Томас Харис
Ханибал Лектър (54) (Зараждането на злото)

53

Студентката по сестринско дело имаше тъмночервена коса и кафяви очи с почти същия цвят като на Ханибал. Когато той се отдръпна от чешмата в коридора на Медицинския факултет, за да може тя първа да пие, тя доближи лице до неговото и го подуши.

— Кога започна да пушиш?

— Мъча се да ги откажа — отвърна той.

— Веждите ти са опърлени!

— Невнимателно палене.

— Ако си невнимателен с огъня, не бива да готвиш. — Тя близна палеца си и приглади веждата му. — Двете със съквартирантката ми довечера ще готвим задушено, ще стигне и за трима…

— Благодаря ти. Наистина. Но имам един ангажимент.

В бележката си до лейди Мурасаки Ханибал питаше може ли да я посети. Намери клонче глициния и го прикрепи към бележката — бе поувехнало и изразяваше извинение. Към нейната покана имаше две клончета — диненочервена мирта и борово клонче с мъничка шишарка. Борът не се изпраща току-така. Символ е на вълнуващи възможности.

* * *

Лейди Мурасаки не остана разочарована от своя poissonnier^[1]. Беше й запазил четири великолепни морски таралежа в студена морска вода от любимия им Бретан. От месаря до него взе момици, вече накиснати в мляко и пресовани между две чинии. Спря във Фошон за крушов сладкиш и накрая купи торбичка портокали.

Стигна до цветаря с препълнени ръце. Не, Ханибал положително щеше да донесе цветя.

* * *

Ханибал донесе цветя. Лалета, лилии „Казабланка“ и папрат, подредени във висока конструкция, която стърчеше над задното седло на мотора му. На едно кръстовище две млади жени, които пресичаха улицата, му подхвърлиха, че цветята приличат на петльова опашка. Той им смигна, а когато светлините на светофара се смениха, се понесе напред с мотора с чувство на лекота в гърдите.

Паркира в тясната уличка до сградата на лейди Мурасаки и зави зад ъгъла към входа, понесъл букета си. Вече махаше с ръка на портиерката, когато от един вход изскочиха Попил и двама едри полицаи и се нахвърлиха отгоре му. Попил взе цветята от ръцете му.

— Не са за вас! — каза Ханибал.

— Арестуван си — каза Попил.

Когато му сложиха белезниците, Попил завря цветята под мишницата му.

* * *

В кабинета си на Ке дез орфевр инспектор Попил остави Ханибал да почака половин час и да попие атмосферата на полицейското управление. Когато се върна, завари младежа да поставя последното стръкче от букета, който бе преподредил в една гарафа на собственото му бюро.

— Харесва ли ви? — попита Ханибал.

Инспектор Попил го удари с късата си палка и той политна.

— А това харесва ли ти?

По-едрият от двамата полицаи застана зад Ханибал.

— Отговаряй! Попитах те дали ти харесва.

— По-честно е от ръкостискането ви. А и палката поне е чиста.

Попил извади от един плик две завързани с връв войнишки плочки.

— Били са в стаята ти. Тези двамата са задочно осъдени в Нюрнберг. Въпросът е: къде са сега?

— Не знам.

— Не искаш ли да гледаш как ще ги обесят? Палачът ползва английската система, но не дотам, че да им откъсва главите. Не мокри и не опъва въжето, така че те дълго се клатят насам-натам — предполагам точно по вкуса ти.

— Инспекторе, никога няма да научите нищо за вкуса ми.

— За теб правосъдието няма значение, нали? Просто искаш ти да си този, който ги убива.

— И вие също, инспекторе. Вие обичате да ги гледате как умират. Това пък е по вашия вкус. Мислите ли, че можем да поговорим насаме? — Ханибал извади от джоба си изцапана с кръв бележка, завита в целофан. Имате писмо от Луи Фера.

Попил направи знак на полицаите да напуснат стаята.

— Когато изрязвах дрехите от тялото на Луи Фера, намерих тази бележка. Адресирана е до вас.

Прочете на глас думите над прегъвката на листа:

Попил, защо ме мъчиш с въпроси, на които ти сам не отговаряш? Видях те в Лион.

Има и още. — Ханибал подаде бележката на Попил. — Можете да я разтворите, вече е суха. И не мирише.

Листчето изшумоля, когато Попил го разгърна, и отвътре изпаднаха тъмни люспици. Когато прочете бележката, полицаят седна и опря листа до слепоочието си.

— Да не би някой от семейството ви да ви е махал за сбогом от влака? — попита Ханибал. — Не бяхте ли вие, който регулирахте движението в депото през този ден?

Попил дръпна ръката си.

— Няма да направите това — каза Ханибал меко. — Защо пък трябва да ви казвам, ако знам нещо? Това е логичен въпрос, инспекторе. Откъде да знам дали няма да им уредите пътуване до Аржентина.

Попил затвори очи, после отново ги отвори и каза:

— Петен винаги е бил моят герой. Баща ми, чичовците ми са се били за него през Първата световна война. Когато състави новото правителство, той ни каза така: „Вие само пазете реда, докато изхвърлим немците. Виши ще спаси Франция“. Бяхме полицаи, звучеше като част от задълженията ни.

— Помагахте ли на немците?

Попил сви рамене.

— Пазех реда. Може би това им е помагало. После видях един от влаковете им. Дезертирах и се свързах със Съпротивата. Не искаха да ми повярват, докато не ликвидирах един гестаповец. Немците убиха осем души от селото като репресивна мярка. Чувствах се така, сякаш ги бях убил самият аз. Що за война е това? Бихме се в Нормандия, в храстите, щракахме с ей това, за да се разпознаваме.

Той взе от бюрото си една щракалка-щурец^[2].

— Помагахме на съюзниците, които настъпваха от бреговия плацдарм.

Щракна два пъти.

— Това означаваше: „Аз съм приятел, не стреляйте!“ Дортлих не ме интересува. Помогни ми да намеря другите. Как търсиш Грутас?

— Чрез родственици в Литва, с връзките на майка ми в църквата.

— Мога да те задържа за фалшивите документи — само въз основа на показанията на фалшификатора. Ако те пусна, ще се закълнеш ли да ми казваш всичко, което научиш? Ще се закълнеш ли в Бога?

— В Бога? Да, заклевам се в Бога. Имате ли Библия?

Попил имаше в библиотеката си едно копие на „Мисли“. Ханибал го извади.

— Или може да използваме книгата на Паскал, Паскале.

— Би ли се заклел в живота на лейди Мурасаки?

Кратко колебание.

— Да, в живота на лейди Мурасаки.

Ханибал взе щракалката и щракна с нея два пъти.

Попил му подаде войнишките плочки и Ханибал ги прибра.

* * *

Ханибал излезе от кабинета, а Попил даде знак от прозореца на застаналия долу цивилен полицай. Когато Ханибал се показа на улицата, полицаят тръгна след него. Помощникът на Попил влезе в кабинета му.

— Той знае нещо. Веждите му са опърлени. Проверете случаите на пожар в Ил дьо Франс за последните три дни! — каза Попил. — Щом ни отведе до Грутас, ще го предам на прокурора за убийството на касапина.

— Защо на касапина?

— Защото тогава беше малолетен, Етиен. Престъпление, извършено в състояние на афект. Не искам да го осъдят. Искам да бъде обявен за психопат. В заведението за душевно болни ще могат да го изследват и да се опитат да разберат какво представлява.

— Какво мислите, че представлява?

— Малкият Ханибал — момчето Ханибал, е умряло през четирийсет и пета там, в снега, опитвайки се да спаси сестра си. Сърцето му е умряло заедно с Миша.

Какво представлява сега ли? Още нямаме дума за това. Поради липса на по-добра дума, ще го наречем Чудовище.