Томас Харис
Ханибал Лектър (16) (Зараждането на злото)

15

Ханибал бе останал сам за по-малко от минута, когато на вратата се почука.

Беше прислужничката на лейди Мурасаки, Чийо — японско девойче с подкъсена над ушите коса, приблизително на възрастта на Ханибал. Чийо за миг го изгледа изпитателно, после очите й се покриха с непроницаема преграда — като примигващ ококорен ястреб.

— Лейди Мурасаки ви поздравява за добре дошъл — каза тя. — Бихте ли ме последвали?

Почтителна и строга, Чийо го отведе до банята в бившето помещение за пресоване на грозде, разположено в една от пристройките на замъка.

Граф Лектър бе преустроил помещението в японска баня, за да достави удоволствие на жена си, като големия казан за пресоване сега бе пълен с вода, затопляна от меден бойлер марка „Руб Голдбърг“, взет от дестилационна инсталация за коняк. В банята миришеше на пушек от дърва и на розмарин. Около казана бяха разположени сребърни свещници, прекарали войната заровени в градината. Чийо не запали свещите. Докато положението на Ханибал се изясни, една електрическа крушка му стигаше.

Чийо му даде кърпи и халат и му посочи един душ в ъгъла.

— Първо се изкъпете там и добре се изтъркайте, преди да се потопите във водата. След банята готвачът ще ви приготви омлет, а после трябва да почивате.

Отправи му гримаса, която може и да беше усмивка, хвърли един портокал във водата за къпане и изчака отвън за дрехите му. Когато той й ги подаде през открехнатата врата, тя предпазливо ги пое с два пръста, уви ги около една пръчка в другата си ръка и изчезна заедно с тях.

* * *

Беше вечер, когато Ханибал внезапно се събуди — така както се будеше в общежитието. Докато се осъзна къде се намира, се движеха единствено очите му. Чувстваше се чист в чистото си легло. През прозореца все още проникваше късната светлина на дългото френско здрачаване. На стола до него бе метнато памучно кимоно. Облече го. Каменният под на коридора приятно студенееше под краката му, каменните стълби бяха изтъркани и хлътнали като в замъка Лектър. Отвън, под виолетовото небе, се носеха шумове от кухнята — приготовления за вечерята.

Мастифът го видя и тупна два пъти тежко с опашка, без да става от мястото си.

От банята се носеше звук на японска лютня. Ханибал тръгна към музиката. Зад един прашен прозорец горяха свещи. Ханибал погледна вътре. Чийо седеше до ваната и дърпаше струните на дълго и изящно кото. Този път бе запалила свещите. Бойлерът радостно шушнеше. Огънят под него пращеше и искрите политваха нагоре. Лейди Мурасаки бе във водата. Във водата бе лейди Мурасаки — като водните цветя в крепостния ров, където лебедите плуваха, но не пееха. Ханибал гледаше, безмълвен като лебедите, и разперваше ръцете си като криле.

После се отдръпна от прозореца, тръгна обратно в дрезгавината към стаята си, чувствайки се странно натежал, и се върна в леглото си.

* * *

В голямата спалня има все още достатъчно въглени, които огряват тавана. Полутъмно е, граф Лектър се разпалва от допира и от гласа на лейди Мурасаки.

— Докато те нямаше, се чувствах както когато беше в затвора — каза тя. — Спомних си стихотворението на една моя далечна роднина, Оно Но Комачи, написано преди хиляда години.

— Хмм.

— Била е много пламенна.

— Много искам да узная какво е казала.

— Стихотворението звучи така:

Хито ни аван цуки но наки йоуа

омоиоките

муне хашириби ни

кокоро яки ори.

— Долавяш ли музиката в него?

Западняшкото ухо на Роберт Лектър не можеше да долови музиката, но графът знаеше къде се намира истинската музика и отвърна с възторг:

— О, Бога ми, да. Предай ми смисъла.

Няма как да го видя

в тази нощ без луна

лежа будна и копнея, горя

в гърдите ми препускат огньове,

сърцето ми пламти.

— О, Господи, Шеба!

Тя деликатно се погрижи да му спести и най-малкото усилие.

* * *

В преддверието на френския замък високият стенен часовник отмерва късния час и приглушено отеква в каменните коридори. Женският мастиф се размърдва в леговището си и отговаря на часовника с тринайсет къси излайвания. Ханибал се обръща в съня си в чистото легло. И сънува.

Въздухът в обора е студен, а децата са голи до кръста. Бледите очи и Ципестата ръка опипват плътта по ръцете им над лактите. Другите се кискат и кръжат около тях като изгладнели хиени. Тук е и онзи, който постоянно подава купичката си. Миша кашля и има температура, извръща глава, когато среща дъха им. Бледите очи дърпа веригите около вратовете им. По лицето на Бледите очи има полепнали кръв и пера от птичата кожа, която е гризал. Разкривеното лице на Мъжа с купичката. „Вземи нея, тя и без това ще умреееее, той ще остане малко по-дълго пресеееен.“ Бледите очи говори на Миша — зловещо я примамва: „Ела да си играем, ела да си играем!“

Бледите очи започва да пее и Ципестата ръка му приглася:

Едно човече стои в гората тихо и безмълвно,

облечено е в пурпурночервено палтенце…

Мъжът с купичката си донася купичката, Ципестата ръка взима брадвата, Бледите очи хваща Миша, Ханибал се хвърля върху него с писъци, захапва бузата на Бледите очи, Миша се тегли, извърта се назад, за да го гледа.

— Миша, Миша!

Виковете кънтят в каменните коридори, граф Лектър и лейди Мурасаки се втурват в стаята на Ханибал. Той е разкъсал със зъби възглавницата си и наоколо хвърчи перушина. Ханибал ръмжи и крещи, блъска, бори се, скърца със зъби. Граф Лектър ляга върху него с цялата си тежест, пристяга ръцете на момчето с одеялото, затиска одеялото с крак.

— Спокойно, спокойно!

Разтревожена, да не би да си глътне езика, лейди Мурасаки изтегля колана от пеньоара си, хваща Ханибал за носа и стиска, докато той не отваря уста. Тогава пъхва колана между зъбите му.

Той потреперва и застива като умиращо птиче. Пеньоарът й се е отворил, тя го прегръща, притиска до гърдите си мокрото му от ядни сълзи лице с полепнали по бузите пера.

Но се обръща към графа, за да го попита:

— Добре ли си?