Вал Макдърмид
Изгорени мостове (25)

24.

Тони винаги бе харесвал стаята, в която се провеждаха срещите му с доктор Джейкъб Голд. Нищо в нея не му напомняше на нито едно от местата, в които бе прекарвал по-дълго време; тя беше емоционално неутрална. Стените й бяха боядисани в лимоново жълто, равният тон бе нарушен от четири големи картини, на които бяха изобразени морски пейзажи — плажове и лимани. Две кресла бяха поставени под ъгъл от двете страни на газова камина, на пода между тях имаше килим на черти в пастелни цветове. В малката прозоречна ниша бе поставена кушетка, а близо до горната й част имаше друго кресло. Върху ниска масичка в средата на стаята беше изложена екзотична колекция от полирани раковини.

Стаята излъчваше спокойствие, напълно подходящо за консултациите на колеги, които са основна част от професионалния живот на повечето психолози. Тези срещи установяваха връзка, която даваше възможност на човека, търсещ консултация, да подобри уменията си и да работи по-добре — нещо, което Тони приемаше много сериозно. Проблемът с тези контролни консултации беше там, че той не изпитваше кой знае какво уважение към повечето консултиращи психолози, с които се бе запознавал. Съзнаваше отлично, че разсъждава нетрадиционно. Не беше проява на арогантност да съзнава, че е и по-проницателен от повечето хора, които вършеха подобна на неговата работа. И тогава чу на един симпозиум доктор Голд да говори за хора, чийто живот е увреден вследствие на психически травми. Каза си, че това е човекът, който му трябва. Свърза се с него след това, но доктор Голд отказа.

— Не давам консултации на колеги — заяви той с тон, който изключваше по-нататъшни дискусии.

Но това не възпря Тони.

— Знам защо не го правите — отвърна той. — В сравнение с пациентите ви практикуващите психолози са скучни. Е, аз не съм. Аз съм от хората, които само възпроизвеждат повърхностно естественото човешко поведение.

Доктор Голд се намръщи и едва сега насочи по-сериозно вниманието си към невисокия мъж със зле подбрани дрехи и зле подстригана коса. Това беше по времето, преди Карол да бе успяла да внесе някои дискретни промени, останали почти незабелязани от Тони.

— Но кой сте вие всъщност?

— Нали си спомняте серийния убиец от Брадфийлд — случай от миналата година? Убийствата на млади мъже?

Нещо в изражението на доктор Голд се промени.

— Вие сте профайлърът.

Тони кимна. Нямаше какво повече да се каже. Или Джейкъб Голд щеше да захапе стръвта — или нямаше. Двамата стояха и се оглеждаха взаимно, без да обръщат внимание на множеството участници в конференцията около тях.

— Елате да поговорим следващата седмица. Живея в Лийдс. Можете да се свържете с мен през университетската администрация.

Така започна всичко. След първата им среща Тони разбра, че е намерил човек, който може да му помогне да живее със себе си и със своята работа, с постиженията и с грешките си. За негов късмет и Джейкъб Голд бе открил човек, заради когото си струваше да наруши собствените си правила.

Тони винаги приемаше ролята на консултанта като сходна на тази на свещеника в изповедалнята. Доколкото той разбираше, на теория според католическите канони човек отиваше на изповед, ако има грехове за признаване; свещеникът му помагаше да осъзнае грешките си; прегрешилият се подлагаше на покаяние, за да се върне към пътя, истината и светлината; тръгваше си с надеждата да не греши повече; и онова, с което бе дошъл в изповедалнята, си оставаше между него, свещеника и, предполагаше се, Бог. Макар че Той като че ли рядко се намесваше в практическите църковни процедури.

Тони си уговаряше среща с доктор Голд един-два пъти годишно, когато го безпокоеше някой аспект на болничната му практика, когато имаше чувството, че не се справя с някои детайли на професионалния си живот — или, в по-редки случаи, когато личният му живот го изправяше пред главоблъсканици, които не успяваше да реши. Благодарение на петдесетте минути, през които Джейкъб го разпитваше деликатно и предпазливо, решение на проблема, с който бе дошъл на консултация, обикновено се намираше. Или най-малкото, консултацията осигуряваше на Тони по-голяма яснота. Ровенето за корените на конкретния случай беше еквивалентът на покаянието при католиците. И, разбира се, той после си тръгваше с твърдото намерение да разреши проблема си.

Често не успяваше.

Но и това беше част от общия процес.

Тони знаеше, че трябваше да поговори с Джейкъб доста по-скоро след катастрофалния случай с Джако Ванс. Разбираше, че избягва този разговор. Джейкъб, който не се натрапваше с консултациите си, несъмнено бе научил за случая от медиите и му беше изпратил съобщение, в което изразяваше съчувствие и подкрепа. Което, преведено на езика на техните отношения, означаваше: „Ей, размърдай си задника и идвай тук незабавно!“

Но вече беше тук, и това беше най-важното. Днес беше предпочел креслото пред кушетката. Джейкъб седеше срещу него, кръстосал дългите си крака, в скута му имаше отворен елегантен бележник, между страниците от плътна кремава хартия беше пъхната писалка „Монблан“.

— Как си?

Срещите им започваха винаги с този въпрос. Освен ако Джейкъб не бе живял напоследък на пустинен остров без достъп до електронни медии, той би трябвало да има доста добра представа как е Тони, като се има предвид колко широко бяха огласени последните събития в живота му.

— Ами… да видим — Тони опря върховете на пръстите си един в друг, поставил ръце пред гърдите си. — В полицията на Брадфийлд решиха, че вече нямат нужда от услугите ми, новата ми къща изгоря до основи, загинаха хора, защото не изпълних както трябва професионалните си задължения, Карол напусна живота ми, защото имаше нужда от човек, когото да вини за убийството на брат си, а по нейните представи аз съм виновният. По същата логика друга жена от екипа би могла да ме обвинява, че ослепя и бе обезобразена в резултат на заливане с киселина, но тя ми е простила и аз не съм убеден дали това не е дори по-лошо. Живея на лодка, дал съм книгите си на склад, но има и нещо положително — една приятелка от екипа, с който работех преди в полицията, се отби при мен снощи, разчитайки, че ще й помогна с прозренията си. Като изключим неприятните моменти, госпожо Линкълн, хареса ли ви пиесата?^[1]

Тонът му беше шеговит, но той знаеше, че не може да заблуди Джейкъб. Дявол да го вземе, не би могъл да заблуди и пън.

— И какво би казал, коя точка от този каталог на нещастията нарушава най-силно душевното ти равновесие?

Тони беше установил, че по време на тези разговори номерът беше да отговаряш, без да се замисляш. Тревогите му обикновено се дължаха на това, че мислеше прекалено много. Една от причините за тези консултации беше желанието му да намери по-различен подход. Затова и отговори незабавно:

— Карол. Не оправдах очакванията й. И тя изчезна от живота ми. Не знам дори къде живее. Не знам какво прави, за да оцелява ден след ден. И ми липсва. Липсва ми постоянно.

— Какво те кара да мислиш, че не си оправдал очакванията й?

— От мен се очаква да разбирам какво става в главите на хора с психически отклонения. Но в този случай разсъждавах праволинейно. Като че ли бях забравил, че си имам работа с човек, чиято основна характеристика беше да издебва хората около себе си неподготвени. Не проучих както трябва възможностите. Половината ми ум беше зает с други неща, затова и не се задълбах достатъчно. И след това загинаха хора. Сред тях бяха и братът на Карол, и неговата приятелка — Тони сведе глава. Усещането за провал беше така живо, както когато всичко това се беше случило. — Ако бях по-взискателен към себе си, те можеха да бъдат предупредени. И може би щяха да са живи и до днес.

— Нали знаеш, че разсъждаваш като магьосник? Претендираш да имаш контрол над обстоятелства, които не би могъл да контролираш.

— Не започвай с това, Джейкъб. Не се опитвай да ме накараш да си простя. Знам, че не си свърших работата както трябва. Не си търся оправдания. Търся начин да загърбя последиците и да продължа напред.

Джейкъб взе писалката и записа някаква кратка бележка — само няколко думи.

— За да продължиш напред, ще трябва да приемеш истинското положение, а не да упорстваш в изграждането на митове. Не си ли съгласен?

— Аз не изграждам митове. Признавам, че съм се провалил.

Замисленото изражение на Джейкъб не се промени.

— Той е бил умен човек, този твой противник, нали?

— Да. Типичен случай на нарцистично личностно разстройство. Архиманипулатор.

— Следователно е бил човек, напълно способен да предвиди ходовете ти срещу него, каквито и да са били те?

Тони стисна здраво подлакътниците на креслото.

— Може би. Искаш да кажеш, че той е щял да намери начин да заобиколи всяка защита, която бих измислил?

— Той е имал предимство пред теб. Действал е в сенките, промъквал се е през пролуките. Невъзможно е да се предпазиш срещу такъв човек, ако той е достатъчно умен и целеустремен. Бил е твърдо решен да си отмъсти. Или поне така ми се струва на мен. А на теб?

Това беше подканване да промени гледната си точка. Тони искаше да се възползва от него, но дори това желание го накара да реагира недоверчиво.

— Мисля, че трябваше да го спра.

— А не мислиш ли, че поемаш отговорност за действията на друг човек?

— Знам, не аз съм убил Майкъл и Луси. Нямам пряка отговорност за станалото. Но не мога да избегна косвената отговорност. И Карол е убедена в това.

— А мислиш ли, че ако Карол не те държеше отговорен, ти би се измъчвал от също толкова силно чувство за вина? Не за първи път умират хора в процеса на следствие, в което участваш и ти. Седял съм тук, в същата стая, и съм те слушал да споделяш скръбта си по такива поводи. Но що се отнася до отговорността, си изразявал само желание да си постъпил по друг начин или да си се справил по-добре. Не е имало такова чувство за вина, стигащо до самобичуване.

Този път Тони не можа да отговори незабавно. След малко каза:

— Адлер^[2] би се позабавлявал добре с този случай, нали?

— А как мислиш, как би характеризирал той процеса? Какво би заключил, ако наблюдава при пациент такава промяна в системата на убеждения?

— Бих определил това като арогантност. Навремето, когато бях тийнейджър, имах една приятелка. Тя беше много мила с мен, но смяташе, че се налага да закоравея. Често ми казваше: „Ти си като човек с прекалено голям нос, който постоянно си мисли, че всички говорят за него. Е, не е така, и колкото по-скоро станеш по-дебелокож, толкова по-щастлив ще бъдеш.“

— Е, как мислиш, права ли е била?

Тони се позасмя натъжено.

— Струва ми се, че така и не успях да науча този урок. Винаги съм смятал, че именно затова имам такава изключителна способност за съпреживяване.

Джейкъб кимна — толкова леко, че Тони се запита дали не му се бе сторило.

— Все още не си отговорил на въпроса ми. Ако Карол не беше на мнение, че ти носиш отговорност за станалото, мислиш ли, че щеше да страдаш от толкова силно чувство на вина?

Тони поклати глава и едва не се разсмя.

— Не съм писател — писането не е сред способностите ми.

— Но умееш да разказваш. А издателите разполагат с достатъчно редактори, които ще разкрасят стила ти. Не е необходимо да вземаш решение сега. Върви си и го обмисли. Такава работа може да ти осигури двойно удовлетворение. Повторното анализиране на старите случаи може да ти помогне да преосмислиш и процеса, през който преминаваш. Да се пречистиш, вместо да тънеш в самосъжаление — Джейкъб погледна часовника си. — Времето ни изтече — той се изправи и посочи стихосбирката. — Помисли за това, за което говорихме тук. Не забравяй онзи афоризъм за мостовете. Най-трудно е да прецениш кой мост да прекосиш и кой да изгориш зад себе си. Трябва да промениш нещо, Тони.

Тони се усмихна иронично и се изправи с усилие.

— Лекарю, изцери се сам^[3]?

Но още докато произнасяше тези думи, съзнаваше, че се опитва да говори шеговито за най-трудния избор в живота му на зрял човек. Наистина ли бе дошло време да изтръгне Карол Джордан от сърцето си — завинаги?