Томас Харис
Ханибал Лектър (29) (Зараждането на злото)

28

Лейди Мурасаки живееше в елегантно охолство, което постигаше с постоянство и вкус благодарение на средствата, останали след продажбата на замъка и плащането на наследствената такса. Тя би дала на Ханибал всичко, което поиска, но той не искаше нищо.

Роберт Лектър бе оставил достатъчно за основните училищни разходи на Ханибал, но не и за нещо допълнително.

Най-важният елемент в бюджета на Ханибал бе едно писмо, съчинено от самия него. Писмото бе подписано от д-р Гамил Жолиполи, алерголог, и предупреждаваше училището, че Ханибал има сериозна непоносимост към тебеширения прах и трябва да седи колкото може по-далеч от черната дъска.

Тъй като бележките му бяха изключително високи, той знаеше, че учителите не се интересуват особено от това с какво се занимава, стига останалите ученици да не виждат и да не следват лошия му пример.

Свободен да седи сам най-отзад в класната стая, той можеше да рисува с туш и акварел птици в стила на Мусаши Миамото и същевременно да слуша урока с половин ухо.

В Париж всичко японско беше на мода. Рисунките му бяха малки и подходящи за ограниченото стенно пространство на парижките апартаменти — можеха лесно да се поберат в туристическо куфарче. Ханибал ги подписваше със символа, наречен „Вечност с осем драсвания на перото“.

В квартала имаше пазар за тези рисунки — в малките галерии по улиците Сен Пер и Жакоб. Някои галеристи впрочем го караха да доставя работите си след работно време, за да не научават клиентите им, че рисунките са правени от дете.

В късното лято, когато след училище в Люксембургската градина все още имаше слънце, Ханибал скицираше детските корабчета в езерото в очакване да настъпи времето за затваряне. След това тръгваше пеша към Сен Жермен, за да обикаля галериите. Наближаваше рожденият ден на лейди Мурасаки и той се бе спрял на едно украшение от яспис на площад Фюрстенберг.

Успя да продаде скицата на корабчето на един декоратор на улица Жакоб, но японските си скици пазеше за една обирджийска малка галерия на Сен Пер. Рисунките бяха по-впечатляващи, когато се матират и рамкират и той бе намерил добър рамкьор, който щеше да направи необходимото на кредит.

Понесе рисунките си в една раница по булевард Сен Жермен. Масите пред кафенетата бяха пълни и тротоарните клоуни преследваха случайните минувачи за радост на клиентите в кафене „флор“. В малките улички в близост до реката — улица Сен Беноа и улица Абеи, джазклубовете бяха все още плътно затворени, но ресторантите работеха.

Ханибал се опитваше да забрави обеда си в училище — безвкусна манджа, известна сред учениците като „Мъченически мощи“, и пътьом разглеждаше менютата с голям интерес. Надяваше се, че скоро ще има средствата, необходими за вечеря по случай рождения ден, и се оглеждаше за морски таралежи.

Мосю Леет от галерия „Леет“ тъкмо се бръснеше за вечерно излизане, когато Ханибал натисна звънеца. Светлините в галерията бяха все още запалени, въпреки че завесите бяха дръпнати. Леет изпитваше белгийско презрение към французите и хищническо желание да скубе американците, които според него бяха готови да купят независимо какво. Галерията предлагаше живописни творби от най-висока класа, статуетки и антиквариат и бе известна с художниците-маринисти и морските пейзажи, които излагаше.

— Добър вечер, мосю Лектър — каза Леет. — Очарован съм, че ви виждам. Вярвам, че сте добре. Ще ви помоля да почакате, докато опаковам една картина — трябва довечера да замине за Филаделфия, в Америка.

От личния си опит Ханибал знаеше, че подобно топло посрещане обикновено прикрива жестоко пазарене. Подаде на мосю Леет рисунките си и картончето с цената.

— Мога ли да разгледам?

— Заповядайте.

Беше му приятно, че не е на училище, че гледа хубави картини. След следобеда, прекаран в скициране на корабчета, мислеше за водата, за трудностите при изобразяването на водата. Мислеше за мъглата и цветовете на Търнър, които бе невъзможно да се наподобят, и преминаваше от картина към картина, съзерцавайки водата и въздуха над водата. Стигна до малка картина с масло, сложена на статив — Канале Гранде при ярка слънчева светлина на фона на църквата „Санта Мария дела Салуте“.

Беше картина на Гуарди^[1] от замъка Лектър. Ханибал го знаеше още преди да го осъзнае — бе като проблясък в паметта му, останал скрит някъде зад клепачите му. Сега познатата картина стоеше в рамката си пред него. Вероятно бе копие. Взе я и я погледна отблизо. В горния ляв ъгъл на платното имаше малко петно под формата на кафяви точици. Някога родителите му казваха, че точиците на петното „се умножават“ и като дете бе прекарал дълги минути загледан в него, опитвайки се да види как става това. Картината не беше копие. Рамката гореше в ръцете му.

В стаята влезе мосю Леет. Беше намръщен.

— Тук не се пипа, освен ако няма готовност за купуване. Този чек е за вас. — Леет се усмихна. — Парите са прекалено много, но все пак няма да покрият картината на Гуарди.

— Не, днес не. До следващия път, мосю Леет.