Вал Макдърмид
Изгорени мостове (53)

53.

След разговора с Карол Пола беше прекалено превъзбудена, за да се прибере у дома. Не обичаше да прехвърля напрежението си на Елинор, особено когато тя си имаше достатъчно големи грижи. Като например едно наскоро осиротяло момче в стаята за гости.

Затова Пола се упъти към Темпъл Фийлдс, където гей общността живееше в тясна близост с проститутките и посетителите в стриптийз-баровете. Много от колегите й имаха Темпъл Фийлдс за долнопробната част на Брадфийлд, но тя се чувстваше на място тук. Беше на такава възраст, че помнеше времето, когато хомосексуалистите бяха извън закона, а не като сега — глезени деца на едно коалиционно правителство, което отчаяно се опитваше да установи контакт с гласоподавателите, ненавършили четиридесет години. В онези стари времена Темпъл Фийлдс беше едно от малкото места, където човек можеше да не крие сексуалната си ориентация, и тя все още се наслаждаваше на пулсиращото оживление в квартала, независимо от по-скорошните спомени, с които професията й я бе принудила да свързва тези улици.

Пола тръгна към „Дарлингс“ и си проправи път през блъсканицата към бара. После, с бутилка белгийска бира в ръка, тя се запровира към малкия вътрешен двор в дъното на кръчмата. Навремето там складираха празните каси. Сега заведението можеше да се похвали с поставените в дворчето външни отоплителни лампи и високи коктейлни масички — на това място пушачите можеха да стоят дори посред зима. Тя видя две познати жени и отиде при тях, остави бирата си на масичката и веднага запали цигара.

Поклюкарстваха, посмяха се на един нов телевизионен сериал, чиито героини бяха лесбийки, като избягваха тактично да разговарят на професионални теми. След като изпуши две цигари, Пола допи бирата си, извини се и си тръгна, чувствайки, че е успяла да свали стреса до поносимо ниво.

Когато Пола се прибра, къщата беше потънала в тишина и мрак. Тя остави чантата и ключовете си на масичката в антрето, после се упъти към кухнята, за да изпие още една бира, преди да си легне. Извади една от хладилника и тръгна към задния двор, за да пуши навън. Внезапно нещо в сенките зад бара в кухнята се раздвижи, Пола се стресна и едва не изпусна бирата си.

— Божичко! — възкликна тя и отстъпи крачка назад. Очите й се разшириха уплашено.

— Аз съм — каза Торин, когато силуетът му изплува от сенките.

Пола посегна към ключа и запали лампите под стенните шкафове. В меката им светлина видя, че той е облечен в онова, което в наши дни минава за пижама — развлечени карирани панталони и сива тениска с остро деколте.

— Едва не ми докара инфаркт — упрекна го тя, бутна вратата към двора и я отвори широко.

— Съжалявам — той сякаш всеки момент щеше да избухне в плач. — Не можах да заспя — посочи полупразната чаша с мляко на бара. — Мама винаги казваше, че млякото помагало на заспиването. Говореше нещо за калция. Но като че ли не върши работа — той се покатери на едно от високите столчета.

Пола излезе пред прага с бутилката бира в ръка, запали цигара и направи гримаса, когато усети лютивия вкус на дима в устата си. Защо човек съзнаваше, че е достигнал дневния лимит на удоволствието от цигарите, едва когато изпушеше една в повече? И какво, по дяволите, можеше да каже на това нещастно хлапе, което да не е някакво ужасно клише?

— Предстои ти да прекараш доста неспокойни нощи — каза тя неуверено. — Единственият съвет, който мога да ти дам, е да не позволяваш това да те изнервя прекалено. То е естествено. Това е част от скръбта.

— Какво ме очаква, Пола?

Гласът му трепереше.

„Доста неприятности“.

— Няма да те лъжа. Известно време ще ти е много гадно. Ще се чувстваш като жива рана, като че ли някой е одрал вътрешностите ти с лъжица. Ще имаш чувството, че сълзите ти ще рукнат при всяка несъобразително изтървана пред теб дума. Ще ти се струва, че нищо в живота ти няма да бъде наред — никога вече. Но можеш да ми вярваш, всичко това минава. Това не означава, че майка ти вече няма да ти липсва или ще престанеш да я обичаш. Просто по някакъв начин усещането става поносимо.

— Не знам. Ако стане така, това като че ли би означавало, че я предавам.

Тя си спомняше отлично това усещане. Когато колегата й Дон Мерик загина, тя възприемаше всеки ден, в който отиваше на работа, като част от едно непрестанно предателство към паметта му.

— Ако не живееш живота си колкото е възможно по-пълноценно, това би означавало да я предадеш наистина. На пътя ти се е изправило сериозно изпитание, Торин. Когато пред теб се изправи тежък избор, винаги можеш да си зададеш въпроса какво би накарало майка ти да се гордее с теб — Пола си дръпна за последен път и изхвърли полусмачканата цигара в пепелника, чието присъствие Елинор търпеше с нежелание на скъпоценната си веранда. Върна се и седна на стола до него.

— Искам да убия човека, който е направил това с нея — каза той, взирайки се мрачно в млякото си.

— Знам.

— Но по-лошо е съзнанието, че дори ако той се изправи пред мен, няма да мога да го направя. Аз съм просто едно хлапе, Пола. И не мога да направя нищо, за да го накарам да почувства каква мъка е причинил на всички, които я познаваха — той удари с юмрук по плота. — Чувствам се жалък.

— Ние правим всичко по силите си, за да го изправим пред правосъдието. Няма да бъде онова диво правосъдие, което изисква всеки от нас, когато страда, но то ще му отнеме всичко, което за повечето хора придава смисъл на живота — тя постави ръката си върху неговата. — А ти всъщност си по-добре от него, защото си заобиколен от хора, на които не им е безразлично как се чувстваш. А когато ние го заловим, неговите приятели ще се стопят в мрака. Семейството му ще се отрече от него. Той няма да има нищо. Ти винаги ще имаш повече от него.

Торин не изглеждаше убеден.

— Иска ми се баща ми да си е у дома — той се засмя треперливо. — Само да ме чуе човек — четиринайсетгодишен, а хленча за татко като малко дете.

— Естествено е да имаш нужда от баща си. Няма значение на каква възраст си — загубиш ли родител, имаш нужда някой, който те обича да се погрижи за теб. Съжалявам, че баща ти не може да дойде, но ние ще направим всичко по силите си за теб, Торин. Не крий чувствата си. Въпросът какво ще си помислим за теб не бива да те измъчва — защото ние мислим, че си чудесно момче.

И в този момент раменете му се затресоха от хлипове, дълбоки, задъхани ридания, които изпълниха всичко наоколо с болката му. Пола стана и го притисна към себе си — не знаеше какво друго може да направи. Имаше чувството, че прегръща извънземно — докосването на тялото му, слабият момчешки мирис на кожата му, начинът, по който тръпките на скръбта му преминаваха в собствените й гърди, всичко това беше напълно ново за нея. Досега бе предполагала, че най-доброто, което може да направи за Торин, е да открие убиеца на майка му. Сега започна да разбира, че този случай ще постави пред нея много по-високи изисквания.

И тогава телефонът й иззвъня.