Томас Харис
Ханибал Лектър (47) (Зараждането на злото)

46

Гладките и тъмни води на река Есон бавно течаха край склада и под пригодения за живеене черен плоскодънен шлеп, който бе на котва до един кей близо до градчето Вер льо Пти. Ниските му кабини бяха със спуснати пердета. Между шлепа и брега висяха телефонен и електрически кабели. Листата в саксиената градина бяха влажни и лъскави.

Вентилаторите на палубата бяха отворени. През единия от тях се разнесе писък. На едно от долните прозорчета се появи сгърчено от болка женско лице с опряна в стъклото буза, после една широка ръка изблъска лицето и закри прозореца с пердето. Никой не видя нищо.

Леката мъгла създаваше ореол около лампите на кея, а точно над тях се виждаха няколко звезди, които светеха твърде слабо, за да бъдат разпознати.

На пътя над кея един пазач на портала освети с фенерчето си камионетката с надпис „Кафе дьо л’Ест“ и разпознавайки Петрас Колнас, му махна по посока на оградения с бодлива тел паркинг.

Колнас бързо премина през склада, където един работник маркираше с боя кашони с електроуреди, по които пишеше U.S. Post Exchange, Neuilly. Складът бе претъпкан с кашони и Колнас трябваше да се провира между тях, за да излезе на кея.

До трапа на шлепа един пазач седеше на маса, направена от дървен контейнер. Режеше салам с джобното си ножче и същевременно пушеше. Избърса ръце в носната си кърпа, за да изтръска цигарата си, после видя Колнас, позна го и му даде път, като направи знак с глава.

Колнас си имаше собствен живот и не се виждаше често с другите. Обхождаше с купичката кухнята на ресторанта си, опитвайки от всичко, и откакто бе свършила войната, бе доста напълнял.

Слабият както винаги Зигмас Милко го пусна в кабината.

Владис Грутас седеше на кожено канапе, протегнал крак към една жена с насинена буза, която му правеше педикюр. Изглеждаше смачкана и повехнала и вече бе прекалено стара, за да се продава. Грутас вдигна поглед — приятното му, открито изражение означаваше, че е ядосан. Капитанът на шлепа пляскаше карти на една маса за навигация с един главорез на име Мюлер от бившата есесовска бригада „Дирлевангер“. Мюлер имаше корем като воденичен камък и затворнически татуировки, които покриваха целия му врат, ръцете му и продължаваха надълбоко в ръкавите. Когато Грутас обърна белезникавите си очи към играчите, те си събраха картите и напуснаха кабината.

Без да губи време за поздрави, Колнас каза:

— Плочката на Дортлих е била натикана между зъбите му. Немска работа, неръждаема стомана, не се топи, не изгаря. Момчето има и вашата, и моята, и на Милко, и на Гренц.

— Ти тогава нали каза на Дортлих да претърси хижата — обади се Милко.

— Домързяло го е копелето — каза Грутас и отблъсна жената с крака си, без да я погледне.

Тя бързо излезе от кабината.

— Къде живее онова отровно момченце, което е убило Дортлих? — попита Милко.

Колнас сви рамене.

— В Париж. Студент е. Не знам как е взел визата.

Влязъл е с нея, но няма информация да е излязъл. Никой не знае къде е.

— Ами ако отиде в полицията? — попита Колнас.

— С какво ще отиде? — възрази Грутас. — С бебешките си спомени? С детските си кошмари или с плочките с имената ни?

Дортлих може да му е казал как ми се обажда по телефона, за да се свърже с теб — каза Колнас.

Грутас сви рамене.

Милко изсумтя.

— Момчето ще се опита да ни види сметката.

— Ще се опита ли? Аз бих казал, че на Дортлих му я е видял. Не е било лесно да се убие Дортлих. Сигурно го е застрелял в гръб.

— Иванов ми е длъжник — каза Грутас. — От службата за сигурност на Съветското посолство ще ни кажат къде е малкият Ханибал, а ние ще свършим останалото. За да не се тревожи Колнас.

Някъде от долу се чуха сподавени викове и шум от удари. Мъжете не обърнаха внимание.

— Свенка ще смени Дортлих — каза Колнас, за да покаже, че не се тревожи чак толкова.

— Трябва ли ни? — попита Милко.

Колнас сви рамене.

— Няма как. Свенка е работил с Дортлих две години. Той е единствената връзка, която ни е останала с картините. Освен това депортираните минават през него, той може да определя и да изпраща по-читавите в Комисията за интернирани лица в Бремерхавен, а ние да ги получаваме оттам.

Изплашен от плана на Плевен^[1] за превъоръжаване на Германия, Йосиф Сталин прочистваше Източна Европа чрез масови депортации. Всяка седмица се композираха претъпкани влакове, които водеха или към смъртта в трудовите лагери на Сибир, или към мизерията в лагерите за бежанци на Запад. Отчаяните депортирани снабдяваха Грутас с богати попълнения от жени и деца. Той търгуваше, с каквото можеше — с жени, с морфин — немски, с медицинско качество, с конвертори AC/DC за електроуредите на черния пазар.

Грутас се замисли.

— Този Свенка бил ли е на фронта?

Не вярваха, че някой, сражавал се на Източния фронт, може да бъде истински практичен.

Колнас сви рамене.

— Звучи ми млад по телефона. Дортлих се беше споразумял с него за някои неща.

— Трябва да приберем всичко оттам. Много е рано да продаваме, но трябва да изнесем всичко. Кога ще се обади пак?

— В петък.

— Кажи му да го направи сега.

— Ще поиска да се оттегли. Ще иска документи.

— Можем да го изпратим в Рим, не ни е притрябвал тук. Обещай му, каквото ти дойде наум.

— Картините в момента са опасни — каза Колнас.

— Върви си в ресторанта, Колнас. Продължавай да храниш френските ченгета безплатно, а те ще продължават да ти опрощават глобите за неправилно паркиране. Следващия път като идваш насам да хленчиш, донеси малко профитероли.

— Остави го, той е наш човек! — каза Грутас на Милко, когато Колнас си отиде.

— Надявам се да е така! — отвърна Милко. — Не бих искал да се занимавам и с ресторант.

* * *

Дитер! Къде е Дитер? — Грутас грубо нахълта в една кабина на долната палуба. На койките седяха две изплашени млади жени — всяка от тях бе привързана с белезници за тръбната рамка на койката си. Двайсет и пет годишният Дитер бе сграбчил едната за косата.

— Като им насиняваш лицата и им сцепваш устните, им спада цената! — каза Грутас. — А тази засега е моя.

Дитер пусна косата на жената, прерови джобовете си и извади един ключ.

— Ева!

Една по-възрастна жена влезе в кабината и застана близо до стената.

— Почисти тая тук и Мюлер да я откара в къщата! — нареди Дитер.

* * *

На път за колата си Грутас и Милко минаха през склада. На едно място, оградено с въже, висеше табела „Домакински уреди“. Грутас видя между уредите един британски хладилник.

— Милко, знаеш ли защо британците пият топла бира? Защото хладилниците им са марка „Лукас^[2]“. Това не е за мен. Аз искам „Келвинатор“, „Фрижидер“, „Магнавокс“, „Къртис-Матис“. Искам всичко, което е произведено в Америка.

Грутас отвори капака на едно пиано и изсвири няколко ноти.

— Това пиано е седяло прекалено дълго в склада. Не го искам. Колнас ми намери един „Бьозендорфер“. Най-хубавото. Докарай ми го от Париж, Милко… когато отидеш да свършиш оная работа.