Вал Макдърмид
Изгорени мостове (64)

64.

Съобщението на Карол постави Пола пред дилема. Само по себе си проследяването на колата на Гарет Тейлър посредством системата за автоматично разпознаване не представляваше проблем. Но в изпълнения с византийски интриги свят на съвременната полицейска администрация всяко търсене трябваше да има оправдание. В определен момент щеше да й се наложи да обясни защо е поискала точно това търсене точно по това време. Някой по-съобразителен защитник би могъл да се вкопчи във факта, че тя е поискала търсене по време, когато името на Гарет Тейлър изобщо не е било споменавано в официалните данни за разследването. Ясно й беше, че номерът с „женска интуиция“ няма да мине.

Както винаги, когато се изправеше пред сложен проблем, Пола потърси опора в никотина. Измъкна се от стаята на отдела и се скри в едно отдалечено ъгълче на паркинга, където започна да вдишва дима и да разсъждава. Не виждаше никаква причина да бъде откровена с Фийлдинг. Шефката й до такава степен се беше вкопчила в идеята за вината на Тони Хил, че автоматично би отхвърлила като съмнителна всяка следа, към която би ги насочил той. Но ако Пола документираше постъпките си в собствения си бележник, споменавайки, че идеята й е подхвърлена от неговия защитник, това можеше и да се приеме. Трябваше да бъде записка, защото в телефона й не фигурираха съобщения от Бронуен Скот, а тя нямаше намерение да цитира Карол като свой източник.

Доволна, че е измислила начин да се защити, Пола се върна в стаята на отдела и нареди търсенето да започне. Тъй като беше пряк помощник на Фийлдинг, никой не оспори нареждането й, и механизмът на процедурата се задвижи. Пола тъкмо се канеше да потърси шефката си, когато детектив Коуди я повика при себе си.

— Попадна ми нещо странно, сержант — каза той и почука по монитора с химикалка с надъвкан край. — Пуснахме рутинно искане да ни представят постъпилите съобщения за изчезнали жени. Някакъв човек се обадил днес следобед. От приемната прехвърлиха данните при нас. Не знам дали имат някаква връзка с нашата работа, но е интересност, както се изразяваше баба ми. Името на човека, който се обади, е Роб Морисън. Той е оперативен директор в брадфийлдския клон на „Телит Комюникейшънс“.

— „Телит“ ли?

Работното място на Гарет Тейлър. Всяко известие за нещо необичайно, свързано с „Телит“, караше лампичките в радара на Пола да замигат.

— Нали знаете, онази компания за мобилни комуникации. Оказа се, че тази седмица при тях постъпила на работа като маркетинг директор една жена на име Мари Мейдър. Тази сутрин не се явила на работа, но човек от персонала разговарял по телефона със съпруга й, който го уведомил, че тя е откарана по спешност в болница със спукан апандисит. Та този тип, Морисън, решил да й изпрати цветя, затова се обадил в „Брадфийлд Крос“, за да разбере в кое отделение е тя. Но там изобщо не били чували за нея. Опитал в частните клиники, но и там му казали същото. Мобилният й телефон е изключен, никой не отговаря на домашния й телефон, а мобилния телефон на съпруга й, който тя е оставила на Морисън, прехвърля автоматично на гласова поща.

Коуди се почеса с химикалката по главата, после я захапа като пура.

— Може да е решила да кръшне — да отиде някъде с мъжа си, да се позабавляват — каза Пола, макар че изобщо не вярваше на думите си.

— Възможно е, само че нали току-що е започнала работа на такава важна позиция — „стратегическа“, както се изрази онзи Морисън. А има и още нещо. Тя е трийсет и еднагодишна, руса, синеока, средна на ръст, нито слаба, нито пълна — при това е делова жена. Отговаря на нашия профил по всички точки.

Пола почувства прилив на адреналин.

— Което би означавало, че заподозреният, когото сме арестували, не може да е убиецът — тази констатация я накара да се усмихне неволно.

Коуди направи гримаса.

— Не е задължително. Обадих се на този тип, Морисън. Тя си е тръгнала от офиса един час преди Хил да влезе тук. Ако ги държи пленени някъде, преди да ги убие, може да я е скрил, преди да тръгне насам — сега беше негов ред да се усмихне. — Такава наглост би била типична за един истински сериен убиец, нали?

— Само на кино — каза сухо Пола. — Фийлдинг знае ли вече за това изчезване?

Той поклати глава.

— Известието се получи съвсем скоро.

— Добре. Пратете в дома й двама полицаи, за да проверят дали господин и госпожа Мейдър не са решили просто днес да не стават от леглото. Междувременно проверете имената на новопостъпилите пациенти в „Брадфийлд Крос“. Може Мейдър да е моминското й име и когато е постъпила, да е дала името на съпруга си. Проверете дали е постъпвала жена със съмнение за спукан апандисит. Трябва да сме направили всички предварителни проверки, преди да обезпокоим главния инспектор с тази история.

Сама не знаеше какво да очаква от тази нова информация. Но ако имаше и минимален шанс това да й помогне да оневини Тони, Пола щеше да проучи живота на Мари Мейдър до най-малката подробност.

Годините, през които често й се бе налагало да участва в рисковани операции, казаха своето, и застанала лице в лице с опасността, Карол реагира инстинктивно. Тя изкрещя заплашително и се хвърли към Тейлър. Целта й беше да го накара да загуби равновесие. Но и той реагира светкавично и стреля с пистолета, преди тя да измине няколкото фута, които ги разделяха. Викът й секна рязко, но инерцията движеше тялото й напред и той протегна ръце, за да я хване, преди тя да падне на земята. Залитна от силата на удара, но успя да не падне, а само се блъсна тежко в „Лендроувър“-а.

Тейлър се озърна бързо, но като че ли никой не ги беше забелязал. Той повлече Карол към задната част на „Лендроувър“-а, а междувременно умът му светкавично прехвърляше възможностите. Веднага щом успееше да отвори багажника, щеше да бъде защитен от любопитни погледи. Можеше да я натика отзад и да импровизира. Ако нямаше с какво да я завърже, можеше да удари главата й в пода, за да остане тя в безсъзнание, докато той успееше да я откара до дома си. Щеше да покаже на тази кучка с какъв мъж си има работа. За каква се имаше тя — да го следи през половината град, като че ли беше някакъв долнопробен престъпник? Е, сега я беше спипал. Скоро щеше да й покаже кой е шефът. А го очакваше и едно допълнително удоволствие — да открие коя е и с какво се занимава.

Тейлър посегна и бутна дръжката на вратата нагоре. Тя не поддаде и той изпъшка от усилие. Докато той се бореше с вратата, Карол си възвърна контрола над крайниците. Тя замига в продължение на няколко секунди, докато той се опитваше да хване по-удобно електрошоковия пистолет. Съзнанието й се възвърна светкавично. Ръката й, висяла безпомощно край тялото, се вдигна със замах и юмрукът й попадна върху ухото на Тейлър.

Той извика и инстинктивно притисна ръка към тази страна на главата си, изпускайки пистолета. Карол видя как пистолетът падна, но нямаше как да се добере до него, защото Тейлър все още я държеше с другата си ръка. Тя дръпна назад ръката си, за да му нанесе нов удар, но той забеляза движението й и я стисна за китката.

Карол нямаше скрупули, задължаващи я да се бие по правилата. Тя сведе глава и заби зъби в китката му, стискайки челюсти с все сила, като същевременно заби рязко коляно между краката му и доволно почувства, че ударът е право в тестисите. „Копеле, копеле, копеле“. Дъхът на Тейлър излезе с протяжен писък и той я пусна, но заби юмрук в стомаха й. Дъхът й секна от острата болка. Тя инстинктивно отпусна челюсти и се опита да си поеме въздух. Двамата се люшкаха на краката си като окъснели пияници.

Карол се хвърли на земята, за да вземе пистолета. Но той не се предаваше. Когато пръстите й се сключиха около черната пластмаса, той настъпи китката й, и цялата й ръка отмаля. Тейлър се приведе, вдигна пистолета и изсъска:

— Мръсна кучка — и натисна спусъка. Тръпка премина по тялото й, после тя притихна.

Този път той щеше да отвори вратата на „Лендроувър“-а, преди да я вдигне. Натисна отново с всички сили дръжката нагоре.

Но в момента, когато дръжката поддаде, тежката метална врата се блъсна силно в Тейлър, ръбът й го удари в челото. Той се хвана за главата и залитна, препъна се в проснатото тяло на Карол и падна тежко на земята. Една черно-бяла космата светкавица излетя от багажника и се блъсна в гърдите му, притискайки го на място. В момента, когато се удряше в бетона, Тейлър чу гърленото, заплашително ръмжене на враждебно настроено куче. Махна ръка от цицината на челото си и видя оголени, блестящи бели зъби на инчове от лицето си. Тогава закрещя.

Отпаднала, но в състояние да се движи, Карол се изправи с усилие и завика „Помощ!“ с всичка сила. Какво, по дяволите, трябваше да направи сега? Нямаше белезници, нямаше и право да арестува. Тейлър се гърчеше в краката й и крещеше срещу Флаш, която продължаваше да стои с лапи на гърдите му, пречейки му да се изправи, а от муцуната й капеха лиги върху лицето му. Двама души се бяха отделили от сергията за хотдог и тичаха към тях. Карол бръкна в колата и измъкна прекрасния нов чук, който си беше купила само преди няколко дни. Не беше тежък, но тя беше наясно, че ако си го постави за цел, може да нанесе с него сериозни щети. Извади със свободната си ръка телефона и се обади на Пола. Нещо й подсказваше, че й предстои дълга нощ.