка напред, която може би щеше да ги сближи още повече.

Всички контакти между тях бяха белязани от предпазливост. И двамата бяха недоверчиви, тъй като житейските им избори бяха ранявали чувствата им и бяха оставяли следи в психиката им. И двамата не се възприемаха като достойни да бъдат обичани. Но постепенно бяха свикнали с мисълта, че онова, което ги свързваше, беше някакъв вид любов. Не от онзи, традиционния вид, водещ бързо към преплитането на потни тела в измачкани чаршафи. Надали и някога щяха да стигнат до там, ако се вземеше предвид колко зле се представяше Тони в това отношение. Вместо това те изградиха по-различни отношения, които хармонираха с особеностите на професионалния и личния им живот. Вярваха си така, както не бяха вярвали на никой друг. И въпреки че никога не бяха живели заедно, ежедневието им беше така свързано, че отсъствието й бе трудно поносимо за него.

Но нея я нямаше. В скръбта си, вместо да се обърне за утеха към него, тя бе избухнала с цялата сила на натрупалото се в сърцето й ожесточение. Не се опита да скрие, че обвинява него, и той не помнеше по-тежка нощ от онази, която прекара, след като тя си тръгна. Беше се опитвал да се убеди, че тя ще се върне, но с основание не успя. Беше напуснала всички тях, без да се обърне дори веднъж назад. Сякаш бе умряла, но по някакъв позорен начин, което възпрепятстваше хората да се съберат в памет на това, което бе означавала за тях. Но скръбта беше истинска.

И все пак той бе събрал сили да направи първата крачка, отдалечила го от най-мъчителната скръб. Живееше на място, което не будеше спомени за нея. Тя бе стъпвала на лодката само веднъж, и то когато тя бе на пристан в друг град — пък и тогавашното й посещение не бе оставило у него хубави спомени. Не беше преследван от образа й, накъдето и да погледнеше — тази територия беше изцяло негова, което облекчаваше донякъде живота без Карол.

Следващият етап бе да приеме, че всичко е свършило. Както и да пожелаеше да нарече онова, което ги бе свързвало, то вече не съществуваше. Може би щяха да намерят обратен път към предишните непринудени отношения и приятелска близост, ако тя се бе върнала скоро след това, склонна да не говори повече за станалото. Макар и много трудно, това би дало известно предимство на живите пред мъртвите. Позиция, която Тони винаги защитаваше пред пациентите си. Сега вече щеше да му се наложи да започне да спазва собствените си съвети.

Той вървеше напред, без да обръща внимание на това, което ставаше около него, освен когато стигаше до кръстовище — тогава се оглеждаше, за да прецени в коя посока да продължи. Когато вървеше така, сякаш освобождаваше спирачките, възпиращи мислите и чувствата му. Можеше да събере сили, да си каже строго, че трябва да престане да въздиша за изгубеното и да приеме, че то няма да се върне. Нямаше смисъл да се отдава на мечти и копнежи. Не можеше да се надява на нищо.

Не беше успял все още да се убеди напълно — то беше ясно. Но доброто желание беше половин победа. После вече щеше да може да направи и последната крачка, и както казваха някои недолюбвани от него психотерапевти, да продължи напред. Да приеме, че това е една прочетена глава от живота му, и да се постарае да му придаде нов облик. Да повярва, че на този свят има и други хора, които биха могли да запълнят пустотата в живота и в сърцето му.

Как пък не.

Щяха да му бъдат необходими поне още няколко срещи с Джейкъб, преди да успее да се убеди, че животът след Карол Джордан може по силата на някакво вълшебство да стане по-добър, отколкото беше преди бавното изграждане на отношенията им. Тя беше единствената жена, пред която някога бе говорил открито — и това беше истината. Тя познаваше тъмните кътчета на душата му. Дори майка му не успя да я отблъсне. Наистина ли бе възможно да намери друга като нея?

— Стига! — гласът му прозвуча рязко, като команда на парад, и стресна двама тийнейджъри, които се занимаваха с някакви свои дела на една автобусна спирка, но той не ги забеляза. За щастие, достатъчно скоро се озова на главната улица, което прекъсна хода на мислите му. От супермаркета го деляха вече само стотина ярда, и той започна да преговаря наум списъка с необходимите продукти. „Паста, корнфлейкс, хубав хляб. Може би шунка или салам. Домати — виж, това би било добре“.

Вместо да влезе през входа за пешеходци, той предпочете да мине през паркинга — пътя, който сигурно бе изминала Бев. В тези ранни часове на вечерта в супермаркета беше оживено, в паркинга постоянно влизаха и излизаха коли. Шофьорите се опитваха да намерят място възможно най-близо до входа, за да не вървят много на излизане.

„Ако човек бърза, разсъждаваше Тони, докато вървеше, по-добре би било да паркира по-далеч, и да се примири, че ще върви повече. Може би и ти си постъпила точно така, Бев. Не си искала да се боричкаш за място, целта ти е била да напазаруваш бързо и да се прибереш при сина си.“ Той спря и се озърна. Паркингът беше доста добре осветен, но Тони се питаше дали камерите за наблюдение на „Фрешко“ осигуряват цялостното му покритие. По краищата те като че ли бяха малко на брой и разположени на големи разстояния една от друга.

Той влезе в супермаркета, продължавайки да мисли за Бев Макандрю и Надя Вилкова. Две жени, водили очевидно безукорен живот, изчезват — едната вече е открита мъртва. В живота и на едната, и на другата няма забележим източник на конфликт. Надяваше се, че той не е единственият, който се пита дали не е време да събере две и две.

Докато стигна до касата, той беше успял да напълни догоре кошницата си. Кафе, две пици, ябълки, грозде, бекон и консерви с боб се бяха присъединили по някакъв загадъчен начин към съставения предварително списък. Той установи с неприятна изненада, че никога няма да успее да натъпче всичко това в една торба. И което бе по-лошо, щеше да му се наложи да влачи покупките през целия град. Нямаше време да преценява от какво да се откаже — не и ако не държеше да бъде линчуван от хората на опашката зад него, затова плати за втора торба за постоянна употреба и тръгна обратно към паркинга, прехвърляйки наум няколко възможности.

Не искаше да се прибира пеш. Беше приключил с размислите, започваше да вали и коляното го болеше, което му напомни, че е време да си уговори час при лекаря за консултация, и да обсъдят възможна операция. При самата мисъл за онова, което му готвеше доктор Чакрабарти, по тялото му избиваше пот. Тъкмо се канеше да спре такси, когато един двуетажен автобус прекоси тежко паркинга и спря в края му, на спирка, която се намираше само на метри от него.

На табелата отпред пишеше, че автобусът пътува към автогарата на Престън Стрийт, откъдето той щеше да стигне пеш до пристанището само за пет минути. Нямаше какво да разсъждава. Изчака няколко души с пазарски торби да се качат пред него. Нямаше дребни пари и знаеше, че когато се качи, шофьорът ще започне да пъшка и стене — определено не от радост.

Както и се очакваше, шофьорът започна да пухти и да мърмори, и не спря, докато не му даде билет и не върна рестото от двайсетте паунда, които Тони му даде. Тони отправи очи към небето в молба да му дари търпение.

Вместо това откри нещо съвсем неочаквано. Над седалката на шофьора видя познатия монитор на камера за наблюдение. Тони никога не се беше вглеждал в тези монитори преди, не се беше замислял за тях, защото предполагаше, че на записа се вижда само вътрешността на автобуса. А всъщност положението бе доста по-различно. Екранът беше разделен на девет сектора, на които се виждаха горният и долният етаж, предната врата, задната врата, както и задната част на автобуса, вероятно за улеснение при маневриране. Но онова, което не бе очаквал да види, беше, че камерата обхващаше доста голяма част от територията около автобуса. Широкоъгълният обектив показваше тротоара по цялата му ширина, чак до витрините на магазина; друг показваше пътя от другата страна на автобуса. Тони предположи, че ако картината се увеличи на цял екран, би било възможно да се разчетат номерата на заснетите паркирали коли — а може би дори да се идентифицират шофьорите.

— На колко време минава от тук този автобус? — попита той шофьора, който пускаше монета по монета рестото в шепата му.

Шофьорът въздъхна уморено.

— На всеки двайсет минути от седем сутринта до десет вечерта.

— Само този автобус ли стига до паркинга на супермаркета?

— Аз на Гугъл ли ви приличам? Седнете някъде, за да можем да потеглим.

— Мога ли да остана тук, за да гледам в монитора?

Шофьорът посочи една табела на преградата, която го делеше от пътниците.

— Не можете ли да четете? Пътниците нямат право да стоят тук, докато автобусът е в движение. Което означава, че трябва да седнете и да ме оставите на мира. Или това, или да слезете.

Тони седна на самия край на една двойна седалка, на която вече бе седнала едра възрастна жена с две издути пазарски торби, които като че ли съдържаха само ябълки и бисквити.

— Жалък простак — заяви тя, а после, когато забеляза стъписаното лице на Тони, се изкиска: — Не, не вие. Имах предвид него, не вас. Още два автобуса спират на паркинга на „Фрешко“, драги. Номер трийсет и седем, минава през Кентън до Кентън Вейл и после обратно, чак до Колиъри Енд. Той, струва ми се, минава на половин час. А има и микробусна линия за хора, които не са в състояние да ползват обществен транспорт. Но тя няма точно разписание.

— Благодаря, много ми помогнахте.

Тя го загледа любопитно.

— Странен въпрос зададохте все пак. Защо ви интересуват толкова тези автобуси?

— Дълга история — каза той. — Пък и не мога да обясня точно причината. Всичко е въпрос на различно възприемане — и опира до това, че човек рядко се замисля за нещата, които според него са му добре познати — той се усмихна. — Много от това, което казвам, изглежда безсмислено. Но не се безпокойте, не съм опасен.

Тя го огледа от горе до долу.

— Можете ли да бъдете сигурен в това?

Той отвърна с тъжна ирония:

— Вероятно не.