Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Тони Хил и Карол Джордан (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Cross and Burn, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
egesihora (2015)

Издание:

Автор: Вал Макдърмид

Заглавие: Изгорени мостове

Преводач: Боряна Джанабетска

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издател: Еднорог

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София, ул. „Шаварски път“ №3

Редактор: Десислава Райкова

Художник: Христо Хаджитанев

ISBN: 978-954-365-145-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2137

История

  1. — Добавяне

9.

С паралелно подбираната мебелировка вече бе свършено — отвън бе човекът с пикапа, когото бе повикала, след като прегледа обявите в местния вестник. Бяха всъщност двама, и им се наложи да се връщат два пъти, за да оголят докрай старата стая с някакви притежания на Майкъл и Луси. Всякакви лични вещи Карол бе прибрала в пластмасови кутии за съхранение, които купи от складовете на строителния хипермаркет, и ги бе складирала в гаража. Останалото беше вече спомен, и несъмнено щеше да украси дома на късметлии — купувачи, тънещи в блажено неведение за предисторията на купените от тях вещи.

Единствената част от къщата, която тя остави недокосната, беше самостоятелната стая, която Майкъл бе отделил за себе си в единия край на сградата. Беше апартамент за гости с размерите на студио, с отделна тоалетна и душ-кабина, напълно изолирана от останалите помещения с нова стена с дебелината на старите каменни стени, които изолираха вътрешността на къщата от студовете. Причината за тази солидна изолация се дължеше на факта, че стаята функционираше като втори кабинет на Майкъл. Тук той пишеше кодовете и разработваше софтуер за игри и приложения. По цялото протежение на едната стена бе поставена дълга маса, на която все още имаше цял набор компютри и конзоли. Доколкото Карол можеше да прецени, стаята не беше осквернена от присъствието на убиеца на брат й. Когато влезеше тук и затвореше вратата зад себе си, все още можеше да се почувства така близо до Майкъл, сякаш той беше още жив.

Навремето, когато тя дойде за първи път в Брадфийлд, двамата деляха един просторен тавански апартамент в някогашен склад, превърнат в жилищна сграда, в центъра на града. Отвъд високите прозорци на жилището им градът жужеше и пулсираше, искреше и блещукаше. Но там, вътре, беше мястото, където Майкъл работеше и двамата живееха. Спомняше си колко често се случваше да отвори вратата и да бъде посрещната от картечни откоси, долитащи откъм колоните, или от някакъв футуристичен саундтрак. Щом разбереше, че тя се е върнала, Майкъл си слагаше слушалките, но предпочиташе звуковите ефекти да гърмят отвсякъде, докато работеше.

Напоследък Карол навикна да си пие кафето и да яде овесените си ядки с консервирани плодове в тази стая, където спеше, а от колоните в двата края на работната маса се носеше музика. Всяка сутрин тя слушаше музиката, която Майкъл беше подбрал за последен път, която бе слушал за последен път, докато е работил. Беше смесица от произведения на Майкъл Найман, Лудовико Ейнауди и Брад Мелдау. Нито едно от тези неща тя не би избрала сама. Но вече навикваше на звученето им.

Нахрани се бързо, нетърпелива да се върне към тежкия физически труд, който не й даваше възможност да се отдава на размишления. Когато се върна в просторното общо помещение, видя с учудване едно черно-бяло бордър коли да седи на пода на няколко ярда от вратата, провесило розов език между яките си бели зъби. Сърцето подскочи в гърдите й, в главата й нахлуха като порой упреци и ужас. „Как може да бъдеш толкова глупава? Луда ли си да оставяш вратата отворена? Така загиват хората. Така загинаха хора. Кучето означава близост на човек, човек означава непознат, непознат означава опасност. Нищо ли не успя да научиш, глупачка такава?!“

За миг тя застина, неспособна да прецени как да постъпи. Тогава се включи предишната Карол Джордан. Приведе се и остави купата и чашата, които държеше, на пода. Знаеше къде са инструментите й; паметта й открай време беше добра. Отстъпи малко и започна да се придвижва встрани. И тя, и кучето не откъсваха поглед един от друг. Тя протегна лявата си ръка и докосна с върховете на пръстите си тежкия чук. В мига, когато го взе в ръка, кучето наостри уши.

Карол вдигна нагоре чука, стиснала дръжката му пред тялото си с протегнати напред ръце. После се хвърли срещу кучето, викайки с пълно гърло нечленоразделен вик. Стреснато, кучето скочи, отстъпи, после подви опашка и си тръгна.

Тя тръгна след него и излезе през вратата, все още обзета от ярост срещу невинното животно, което междувременно бе седнало до краката на някакъв непознат мъж и надничаше иззад тях, присвило уши. Карол се закова на място. Не знаеше дали да се бои от това, че се чувства като глупачка. Не можеше да се каже, че видът на човека вдъхва страх. По стар навик тя започна да му прави наум словесен портрет. На ръст малко под шест фута, нито много набит, нито прекалено слаб. Каскет от туид на тъмната, посребряла на слепоочията коса. Тънки устни, месест нос, тъмни очи, заобиколени от ситни бръчици, както става с хората, които прекарват дълго време на открито. Носеше дълго яке от промазана материя, разкопчано отпред, така че отдолу се виждаше жилетка от кафяв велур над бежова риза от плътна памучна материя и — Бог е свидетел! — копринено шалче на шията. Краищата на кадифените му панталони с цвят на горена захар бяха натъпкани в зелени гумени ботуши. Видът му беше такъв, че можеше да се очаква да държи ловна пушка в ръка. В ъгълчетата на устата му потрепваше усмивка.

— По всичко личи, че сте всели ужас у кучето ми.

Говореше с акцент на възпитаник на скъпо частно училище.

Глезеното джавкане на елегантните момчета, които не знаят цената на млякото.

— Не обичам нарушители в частен имот — Карол отпусна тежкия чук, подпирайки го на земята.

— Моля за извинение. Толкова е любопитна, че това може да й докара само неприятности. — Сега вече се усмихваше широко.

— Е, тогава кучето има извинение. А какво е вашето?

Беше й все едно, че думите й може да прозвучат грубо. След онова, което се случи тук, всеки местен жител би проявил разбиране към поведението й, след като се бе натъкнала на непознат в собствения си двор.

— Струва ми се, че е време да се представя. Аз съм Джордж Никълъс. Живея в къщата отвъд билото на хълма — той се обърна и посочи надясно, зад себе си.

— Да не би да става дума за безобразно голямата къща от хълма?

Той се засмя.

— И така може да се нарече.

— Следователно вие притежавате цялата земя, докъдето поглед стига, с изключение на малкото парче, което е мое?

— Не съвсем цялата, но да, голяма част от нея. А това е кучето ми Джес — той разроши козината на главата на кучето. — Кажи здрасти, Джес — кучето се измъкна предпазливо иззад краката му и седна отново пред Карол, подавайки лапа.

Карол трябваше да признае, че ходът беше добър. Напълно обезоръжаващ, в случай, че тя бе от жените, които си позволяваха да бъдат обезоръжени. Карол стисна лапата на кучето, после приклекна, за да го погали по дебелата козина.

— Хубаво момиче си ти, нали? — После се изправи и каза: — Аз съм Карол Джордан — и категорично избегна здрависването, пъхвайки свободната си ръка в джоба на панталона.

— Знам. Бях на погребението — той изглеждаше смутен. — Но няма причина вие да знаете това. Аз… много харесвах Майкъл и Луси.

— Никога не са ви споменавали.

Отговорът беше рязък, но не я беше грижа. На всичкото отгоре беше и лъжа. Луси беше разказвала как отишли на вечеря в голямата къща, а Майкъл я дразнеше, че е обърнала гръб на социалистическите си принципи.

— Че защо да говорят за мен — отвърна той непринудено. — Доколкото разбрах, не се виждахте много често. А ние сме съседи и се виждахме от време на време и, ако щете, вярвай, но аз ги харесвах много. И като всички наоколо бях ужасен, когато научих какво се е случило с тях.

Карол се покашля, за да прочисти гърлото си.

— Да. Ами… беше ужасно.

Никълъс сведе поглед към краката си.

— Преди три години загубих жена си. Пиян шофьор се заби в колата и, когато навлизала в отклонение — той си пое дълбоко дъх и отметна глава назад, за да се вгледа в небето. — Несъмнено не може да се сравнява с това, което се е случило тук, но разбирам какво означава внезапна смърт да ти отнеме хора, които обичаш.

Карол се постара да изпита съчувствие, но съзнаваше, че не може. Не и в действителност. Не й се занимаваше с хора, които се опитваха да я убедят, че разбират какво преживява. Беше приключила със съпреживяването. Беше наблюдавала Тони Хил като въплъщение на съпреживяването в продължение на години и ето докъде я докара това. Майната му на съпреживяването. И все пак доброто възпитание й вменяваше известни задължения.

— Съжалявам — каза тя.

— Аз също — той отново срещна погледа й, този път с тъжна усмивка. — Така или иначе, исках да ви се обадя. И да ви поканя на вечеря. Може би следващата седмица? Поканил съм във вторник няколко приятели от селото — бихте ли се присъединили към нас?

Карол поклати глава.

— Не мисля. Не съм много подходящ събеседник точно сега.

Той кимна с незабавно разбиране.

— Разбира се. Тогава друг път — може би — възцари се неловко мълчание, после той погледна към вратата на къщата. — Как се справяте с… — гласът му затихна.

— Прочиствам я из основи. Елате да видите — и като забеляза колебанието му, тя допълни с мрачна усмивка: — Не се безпокойте, не е останало нищо.

Той влезе след нея в кухата черупка на старата къща. Виждайки я през неговите очи, тя осъзна обхвата на онова, което беше постигнала. Единствено частта, в която се намираше кухнята, оставаше незасегната. Всичко останало бе оголено до кокал. Последната работа, която предстоеше да свърши, беше разрушаването на полуетажа, където Майкъл и Луси бяха убити в леглото си. Вече беше успяла да събори стълбата. Днешната й задача беше да разбие носещата греда, и после да се заеме с последния стадий на рушенето. Тя посочи яката греда.

— Това е предстоящата ми задача.

— Нали не сте решили да изкъртите цялата носеща греда?

Той наклони глава и се вгледа нагоре към подпокривните греди, които покриваха тавана по цялото му протежение.

— Ако я съборя, подът на полуетажа ще рухне. Така разрушаването ще бъде много по-лесно.

Никълъс я изгледа, сякаш се беше побъркала.

— Ако я махнете, ще рухне целият покрив. Това е основна носеща греда. Стояла е на мястото си откакто е построена къщата.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. Нямам инженерно образование, но цял живот се занимавам със стари сгради — Карол проследи със съмнение сочещия му пръст, който повтаряше очертанията ни подпокривната конструкция. — Ако не ми вярвате, повикайте инженер-строител да хвърли един поглед. Но моля ви, не събаряйте гредата, преди да сте се посъветвали с някого — поглеждаше толкова разтревожен, че тя се отказа от инстинктивно недоверие, с което посрещаше опитите на хората да й дават съвети.

— Добре тогава — отвърна тя. — Ще работя около нея — отново приклекна и разроши козината на кучето. — По всичко личи, че си ми направила услуга, Джес.

— Винаги помагаме с удоволствие — отвърна Никълъс. — Надявам се, че ще се виждаме?

Карол издаде някакъв неясен звук и го последва към външната врата. Остана на прага и го проследи с поглед, докато той погледна очертанията на нейния имот и тръгна да прекосява двора на път към дома си. Каза си, че се е държала по-дружелюбно с кучето, отколкото с неговия собственик. Навремето това би я смутило. Но не и сега.