Томас Харис
Ханибал Лектър (7) (Зараждането на злото)

6

— Знаеш ли какъв ден сме днес? — попита Ханибал, докато ядеше овесената си каша на закуска. — Денят, в който слънцето достига до прозореца на чичо Елгар.

— В колко часа ще се появи? — попита господин Яков, сякаш не знаеше.

— Ще се покаже зад кулата в десет и половина — каза Ханибал.

— Така е било през 1941-ва — каза господин Яков. — Искаш да кажеш, че ще се появи в същия момент ли?

— Да.

— Но годината има повече от 365 дни.

— Но, господин Яков, тази година е след високосната. Така беше и през 1941-ва, последния път, когато гледахме.

— Тогава или календарът напълно съвпада, или ние се ръководим от груби корекции.

В огъня изпращя съчка.

— Мисля, че това са различни въпроси — каза Ханибал.

Господин Яков бе доволен, но отговорът му бе нов въпрос.

— Ще бъде ли високосна 2000 година?

— Не… да, да, ще бъде високосна.

— Тя се дели на сто — каза господин Яков.

— Дели се също и на четиристотин — каза Ханибал.

— Точно така — потвърди господин Яков. — Това ще бъде първият път, когато ще се приложи правилото на Григорианския календар^[1]. Може би на този ден, надживял всички груби корекции, ще си припомниш разговора, който сме водили на това странно място.

* * *

Пръв ги чу Лотар, докато вадеше вода — ревът на двигателя на ниска предавка и пукането на клоните. Остави кофата на кладенеца и в бързината влезе в хижата, без да си изтрие краката.

Един съветски танк — Т-34, със зимен камуфлаж от сняг и слама, напредваше с гръм и трясък нагоре по конския път. На купола му пишеше на руски „Да отмъстим за нашите съветски девойки“ и „Да унищожим фашистката паплач“. Двама войници в бели дрехи се возеха отзад, върху радиаторите.

Куполът се завъртя и оръдието на танка се насочи към къщата. Единият люк се отвори и се показа картечар в бяло зимно облекло с качулка, застанал зад картечницата си. През другия люк се показа командирът на танка с мегафон в ръка. Той повтаряше съобщението си на руски и на немски, като ревеше, за да надвика дизеловия грохот на танковия двигател.

— Искаме вода, няма да ви причиним зло или да ви вземем храната, ако не стреляте по нас. Ако стреляте по нас, ще загинете всички. Сега излезте. Стрелец, зареди картечницата. Ще броя до десет, ако не се покаже никой, стреляй.

Затворът на картечницата силно изщрака.

Граф Лектър излезе навън и застана точно на слънчевата светлина, като показваше ръцете си.

— Вземете си вода. Няма да стреляме.

Командирът на танка остави мегафона.

— Всички вън, така че да ви виждам.

Един дълъг момент графът и командирът на танка се измерваха с погледи. Командирът на танка показа дланите си. Графът показа дланите си.

Графът се обърна към къщата.

— Излезте.

Когато командирът видя семейството, каза:

— Децата могат да останат вътре, на топло.

После се обърна към стрелеца и към екипажа.

— Покрийте ги. Наблюдавайте прозорците на горния етаж. Пуснете помпата. Можете да пушите.

Стрелецът вдигна очилата си нагоре и запали цигара. Беше още момче — кожата на лицето му бе по-светла около очите. Видя Миша, която надничаше през вратата и й се усмихна.

Между резервоарите за гориво и за вода към танка бе закрепена малка бензинова помпа със стартер с въженце.

Водачът на танка спусна в кладенеца един маркуч с предпазен филтър и след многократно дърпане на въженцето, помпата изщрака, изскърца и засмука.

Шумът заглуши свистенето на пикиращата „Щука“ до момента, в който тя вече бе почти над тях. Куполният стрелец на танка започна да движи цевта във всички посоки, заръчка усилено, за да вдигне оръдието нагоре, започна да стреля, а през това време примигващото оръдие на самолета дупчеше земята. От танка засвистяха снаряди, стрелецът продължи да стреля с единствената си оцеляла ръка.

Предното стъкло на „Щука“-та стана цялото на звезди от попадения, очилата на пилота се напълниха с кръв и пикиращият бомбардировач, все още носещ едно от смъртоносните си яйца, обръсна върховете на дърветата, заби се в градината, горивото му избухна, а оръдието под крилата му продължаваше да стреля и след удара.

Легнал на пода в хижата, отчасти покрил Миша с тялото си, Ханибал видя майка си паднала на двора — бе цялата в кръв, роклята й гореше.

— Стой тук! — извика на Миша и затича към майка си.

Боеприпасите в самолета започнаха да избухват — бавно, после по-бързо; гилзи се сипеха върху снега, пламъци лижеха бомбата, останала под крилото. Пилотът седеше в кокпита — мъртъв, лицето му — изгоряло, превърнало се в мъртвешка глава с пламтящи шалче и шлем, стрелецът му — мъртъв зад него.

Лотар — единственият оцелял на двора, вдигна окървавената си ръка към момчето. Тогава Миша излезе от хижата и се затича към майка си. Лотар се опита да я хване, докато минаваше край него, и да я дръпне на земята, ала един снаряд от оръдието на горящия самолет го размаза, кръвта му плисна по момиченцето, Миша вдигна ръце, впери поглед в небето и запищя. Ханибал натрупа сняг върху горящите дрехи на майка си, изправи се, втурна се към Миша, вдигна я на ръце, отнесе я в хижата и я свали в мазето. Изстрелите отвън се разредиха и спряха — патроните се топяха в задната част на цевта на оръдието. Небето притъмня и снегът отново заваля, съскайки по горещия метал.

Тъмнина, после отново сняг. Ханибал сред труповете — не знаеше колко време е изминало; сняг, който се стелеше наоколо и се задържаше по миглите и косата на майка му. Единствен нейният труп не бе почернял и набръчкан. Ханибал я задърпа, но замръзналото й тяло бе като вкопано в земята. Притисна ухо към вледенената й и твърда гръд — сърцето й мълчеше. Покри лицето й със салфетка и натрупа сняг върху нея. В края на гората се движеха тъмни силуети, фенерчето му освети вълчи очи. Ханибал се развика и размаха лопатата си. Миша бе твърдо решена да стои при майка си — трябваше да избира между двете. Вкара Миша вътре и остави мъртвата на тъмнината. Книгата на господин Яков лежа непокътната до овъглената му ръка, докато един вълк не изяде кожената й подвързия и сред разпръснатите страници на Хюигенсовия Трактат за светлината изблиза снега от мозъка на учителя.

Навън се чуваше сумтене и ръмжене. Ханибал накладе огъня. За да заглуши шума, попя на Миша, опита се да накара и нея да пее. Тя стискаше палтото му в юмруците си.

Едно човече…

Снежинки по прозорците. В ъгъла на едно от стъклата се появи тъмна окръжност — една ръкавица бе почистила снега. През тъмната окръжност погледна бледосиньо око.