Вал Макдърмид
Изгорени мостове (33)

33.

Телефонният звън изтръгна Пола от прекрасните дълбини на съня. Бяха си легнали преди полунощ, но Елинор бе настояла първо да разкаже за разговора си със сестрата на Бев, Рейчъл.

— Но след като си писах с бащата на Торин и той даде съгласието си момчето да остане при нас, все пак не съм убедена, че трябваше да настоявам тя да дойде тук — повтори тя, според Пола за осми или девети път.

— Торин се измъчва от неизвестността — отвърна Пола. „За трети път“, отбеляза тя наум. — Има нужда от подкрепата на близките си. Нас той почти не познава, скъпа.

— Доколкото разбирам от Торин, той почти не познава и леля си. Кажи ми честно, Пола, вярваш ли, че Бев ще се прибере жива у дома?

Пола се поизправи и тупна с юмрук възглавницата си, за да й придаде желаната форма.

— Отговарям ти честно — не знам. Мисля, че някой я е отвлякъл, но нямам представа дали я държи някъде затворена или… В това отношение се лутаме в тъмното. Не мога да не си мисля, че появата на леля Рейчъл в ролята на спасител ще накара Торин да мисли най-лошото. На негово място щях да започна да губя надежда.

— А може това да е най-добре за него — Елинор се сгуши до Пола. — Да започне да приема онова, което най-вероятно ще се окаже реалност. И присъствието на леля му може да му помогне да го направи.

Пола се прозя и потупа ръката на Елинор.

— Безспорно няма нищо лошо в това двамата да се опознаят по-добре. Ако Бев не се върне у дома, той така или иначе ще трябва да заживее с нея. Или с баба си. Поне докато баща му не получи заповед да се прибере у дома.

Елинор измънка нещо неразбираемо и целуна Пола по рамото.

— Е, да видим какво ще донесе утрешният ден.

И това бе последното, което си спомняше Пола. После телефонът й зазвъня. Хвърли поглед към часовника, докато отговаряше. Шест и тридесет и седем минути.

— Сержант Макинтайър — изпъшка тя.

— На телефона главен инспектор Фийлдинг. От полицията на Западен Йоркшър ни се обадиха, че са открили труп. Идентифицирали са го като Бевърли Макандрю, вашата изчезнала позната. Повиках кола, ще ви взема от дома ви след двайсет минути. Бъдете готова за тръгване.

— Добре — каза Пола, осъзнавайки, че вече няма кой да я чуе. Все още полузаспала, тя седна в леглото и прокара пръсти през тъмнорусата си коса. Искаше й се да повярва, че телефонното обаждане е било част от лош сън, но знаеше, че не е така. Бев беше мъртва.

Елинор се обърна към нея и измърмори сънливо:

— Твоят телефон ли звъня току-що?

— Беше Фийлдинг. Ще ме вземе с колата след двайсет минути.

Сега не беше моментът да каже на Елинор. Не би било почтено да очаква от нея да крие наученото от Торин, докато седи на закуска с него. А не беше редно да се казва на Торин каквото и да било, преди да бъдат сигурни, че мъртвата жена е наистина майка му.

— Какво е станало? — Елинор вече се беше разбудила. Достатъчно добре познаваше работата на жената, която обичаше.

— Мисля, че има някакъв напредък по случая с убийството на Надя Вилкова — в известен смисъл това беше истина. Пола стана и се наведе да целуне Елинор. — До скоро.

Едва успя да излезе навреме, но го направи, така че вече чакаше пред къщата, когато Фийлдинг се появи. За нейно учудване шефката й подаде картонена чаша с кафе, когато Пола влезе в колата.

— Открили са тялото горе сред хълмовете. Там надали ще намерим кафене — отбеляза сухо Фийлдинг.

— Какво точно са намерили?

Преди първото кафе й беше по-лесно да слуша, отколкото да говори. А Фийлдинг очевидно беше от хората — чучулиги.

Тя се приведе през пролуката между двете предни седалки, за да й бъде по-лесно да разговаря с Пола, която седеше отзад.

— Ако ми даваха по пет лири всеки път, когато някой, който си разхожда кучето, открива труп, досега щях да си правя слънчеви бани на яхта в Карибско море. Някакъв управител на местна ферма — излязъл на разходка с ловните си кучета, но стигнал само до паркинга. Тялото било оставено зад каменен контейнер за отпадъци. От полицията на Западен Йоркшър не ни уведомиха дали жената е била убита там или тялото просто е било изхвърлено на това място. По описание състоянието на тялото е подобно на състоянието, в което бе открита Надя. Лицето — обезобразено до неузнаваемост, пребита, гениталиите залепени — тя спря и отпи пода от една бутилка. — Но не затова ни се обадиха.

— А защо?

— Дрехите и чантата са били оставени край трупа, също както беше при Надя. В този случай са били натъпкани в контейнера за боклук. Когато пуснали данните в компютъра, установили, че е обявена за издирване. Обадили се на Джон Океке — отишъл е там като лице за контакт. Веднага щом научил подробностите, казал на техния старши офицер да ми се обади. И ето ни тук.

— Но той е държал Надя при себе си в продължение на три седмици, преди да я убие. Бев изчезна преди по-малко от три дни. Това е огромна разлика.

— Ключовите елементи от почерка на престъпника са еднакви, Макинтайър. Има повече прилики, отколкото разлики.

— Синът й е само на четиринайсет години — каза Пола.

— Ще бъде много тежко за него — съгласи се Фийлдинг, но веднага продължи. По лицето й не можеше да се разбере дали мисълта й се струва непоносима или просто й е все едно. — Що за човек беше Бевърли Макандрю?

— Бев — поправи я машинално Пола. — Не я познавах чак толкова добре. Партньорката ми, Елинор, е по-близка с нея. И двете работят в „Брадфийлд Крос“.

— Да, Бев е била главен фармацевт там. Океке ми прати досието и аз го прегледах набързо. Но това, което ме интересува, са особеностите на личността й. Каква беше тя?

— Беше умна. Упорита, но не и свръхамбициозна. С нея беше приятно да се разговаря. Забавно беше да ги слуша човек двете с Елинор, когато говореха за колегите си. Удивително е да се разбере колко често можеш да се сблъскаш със самовлюбено перчене в една болница.

— Надали бих се учудила, нали от двайсет години работя в полицията. Имаме си достатъчно самовлюбени задници. Е, тя от вашите ли беше?

— Искате да ме попитате дали е била лесбийка?

Фийлдинг изду устни и изгледа кисело Пола.

— Освен ако принадлежите и към друг отбор, за който нищо не подозирам.

— Доколкото ми е известно, беше хетеросексуална. Бракът й с бащата на Торин не се е разпаднал, защото е избягала с друга жена.

— А защо всъщност се е разпаднал?

— Тя твърдеше, че Ирак го е променил. Започнал да пие много, и тя изпитвала страх в негово присъствие. Никога не е упражнил истинско физическо насилие над нея или Торин, но крещял много, бил постоянно гневен. Имала чувството, че постоянно се движат по острието на бръснач. По някакво иронично стечение на обстоятелствата, когато се развели, отношенията им се подобрили. Поддържал добри отношения и с Торин. Бев предполагаше, че отговорностите на глава на семейство са му дошли в повече след онова, с което сигурно се е сблъскал на фронтовата линия.

Фийлдинг кимна.

— Така става с действащите военни. В армията се държат с тях така, като че ли това е семейството им, и на тях им е по-лесно да принадлежат към това семейство, отколкото да приемат действителните си близки, с всички техни изисквания и нужди. Е, проверено ли е дали съпругът е там, където се очаква да бъде?

— Аз не съм проверявала. Вероятно полицай Океке е пуснал запитване.

— Говори с него за това. И така, какви социални контакти е поддържала Бев след развода? Обичала ли е купоните? Имала ли е гаджета?

— След развода е излизала с двама мъже, но според колегите й това е било отдавна. Ако съдя по собствените си наблюдения, бих казала, че е жена, която приема работата си и ролята си на майка сериозно — а това означава, че не й е оставало много време за други неща.

— Но вие сама признахте, че не сте я познавали толкова добре. Ами запознанствата по интернет? Как мислите, дали се е занимавала с такива неща?

Пола сви рамене.

— Бих казала, че не е този тип. Но мога ли да бъда сигурна? И изобщо какъв е типът жени, които се запознават по интернет? Но може би специалистите ще могат да ни отговорят на този въпрос, когато прегледат компютъра й.

— Макар че един бог знае кога ще стане това — изражението на Фийлдинг стана мрачно. — Помните ли как ни обясняваха, че с компютрите всичко ще става по-бързо и по-лесно? Защо тогава чакаме до безкрайност компютърните гении да им измъкнат карантиите?

— В отдела за особено тежки престъпления нямахме подобен проблем — каза Пола. — Защото имахме Стейси Чен.

— Е, да, имали сте късмет. На нас, останалите, ни се налага да живеем в действителния свят. Е, при кого ще живее детето? Щом бащата е в Афганистан, а майката е мъртва? Къде е той сега, при роднини, или социалните служби са се заели с него? Нали вие трябваше да уредите този въпрос?

„Майната му, майната му, майната му. Да излъжа или да кажа истината?“

— Живее при приятели — отвърна Пола, избирайки да отговори с полуистина и бързо продължи: — Той има баба и леля по майчина линия, които живеят в Бристъл. Мисля, че лелята пристига в Брадфийлд днес.

— Съвсем на време. Ще трябва да прегледаме отново всичко, което знаем за живота на Надя Вилкова, да видим дали няма някакви пресечни точки с живота на Бев Макандрю. Това може да ни помогне да открием защо я е отвлякъл. Търговски представител на фармацевтична компания, фармацевт — не е много абсурдно да започнем да правим връзки — Фийлдинг се извърна и се загледа към пустошта наоколо. — Господи, каква пуста местност! Защо ли някой би поискал да живее тук, насред нищото? Какво изобщо правят хората тук по цял ден? Не се вижда нищо надлъж и нашир. Като че ли дори шибаните овце са се отказали да излизат.

Пола никога не бе имала особена вяра в ориентацията си, но вече започваше да си задава въпроси за мястото, към което се бяха упътили. Извади телефона си и отвори на него приложението с картите. Примигваща иконка маркираше тяхното придвижване по шосето. В прозорчето за търсене тя написа адреса, който си спомняше от преследването на Джако Ванс. Изчака програмата да зареди и скоро получи сведението, че старата къща, в която Ванс бе убил Майкъл Джордан, се намираше само на седем мили по-нататък по шосето. Ако се съдеше по картата, къщата беше още по-близо, ако онзи, който имаше желание да я потърси, тръгнеше напряко през хълмовете.

Пола нямаше никаква представа дали Карол Джордан е идвала в къщата на покойния си брат след смъртта му, но след като така или иначе се оказваше, че ще се озове близо до това място, можеше да се отбие и там, за да провери дали някой от местните няма да й помогне да разбере къде е Карол сега. Тъй като наистина не искаше да губи връзка с жената, която й беше шеф, но постепенно се бе превърнала за нея в приятел.

Само мигове по-късно колата вече намаляваше ход, и те минаваха покрай другите паркирали полицейски коли. Излязоха навън в ясната сутрин, присвивайки очи срещу слънчевите лъчи, и се представиха на полицая, който контролираше достъпа до местопрестъплението.

— Кой ръководи операцията? — попита Фийлдинг.

Полицаят посочи с пръст.

— Главен инспектор Франклин, той е там, при тялото.

— Кой от всичките?

Пола помръкна, когато погледна натам, накъдето сочеше полицаят.

— Високият, който прилича на неандерталски погребален агент — каза тя под нос, толкова тихо, че Франклин едва я чу, но повдигна вежди и й хвърли един бърз поглед. — Познавам главен инспектор Франклин — каза Пола по-високо, за да я чуе и полицаят.

Тръгнаха по късата маркирана пътечка, която водеше към мъжете, скупчили се около каменния контейнер, стъпвайки по металните плоскости, с които бе покрита земята, за да се съхранят евентуално наличните следи по нея.

— Добро описание — отбеляза Фийлдинг и посочи с глава високия, грубоват мъж с надвиснали над очите вежди и голям, подобен на клюн нос. — Предполагам, че отношенията ви имат някаква предистория?

Пола кимна.

— Най-точно би било да се каже, че става дума за взаимна антипатия. Ние го приемахме като надменно и тъпо копеле. Той вероятно ни е имал за някакви самонадеяни многознайковци.

— Вероятно и той, и вие сте имали право донякъде — Фийлдинг продължи напред и повиши глас: — Главен инспектор Франклин? Аз съм главен инспектор Фийлдинг от Брадфийлд.

Той се обърна рязко и лицето му се проясни, когато забеляза стегнатата фигура на Фийлдинг и елегантния й външен вид. После видя Пола и отново помръкна.

— Детектив Макинтайър — каза той, без да обръща внимание на Фийлдинг. — Значи са ви разделили с главен инспектор Джордан?

Произнасяше бавно и отчетливо всяка дума с тежкия си йоркшърски акцент. Останалите детективи около него прекъснаха работата си, за да не пропуснат шоуто.

— Сержант Макинтайър — поправи го Фийлдинг, учудвайки Пола. — И не безпокойте занапред красивата си главица със заплахата, която е представлявала за вас главен инспектор Джордан. От сега нататък ще си имате работа с мен.

Франклин се ухили.

— Така ли? — после отстъпи и се поклони със замах. — Заповядайте тогава.

Отмести се встрани и те видяха онова, което бе останало от Бев Макандрю. Сякаш тялото на Надя Вилкова беше пренесено от Гартънсайд във високите хълмисти земи на Западен Йоркшър. Едва когато успя да отхвърли въздействието на първото впечатление, Пола започна да забелязва разликите. Телосложението на Бев беше различно — беше тип „ябълка“ за разлика от Надя, която беше „круша“ — раменете й бяха по-широки, мускулите — по-добре очертани. Всякакво идентифициране по чертите на лицето беше изключено. Лицето на жертвата и в този случай представляваше кървава каша от разкъсани тъкани, бели кости стърчаха на мястото, където са били бузите и брадичката. Макар да беше твърдо решена да не проявява слабост пред Франклин, Пола не можа да не прехапе устни.

— Сякаш е близначка на онази, която открихме в понеделник — каза Фийлдинг с напълно безизразен тон. — Струва ми се, това означава, че е наша.

— Освен това по всичко личи, че престъплението не е извършено тук, това е само мястото, на което е изхвърлен трупът — допълни Пола. Ако предстоеше война за територии, най-добре щеше да е да извадят всичките си козове незабавно.

Но реакцията на главен инспектор Франклин беше неочаквана. Той пъхна ръце дълбоко в джобовете на тренчкота си.

— Освен това, ако се съди по документите й, тя е живяла във ваша територия. Заповядайте, уважаеми дами, ваша е. Искате ли ние да обработим мястото на откриване на трупа или не ни се доверявате?

— Не е въпрос на доверие, по-скоро след като ние поемаме случая, поемаме и отговорността за всичко, свързано с него — Фийлдинг огледа паркинга. — Ще ви бъда благодарна, ако дадете на мое разположение няколко униформени полицаи, за да охраняват територията, докато моите хора пристигнат.

— Къде са вещите й? — попита Пола. — Онова, по което сте я идентифицирали?

— Прибрали сме ги в найлонови пликове — отвърна Франклин. — Не сме някакви шибани идиоти, знаем как да постъпваме с веществени доказателства — той хвърли поглед през рамо. — Гримшоу?

Към тях пристъпи един закръглен детектив, чийто бял гащеризон се бе обтегнал, откроявайки очертанията на тялото му.

— Сър?

— Дрехите и чантата на жертвата. Трябва да ги предадете на тези симпатични дами от Брадфийлдската полиция — Гримшоу се ухили и се затъркаля към паркиралите в редица коли. — Мога ли да ви бъда полезен с още нещо?

— Интересуват ме камерите за наблюдение — каза Фийлдинг. — Коя е най-близката територия с покритие?

Погледът на Франклин се плъзна бавно по околната територия, описвайки пълен кръг.

— В тази част от пътя няма никакви камери. Има две камери за контрол на скоростта — едната на четири мили по на север, на една отбивка към главното шосе, и на пет мили югозападно от тук, в посоката, откъдето дойдохте. Но ако ви трябва разчитане на регистрационни номера, надали ще намерите нещо подходящо, преди да стигнете до околностите на Тодмордън, Хебдън или Колн. Съжалявам.

Той се обърна и си тръгна, кимвайки рязко на хората си да го последват.

Пола ги проследи с поглед, докато прекосиха паркинга и се струпаха край най-близката кола.

— Радостно е да се види, че главен инспектор Франклин не изневерява на нрава си.

— Каквото и да сте направили, за да го вбесите, явно сте успели. — Фийлдинг очевидно не беше особено доволна.

— Той по-скоро лае, но не хапе. Няма да ни създава пречки.

— Бих му препоръчала да не се опитва — Фийлдинг извади телефона си и набра някакъв номер. — Трябва ми пълен екип за оглед на местопрестъпление… Полицай Океке знае пътя. Съседи наоколо няма, така че не ми трябват хора да ги разпитват, само няколко униформени полицаи за охрана. От вас искам да намерите мястото на карта и да установите кои са най-близките шосета с камери за автоматично идентифициране на регистрационните номера. Поискайте данните от тях и проверете кои превозни средства изчезват от записите там, където има отклонение за пътя, на който сме сега… Колкото е възможно по-скоро.

Гримшоу се върна с два запечатани сини найлонови плика за веществени доказателства и един лист хартия, който острият вятър всеки момент можеше да изтръгне от ръцете му.

— Трябва да се подпишете за получаване — каза той с такъв тон, сякаш вече се противопоставяше на отказа им.

Пола порови в чантата си, намери и надраска подписа си върху влажната хартия.

— Благодаря — каза тя учтиво и протегна ръка, за да вземе пликовете. Гримшоу ги пусна в краката й и тръгна обратно към шефа си. Искаше й се да мисли, че никога не се е заяждала така дребнаво с хората, ненавиждани от нейния шеф. Но не можеше да бъде сигурна.

Взе плика, в който бяха поставили чантата на Бев заедно със съдържанието й. И срещна погледа на Бев, която, оцветена в синьо от опаковката, и се усмихваше от пропуска си за болницата. Почувства, че гърлото й се стяга, и примигна, за да пропъди сълзите. Как щеше да каже на Елинор, че приятелката й е мъртва? И — което беше по-лошо — как щеше да събере сили за момента, в който трябваше да съобщи на Торин, че майка му никога няма да се прибере у дома? Краят на надеждата беше най-тежкият момент от всяко разследване. А тъй като познаваше жертвата и преживяваше лично загубата, това усилваше усещането, че се е провалила. Но същевременно служеше и като мощен стимул за действие.

Пола огледа съдържанието на плика, доколкото й беше възможно да го направи през найлона. Паркингът сред хълмовете не беше най-подходящото място, на което можеше да ги извади от защитната им опаковка. Не забеляза нищо изненадващо. Но мобилният телефон я накара да се замисли за миг. После го посочи на Фийлдинг, която оглеждаше внимателно тялото.

— Какво за него?

— И телефонът на Надя беше оставен сред вещите й — каза Пола. — Следователно убиецът не е считал, че той представлява заплаха за него. Знаел е, че няма да намерим името и телефонния му номер в техните телефони. Това не означава ли, че става дума за непознат, който ги е следял, а не за някой от познатите им?

Фийлдинг сви рамене.

— Като си помисля, вероятно сте права. За съжаление това не ни помага да се придвижим напред.

„Хубаво нещо са две окуражителни думи“, каза си Пола. Отношението на Фийлдинг почти я накара да се откаже да сподели другата си идея. Но реши да не допуска преследването на убиеца на Бев да бъде възпрепятствано заради дребни обиди.

— И друго нещо ми направи впечатление — каза тя.

Фийлдинг вдигна очи.

— Какво?

— Липсата на камери — както тук, така и около онова място в Гартънсайд, където намерихме трупа. Като се замислите до каква степен пътищата ни са отрупани с камери за контрол на скоростта или за записване на регистрационните номера, това, че и в двата случая е изхвърлил труповете на места, на които е можел да бъде сигурен, че няма да бъде регистриран от камера, ми се струва малко прекалено за съвпадение.

— Не мислите ли, че насилвате малко фактите?

— Мисля, че трябва да имаме това предвид. Трябва да попитаме колегите от Пътна полиция как може да се узнае къде няма камери и как някой може да се добере до тези сведения.

Фийлдинг кимна.

— Идеята не е лоша. Но ми се струва, че е малко като улавяне за сламки. Хайде да видим какво ще кажат анализаторите за двете жертви, и ако резултатите не ни помогнат с нищо, може да поговорите с Пътна полиция. Ще ви кажа какво ме безпокои повече тъкмо сега…

— Какво?

— Франклин ни поднесе случая на тепсия. Питам се дали той знае нещо, което ние не знаем.