Томас Харис
Ханибал Лектър (2) (Зараждането на злото)

1

Ханибал Зловещия (1365–1428) построи замъка Лектър за пет години с труда на войниците, които бе пленил в битката при Жалгирис^[2]. През първия ден, в който флагът му се развя над завършената крепост, той събра затворниците в зеленчуковата градина, качи се на камъка за екзекуции, за да им говори оттам, и освободи мъжете да се върнат по домовете си, точно както им бе обещал. Мнозина избраха да останат на служба при него заради добрата храна, която им осигуряваше.

Петстотин години по-късно Ханибал Лектър, осемгодишен и осми поред със същото име, стоеше в зеленчуковата градина заедно с малката си сестричка Миша и хвърляше хляб на черните лебеди в черната вода на крепостния ров. Миша стискаше ръката на Ханибал за равновесие и на няколко пъти дори не можа да уцели рова. Едри шарани разбутваха листата на лилиите и водните кончета се разлитаха над тях.

Лебедът-водач излезе от водата и се заклати тежко към децата на късите си крака, съскайки предизвикателно. Лебедът познаваше Ханибал откакто се помнеше, но въпреки това настъпваше към него, закривайки част от небето с черните си криле.

— Ооо, Аниба! — извика Миша и се скри зад брат си.

Ханибал вдигна ръце на височината на раменете си, както го беше учил баща му, и ги удължи с върбовите клонки, които стискаше в юмруци. Лебедът спря, прецени, че Ханибаловите криле са по-широки от неговите, и се оттегли по-навътре във водата.

— Всеки ден едно и също — каза Ханибал на птицата.

Ала днешният ден не бе като другите и той се запита къде ли можеха да избягат лебедите.

От вълнение Миша изпусна хляба си на мократа земя. Когато Ханибал се наведе да й помогне, тя с удоволствие мацна носа му с кал с малката си звездообразна ръчичка. Той също мацна малко кал на крайчето на носа й и двамата се разсмяха на отраженията си в рова.

После усетиха три силни, глухи труса под краката си и водата потрепери, замъглявайки отраженията им.

През полята се разнесе тътен от далечни експлозии. Ханибал грабна сестра си и се затича към замъка.

Ловджийският фургон бе във вътрешния двор. Вече бяха впрегнали огромния товарен кон Цезар. Бернт с конярската си престилка и домашният прислужник Лотар товареха три малки сандъка в багажника на фургона. Готвача донесе обяд.

— Млади господарю, госпожата ви вика в стаята си — каза Готвача.

Ханибал предаде Миша на Бавачката и се затича нагоре по изтърканите стъпала.

Ханибал обичаше стаята на майка си с многото й миризми, с изваяните в дървенията лица, с рисуваните тавани. Госпожа Лектър, която произхождаше по една линия от рода Сфорца, по друга — от рода Висконти, беше донесла стаята със себе си от Милано.

Сега тя бе развълнувана и в кафявите й очи проблясваха червеникави искрици. Ханибал здраво хвана ковчежето, а майка му натисна устните на едно ангелче в дърворезбата, за да отвори тайното чекмедженце. После изгреба оттам бижутата си и ги пусна в ковчежето. Заедно с тях пусна и връзка писма — за повече нямаше място.

Ханибал си каза, че майка му прилича на миниатюрния портрет на баба си, който тупна в кутията.

Облаците, нарисувани на тавана. Когато беше бебе и сучеше, често отваряше очи и виждаше гръдта на майка си, която се сливаше с облаците. Усещаше краищата на блузата й до лицето си. Когато пък бе в прегръдките на Дойката, златното й кръстче проблясваше като слънце през невероятните облаци и го натискаше по бузата, а тя разтриваше отпечатъка от кръстчето по кожата му, за да го изличи, преди Госпожата да го е видяла.

Но сега баща му стоеше в рамката на вратата със счетоводните книги в ръце.

— Симонета, трябва да тръгваме.

Бебешкото спално бельо бе опаковано и подредено в медната ваничка на Миша. Госпожата постави ковчежето между чаршафчетата. Огледа стаята и взе от триножника на шкафа една малка рисунка, изобразяваща Венеция, размисли за момент, после я подаде на Ханибал.

— Дай това на Готвача. Дръж го за рамката. — Усмихна му се. — Внимавай да не изцапаш гърба.

Лотар отнесе ваничката до фургона в двора, където Миша капризничеше, възбудена от вълнението наоколо.

Ханибал вдигна Миша и я приближи до муцуната на Цезар. Тя натисна няколко пъти коня по ноздрите, за да провери дали ще избибитка. Ханибал взе в шепата си зърно и изписа с него „М“ по земята в двора. Гълъбите се скупчиха отгоре, оформяйки на земята живо „М“ от птици. Ханибал очерта буквата по дланта на Миша — беше вече почти тригодишна и му се струваше, че никога няма да се научи да чете.

— „М“ като Миша! — каза й.

Тя изтича, смеейки се, към птиците и те се разхвърчаха около нея, закръжиха край кулите, после накацаха по камбанарията.

Готвача — висок мъж в бели кухненски одежди, донесе обяда. Конят извъртя око към Готвача и го проследи с наострено ухо — когато Цезар беше още млад жребец, Готвача многократно го бе гонил от зеленчуковата градина с грозни ругатни, шибайки го по хълбоците с метлата.

— Ще ти помогна да натовариш кухнята обърна се господин Яков към Готвача.

— Вървете с момчето! — каза Готвача.

Граф Лектър вдигна Миша, сложи я във фургона и Ханибал я прегърна. Граф Лектър обхвана лицето на Ханибал в шепата си. Учуден от гъделичкащото усещане, което изпита от допира на ръката, Ханибал погледна отблизо баща си в лицето.

— Три самолета са бомбардирали железопътната станция. Полковник Тимка казва, че разполагаме поне с една седмица, ако изобщо стигнат дотук, но дори тогава боевете ще се водят покрай главните шосета. В ловната хижа ще ни е добре.

Беше вторият ден на операция „Барбароса“ — светкавичния поход на Хитлер през Източна Европа към Русия.