Вал Макдърмид
Изгорени мостове (13)

12.

Подвижната полицейска централа беше същинска лудница, само че не толкова шумна. Непрекъснато се точеха полицаи, специалисти по оглед на местопрестъпления влизаха и излизаха, покривайки пълния диапазон — от мрачни и кисели до тъпи, но жизнерадостни. Един поглед беше достатъчен за Пола да прецени, че това бе възможно най-лошото място за оглед на веществени доказателства, които може и да се окажат ключови за обвинението. След като поиска разрешение от Фийлдинг, тя напусна местопрестъплението и тръгна обратно към участъка на Скенфрит Стрийт, за да потърси някое по-тихо местенце. А ако трябваше да бъде честна, искаше и да увеличи разстоянието между себе си и мъртвата жена.

През годините, когато работеше в отдела за особено тежки престъпления на Карол Джордан, Пола се беше изправяла пред голям набор от ужасните неща, които човешките същества могат да причинят на себеподобните си. Видяното от нея бе смущавало дните и нощите й, но винаги бе успявала да натъпче тези гледки в едно отделение в главата си, така че те да не замърсяват останалата част от живота й. Знаеше и какво е сам да си изложен на опасност, професията й беше отнела колеги. Самата тя се отърва благодарение на щастлива случайност от жестокостта, която съсипа бъдещето на Крис Дивайн, докато преследваха Джако Ванс.

Беше преминала през всички тези ужаси. Може би в тежките нощи й се бе налагало да обърне някоя и друга чаша повече, в тежките дни нарастваше броят на изпушените от нея цигари. Но поемаше болката, справяше се с гнева. Дълбоко в себе си се бе научила да живее с тях. А днешната жертва смути ума й. Не можеше да се преструва, че не е така. Бруталното пребиване само по себе си бе трудно за преглъщане, но ако беше само то, щеше да се справи без големи усилия. Но другото — трудно й беше да мисли ясно за посегателството дори на ум — по някакъв начин й се виждаше безкрайно по-страшно. Имаше чувството, че убиецът бе искал да лиши жената от всичко, което я е превръщало в човека, какъвто е била. Унищожено лице, премазано тяло — дори за секс не върши работа. Беше я превърнал в нещо абсолютно ненужно. Такива действия говореха за презрение, което смразяваше сърцето на Пола и я караше да предполага, че този убиец няма да се ограничи само с едно престъпление.

Останалите от екипа щяха да клюкарстват и да обменят предположения — тя познаваше добре ченгетата. И сега й се прииска поне за малко да не бъде част от тях. Изграждането на профил на жертвата въз основа на съдържанието на чантата й щеше да бъде достатъчно добро извинение.

На непозната територия — новото й работно място — тя успя да намери кафенето, за да си осигури душевния комфорт, даряван от кафето и шоколадовите бисквити с портокалов пълнеж. И тъй като персоналът в кафенето винаги знае всичко, тя получи и напътствия как да намери една малка заседателна зала на четвъртия етаж, в която до края на деня нямаше да се провеждат никакви срещи.

С ръкавици и маска, след като беше оставила кафето и бисквитите на друга маса, тя най-сетне насочи вниманието си към живота на мъртвата. Чантата като че ли бе принадлежала на делова жена — от черна кожа, поизносена, но не изтрита, доброкачествена и обемиста. Със спретнатите си отделения и джобове приличаше донякъде на куфарче за документи, само с по-малък размер. Пола извади методично съдържанието й на масата, без да спира да оглежда каквото и да било, докато не се убеди, че чантата е напълно празна. Почти пълното отсъствие на излишни дреболии я впечатли и я накара да си обещае да разчисти собствената си чанта от натрупващите се отломки от ежедневието.

Първо прегледа предвидимите женски вещи. Червило, спирала, руж — всичко от една фирма, марково производство на аптечна верига. Пластмасов сгъваем гребен с тясно огледалце, монтирано в дръжката. Следователно ставаше дума за жена, която държеше на външния си вид, но не го фетишизираше.

Пакетче хартиени носни кърпички, в което бяха останали само две. Малка тенекиена кутийка от бонбони, в която сега имаше четири тампона. Два презерватива в пластмасова опаковка. Блистер с противозачатъчни хапчета — останали бяха три. И така — почти сигурно хетеросексуална, най-вероятно без постоянна връзка. Ако човек имаше постоянен партньор, обикновено оставяше тези неща у дома, в банята или в чекмеджето на нощното шкафче. Защото не беше вероятно да прекараш неочаквано нощта в чуждо легло.

Блистер със силни болкоуспокояващи хапчета. Пола се намръщи. Струваше й се, че те не се продаваха без рецепта. Когато тя самата скъса мускул на прасеца преди няколко месеца и изпитваше ужасни болки в продължение на няколко дни, Елинор измъкна такива хапчета за нея от болницата и я закле да си мълчи. Тогава Пола я дразнеше шеговито за това. „Значи някой от пациентите ти в следоперативен период сега е на парацетамол, така ли?“ Тогава Елинор призна, че хапчетата са образци за проба, останали след презентацията на някаква фармацевтична компания.

— Всички лекари си имат по едно чекмедже, натъпкано с безплатни образци — каза тя. — Човек би помислил, че точно ние бихме били по-предпазливи, но гълтаме хапчета без предписание на поразия.

Дали жертвата не беше лекарка? Или пък просто е страдала от силни болки? Пола отложи търсенето на отговора засега и се зае отново със съдържанието на чантата. Три химикалки — една с логото на хотел, друга — от верига магазини за канцеларски материали, трета — от благотворителна организация за защита на животните. Връзка ключове — един от „Фиат“, два секретни и два обикновени. От жилището, колата и офиса? Или от жилището, колата и жилището на някой друг? Все още нямаше как да се разбере. Две смачкани касови бележки от верига за бързо хранене в Харистаун разкриваха, че покойната е имала слабост към пица „Пеперони“, индийски пай с пилешко и нискомаслено кисело мляко с ягоди.

Можеше да се очаква, че iPhone ще е истинска съкровищница на данни. Пола го включи. На скрийнсейвъра имаше снимка на пухкава трицветна котка, легнала по гръб. Когато се опита да активира екрана, на него се появи искане за парола. Това означаваше, че щеше да се наложи да предаде телефона на техническия екип, където някой от компютърните гении щеше в крайна сметка да разкрие загадките му. Това не беше отделът за особено тежки престъпления, където собственият им компютърен специалист Стейси Чен беше винаги на разположение. Стейси би измъкнала всички данни до последното късче за рекордно кратко време, и така би ускорила хода на разследването. Но тук, в този прекрасен нов свят, щеше да се наложи доказателствените материали на Пола да чакат на опашката. Тук нямаше спешни поръчки — бюджетът не би понесъл такова натоварване. Раздразнена, тя надписа етикет за телефона и го сложи в отделен плик.

Оставаха само една плоска метална кутийка и дебел портфейл. Пола отвори кутийката и видя вътре малка купчина визитни картички. От тях ставаше ясно, че Надя Вилкова е търговски представител за Северозападния регион на компанията „Бартис Хелт“. Имаше уебадрес, както и номер на мобилен телефон и адрес на електронната поща на Надя. Пола извади телефона си и набра номера. Опакованият в плик iPhone завибрира и затанцува по масата, докато не се включи записа на гласовата поща. „Здравейте, аз съм Надя Вилкова“. Забелязваше се лек източноевропейски акцент, но вече почти напълно заличен от изговор, типичен за доброто общество на Брадфийлд. „Съжалявам, че не мога да отговоря сега, моля, оставете съобщение и ще се свържа с вас при първа възможност“. Потвърждението на самоличността беше добре дошло.

Пола отвори портфейла. Три кредитни карти на името на Наджея Вилкова; карти за лоялен клиент от „Фрешко“, „Кооп“ и верига модни магазини; книжка с пощенски марки за бърза поща, от които бяха останали само две; спретната купчинка касови бележки и 40 паунда в брой. Нямаше снимки, нямаше и адрес за улеснение. Пола прехвърли набързо касовите бележки. Паркинг, бензин за колата, заведения за бързо хранене и две сметки от ресторанти. Щеше да ги предаде на колегата, който разпределяше задачите на екипа. Трябваше някой друг да ги прегледа по-внимателно, за предпочитане след като вече се доберат до списъка с ангажиментите й в телефона.

И това беше всичко. Много хубаво е да си спретнат и подреден, но това не е от полза за криминалистите, ако вземеш да умреш. Това, което им беше най-необходимо, беше домашният й адрес. Тя отвори търсачката на телефона си и намери уебстраницата на „Бартис Хелт“. Централата на фирмата се намираше в някакъв град в Лестършър, за който Пола никога не бе чувала. Очевидно бизнесът им се изразяваше в производство на генерични лекарства — тоест евтини аналози на лекарства с изтекли патенти. Пола предполагаше, че търсенето на такива лекарства е голямо, но не докарва големи печалби.

Тя набра номера, цитиран за контакти. Жената, която отговори на повикването, с основание се отнесе подозрително към искането й за информация, но се съгласи да се обади след малко и да помоли да я свържат с номера на стационарния телефон, който стоеше на една ъглова масичка. Пола нямаше особено доверие на тези връщания на повикването, но прие с радост опровержението на съмненията си само пет минути по-късно.

— Защо се интересувате от Надя? Случило ли се е нещо? Не мога да повярвам, че си е навлякла някакви неприятности — попита жената, веднага щом се свърза с нея.

— Познавате ли добре Надя? — Пола внимаваше да не употреби минало време.

— Не бих казала, че я познавам добре. Виждали сме се няколко пъти. Тя е много дружелюбен, открит човек. Освен това тук много я ценят. Но какво се е случило? Да не се е случила злополука в родината й?

— В родината й ли?

— В Полша. Тя прати мейл… момент, да проверя, трябва да е било преди три седмици? Така или иначе, съобщаваше, че на майка й открили рак в напреднала фаза и помоли за разрешение да си вземе отпуск по семейни причини, за да е с нея по време на операцията и след това. Защото майка й сега живее сама, баща й е починал, а сестра й е в Америка. Не беше много удобно за нас, но не бихме искали да се лишим от толкова полезен служител като Надя, затова шефът й разреши един месец — жената спря, за да си поеме дъх.

Стъписана, Пола попита:

— Сигурна ли сте в това?

— Лично аз отворих мейла й — отвърна жената. — Освен това едва миналата седмица ми се наложи да й пиша, за да й препратя въпрос за една повторна поръчка на наш клиент. Тя ми отговори още същия ден. Каза, че майка й се възстановява бавно, но че щяла да се върне следващата седмица.

Това беше напълно неразбираемо. Може би Надя се беше прибрала непредвидено рано? А може би убиецът беше изпращал съобщенията, представяйки се за нея, за да прикрие факта, че тя никога не е напускала Брадфийлд? Дали не ставаше дума за сложна измама, инсценировка, чиято цел е била да не се забележи изчезването на Надя? Но ето че жената заговори отново, прекъсвайки бясно препускащите мисли на Пола.

— Значи нещо се е случило с Надя, така ли? Затова ли се обаждате?

Пола притвори очи, обзета от желание да беше възложила това обаждане на някой друг.

— Много съжалявам, но трябва да ви уведомя, че Надя е загинала при подозрителни обстоятелства — беше вярно, макар да бе доста далеч от пълната истина.

Жената замълча за миг.

— В Полша ли?

— Не. Тук, в Брадфийлд.

— Не разбирам.

— Разследването току-що започна — отвърна Пола уклончиво.

— Това е ужасно — каза жената с отпаднал глас. — Не мога да повярвам — Надя? Какво е станало?

— Опасявам се, че нямам право да съобщавам подробности. Но имаме нужда от помощ. Нямаме никакви нейни адреси, нито домашен, нито служебен. Нито пък адрес на най-близките й роднини. Надявах се, че вие разполагате с такава информация?

— Момент, да отворя файла с личното досие на Надя — отвърна жената. — Тя работеше у дома, не може да се каже, че има място в определен офис.

Това означаваше едно място по-малко да анализираме в търсене на отговори на въпросите, повдигнати от смъртта на Надя.

Десет минути по-късно Пола вече разполагаше с всичко, което знаеха в „Бартис Хелт“ за Надя. Не беше много, но все пак беше някакво начало. Разполагаше с адреса й в Харистаун. Знаеше също, че Наджея Вилкова е била двайсет и шестгодишна, и че е работела за „Бартис“ от година и половина. Завършила фармация в университета в Познан, английският й бил отличен. Посещавала централата на два-три месеца. Нейната територия обхващала Северна Англия, тя била една от най-добре представящите се дистрибутори на компанията. Като най-близък роднина дала името на майка си, с адрес в Лешно — населено място, за което Пола никога не беше чувала и никога не би могла да открие на картата. Не знаеше точно каква е процедурата за уведомяване на най-близките, ако те живеят извън страната, но знаеше, че и това трябва да се направи. Това поне бе едно съобщение за смърт на близък човек, което нямаше да бъде нейна отговорност. Както и разговора, необходим, за да се установи дали Надя е била наскоро в Полша.

Пола погледна часовника си. Сега щеше да предаде телефона на Надя на специалистите, да вземе със себе си един-двама от младите служители в отдела и да отиде да прерови жилището на убитата в опит да разбере как жизненият й път се е пресякъл с този на убиеца й. Но не забравяше и обещанието, което бе дала на Торин Макандрю, както и че не беше направила нищо, за да го изпълни. Оставаха няколко часа, преди момчето да й се обади. Надя беше мъртва, а Торин беше от жив по-жив.

В известен смисъл изборът би трябвало да бъде ясен. Карол Джордан бе набила в главата на Пола, че дългът й изисква да защитава правата на мъртвите. Но освен дълг към мъртвите, тя имаше и задължения към живите. Убиецът беше на свобода и нейната работа бе да го намери, преди да убие още някой. Какво по-важно би могло да има от това?