Томас Харис
Ханибал Лектър (17) (Зараждането на злото)

16

Ханибал стана рано и изми лицето си в легена с каната от нощното си шкафче. Имаше неясен и объркан спомен от нощта. Във водата плуваше едно малко перце.

Чу зад себе си шум от плъзгаща се хартия по каменния под — някой бе пъхнал плик под вратата му. За писъмцето бе закачено върбово клонче. Ханибал подържа известно време изписаното листче до лицето си в свитата си длан и чак след това го прочете.

Ханибал,

Ще ми доставиш голямо удоволствие, ако дойдеш в приемната ми в часа на козата. (Във Франция това е 10 сутринта.)

Мурасаки Шикибу

С пригладена с вода коса тринайсетгодишният Ханибал Лектър стоеше пред затворената врата на приемната. Отвътре се чуваше лютнята. Не беше песента, която бе чул пред банята. Почука.

— Влез.

Ханибал влезе в помещение, което бе нещо средно между работна стая и салон — с гергеф за бродиране край прозореца и статив за калиграфия.

Лейди Мурасаки седеше до ниска масичка за чай. Косата й бе вдигната нагоре и прикрепена с абаносови фуркети. Подреждаше цветя и ръкавите на кимоното й тихо шептяха.

Добрите обноски във всички култури са сходни и имат обща цел. Лейди Мурасаки го посрещна с бавен и грациозен поклон на главата.

Ханибал се поклони от кръста нагоре, както го бе учил баща му. Нещо като тамяново синьо ято прекоси прозореца пред него, подобно на далечен птичи рояк, а синята вена на ръката на лейди Мурасаки, която държеше едно цвете, избледня. През ухото й слънцето изглеждаше розово. Зад един параван лютнята на Чийо издаваше меки звуци.

Лейди Мурасаки го покани да седне срещу нея. Имаше приятен алтов глас, в който се промъкваха някои нетипични за Запада нотки. За Ханибал говорът й звучеше като неочаквана музика в подухвани от вятъра камбанки.

— Ако не искаш да говориш френски или английски, или пък италиански, бихме могли да употребяваме някои японски думи, като например киеусеру. Означава „да изчезнеш“.

Тя помести едно стъбло, вдигна очи от цветята и погледна към него.

— Моят свят в Хирошима изчезна за миг. Твоят свят също ти е бил отнет. Сега ти и аз имаме света, който сами ще сътворим — заедно. В този момент. В тази стая тук.

Взе още цветя от рогозката до себе си и ги сложи на масата до вазата. Ханибал чуваше шумоленето на листата, както и ромола на ръкавите й, когато му подаваше цветята.

— Ханибал, къде би сложил тези цветя, за да постигнеш най-добрия ефект? Сложи ги, където пожелаеш.

Ханибал погледна цветовете.

— Когато беше малък, баща ти ни изпращаше рисунките ти. Имаш набито око. Ако предпочиташ да рисуваш подредените цветя, можеш да ползваш блока до теб.

Ханибал се замисли. Взе две от цветята и един нож. Погледна към арката на прозореца, към извивката на камината, където над огъня висеше съд за чай. Отряза стъблата на цветята по-късо и ги разположи във вазата така, че да създаде хармония и с останалите цветя, и със стаята. Сложи краищата на стъблата на масата.

Лейди Мурасаки изглеждаше доволна.

— Ах! Бихме могли да наречем този стил морибана — полегатият стил.

Подаде му един нежен като коприна божур.

— А това къде би сложил? Изобщо би ли го употребил? В камината водата за чая зашумя и започна да ври.

Ханибал я чу. Чу как водата завира, погледна към повърхността на врящата вода и лицето му се промени — стаята изчезна.

* * *

Ваничката на Миша на печката е лоената хижа, рогатото черепче на еленчето, което се блъска в стените на ваничката от врящата вода, сякаш се опитва да мушне някого с рогца и да избяга оттам. Тракащите кости в премятащата се вода.

* * *

Отново е на себе си, отново е в стаята на лейди Мурасаки при божура, вече кървав, захвърлен върху масата, а до него — дрънчащият нож. Ханибал се овладя, изправи се на крака, криейки окървавената си ръка зад гърба си. Поклони се на лейди Мурасаки и понечи да напусне стаята.

— Ханибал.

Той отвори вратата.

— Ханибал.

Тя стана и бързо отиде до него. Протегна ръка, погледна го в очите, не го пипна — извика го с пръсти. Хвана окървавената му ръка и досегът й се отпечата в очите му — едва забележимо промени големината на зениците им.

— Ще трябва да те зашият. Серж ще ни закара до града.

Ханибал поклати глава и с брадичка посочи към гергефа. Лейди Мурасаки продължи да го гледа в лицето, докато не разбра.

— Чийо, извари игла и конец.

До прозореца, където светлината бе добра, Чийо донесе на лейди Мурасаки игла и конец, намотан около абаносов фуркет, още димящи от врялата вода за чая. Лейди Мурасаки хвана здраво ръката му и заши пръста му с шест изящни шева. По бялата коприна на кимоното й покапаха капчици кръв. Докато тя работеше, Ханибал не сваляше поглед от нея. Не реагира на болката. Сякаш мислеше за нещо друго.

Гледаше как конецът се размотава от фуркета и силно се опъва. Мислеше си, че дъгата на дупката на иглата е функция от диаметъра на фуркета. Разхвърляните по снега страници на Хюигенс, слепени една за друга с късове мозък.

Чийо наложи раната с едно листо от алое и лейди Мурасаки превърза ръката му. Когато свърши, Ханибал отиде до чаената маса, взе божура и окастри стъблото. Сложи цветето във вазата, като с това довърши изисканото си аранжиране. После се обърна към лейди Мурасаки и Чайо.

През лицето му премина нещо като тръпка по водна повърхност и той се опита да каже: „Благодаря“. Тя възнагради усилието му с възможно най-сдържаната и най-хубава усмивка, но не го остави да се мъчи дълго.

— Ще дойдеш ли с мен, Ханибал? Ще ми помогнеш ли да занесем цветята?

Качиха се по стълбите, които водеха към тавана.

Вратата на тавана бе взета от друго място в къщата.

Бе украсена с резбована глава — гръцка комична маска. Лейди Мурасаки носеше свещник и водеше момчето през огромния таван сред тристагодишната колекция от стари вещи — куфари, коледни играчки, градински украшения, плетени мебели, театрални костюми за Кабуки и Но и цяла редица кукли на конци с човешки размери, овесени на една пръчка.

Слаба светлина се процеждаше през процепите около затъмнителния транспарант на една отдалечена от, вратата капандура. Лейди Мурасаки освети със свещника малък олтар срещу прозореца. На олтара имаше снимки на нейните и на Ханибал предшественици. Около фотографиите — цяло ято от хартиени жерави „оригами“ — много жерави. Имаше и една снимка на Ханибаловите родители в сватбения им ден. На светлината на свещта Ханибал разгледа отблизо майка си и баща си. Майка му изглеждаше много щастлива. Единственият пламък бе на неговата свещ — нейните дрехи не горяха.

Ханибал усети присъствие зад себе си и се взря в тъмнината. Когато лейди Мурасаки вдигна транспаранта на капандурата, утринната светлина обля Ханибал и тъмното присъствие зад него — метални военни доспехи: ботуши и наколенници, бойно ветрило, хванато в защитни ръкавици, предпазен нагръдник и най-отгоре — желязната маска и рогатият шлем на самурайски старши офицер. Доспехите стояха върху платформа. Оръжията на самурая — дълъг и къс меч, кинжал танто и бойна брадвичка, бяха положени на поставка пред доспехите.

— Нека сложим цветята тук, Ханибал — каза лейди Мурасаки и направи място на олтара пред снимките на родителите си. — Тук идвам да се моля за теб. Съветвам те и ти да се молиш за себе си, да черпиш от духовете на семейството си мъдрост и сила.

Ханибал любезно наведе глава пред олтара, но притегателната сила на доспехите не му даваше мира — усещаше ги до себе си. Отиде до Стойката, за да пипне оръжията. Лейди Мурасаки го спря с вдигната ръка.

— Тези доспехи стояха в посолството в Париж, когато баща ми беше посланик във Франция преди войната. Скрихме ги от немците. Докосвам ги само веднъж в годината. На рождения ден на прапрапрадядо ми имам честта да почистя доспехите му и оръжията му и да ги смажа с масло от камелия и с карамфилово масло — прекрасен аромат.

Тя извади запушалката на едно шишенце и му даде да помирише.

На подиума пред доспехите имаше свитък на стар ръкопис. Бе разтворен само колкото да покаже първата картина — самураят, облечен в доспехите, на прием с васалите си. Докато лейди Мурасаки подреждаше предметите на олтара, Ханибал разви свитъка до следващата картина — на нея фигурата в доспехите председателстваше церемония, на която други самураи му представяха отсечените глави на враговете. Всяка глава носеше етикет с името на мъртвеца — етикетът беше закачен за косата, а при плешивите глави — за ухото.

Лейди Мурасаки нежно му отне свитъка и отново го нави така, че да показва само прапрапрадядо й в доспехи.

— Това е след битката за замъка в Осака — каза тя. — Има други, по-подходящи стари свитъци, които ще те заинтересуват. Ханибал, чичо ти и аз ще бъдем много доволни, ако станеш такъв мъж, какъвто беше баща ти, какъвто е чичо ти.

Ханибал погледна към доспехите с питащ поглед.

Тя прочете въпроса по лицето му.

— И като него ли? Донякъде да, но с повече състрадание. — Хвърли бегъл поглед към доспехите, сякаш можеха да я чуят, и се усмихна на Ханибал. — Не бих казала това пред него на японски.

Приближи се до него със свещника в ръка.

— Ханибал, ти можеш да напуснеш земята на кошмарите. Можеш да бъдеш всичко, каквото си пожелаеш. Ела на моста на мечтите. Ще дойдеш ли там с мен?

Беше много различна от майка му. Не му беше майка, но усещаше близостта й със сърцето си. Настойчивият му поглед навярно я бе смутил, затова реши да се пошегува.

— Мостът на мечтите води навсякъде, но най-напред минава през лекарския кабинет и класната стая. Тръгваме ли?

Ханибал я последва, но преди това взе изпръскания с кръв божур, изгубен сред цветята, и го постави на подиума пред доспехите.