Томас Харис
Ханибал Лектър (26) (Зараждането на злото)

25

Залата за балсамиране бе тъмна и тиха, чуваше се само как от крана бавно прокапва вода. Инспекторът стоеше на прага с Ханибал, по раменете и обувките им имаше капки дъжд.

Момюнд беше вътре. Ханибал усещаше миризмата му. Очакваше Попил да запали лампата, за да види онова, което според полицая би трябвало да внесе в посещението им драматичен елемент.

— Мислиш ли, че ще познаеш Пол Момюнд, ако го видиш отново?

— Ще направя всичко възможно, инспекторе.

Попил запали лампата. Собственикът на погребалното бюро бе съблякъл дрехите на Момюнд и ги бе сложил в хартиени торби, както му бяха поръчали. Коремът беше зашит надве-натри, отрязаният врат бе покрит с кърпа.

— Спомняш ли си татуировката на касапина?

Ханибал заобиколи тялото.

— Да. Но не бях чел надписа.

Момчето погледна над тялото към инспектор Попил. Съзря в очите на инспектора замъглените очертания на висока интелигентност.

— Какво пише там? — попита инспекторът.

— „Това е моята, къде е твоята?“

— Може би по-правилно би било: „Това е твоята, къде е моята?“ „Това е първата ти жертва, къде е моята глава?“ Какво мислиш, а?

— Мисля, че не ви подхожда да говорите така. Да не би да очаквате, че раните му ще прокървят в мое присъствие?

— Какво каза касапинът на госпожата, че толкова те подлуди?

— Не ме подлуди, инспекторе. Устата му обиди всички, които го чуха, включително и мен. Беше груб.

— Какво каза той, Ханибал?

— Попита дали било вярно, че японската путка е напряко, инспекторе. Обръщението му беше: „Ей ти, жълтата!“

— Напряко, а?

Инспектор Попил проследи пътя на шевовете през корема на Пол Момюнд, почти докосвайки кожата.

— Така ли напряко?

Инспекторът гледаше втренчено Ханибал и сякаш търсеше нещо в лицето му. Не можа да го открие. Не откри нищо, затова зададе друг въпрос.

— Как се чувстваш, когато го гледаш мъртъв? Ханибал погледна под кърпата, покриваща врата на трупа, и каза:

— Никак.

* * *

Инсталираният в полицейския участък детектор на лъжата бе първият, който селските полицаи виждаха, и им беше много любопитно как действа. Операторът, пристигнал от Париж заедно с инспектор Попил, извърши множество настройки, някои от тях чисто театрални, докато електронните лампи загряваха и от изолацията се разнасяше мирис на нагорещен памук, който се прибавяше към миризмата на пот и цигари. После инспекторът, който наблюдаваше Ханибал, който пък наблюдаваше машината, отпрати всички и в стаята останаха само момчето, самият той и операторът. Операторът свърза инструмента с Ханибал.

— Кажи си името — започна операторът.

— Ханибал Лектър.

Гласът на момчето бе дрезгав.

— На колко години си?

— На тринайсет.

Мастилените писци се движеха гладко по хартията.

— Откога пребиваваш във франция?

— От шест месеца.

— Познаваше ли се с касапина Пол Момюнд?

— Никой не ни е запознавал.

Писците не потрепнаха.

— Ала ти знаеше кой е.

— Да.

— Участвал ли си в разправия, в смисъл сбивал ли си се с Пол Момюнд на пазара в четвъртък?

— Да.

— Ходиш ли на училище?

— Да.

— Училището ти изисква ли носене на униформа?

— Не.

— Имаш ли някакво чувство за вина за смъртта на Пол Момюнд?

— Чувство за вина?

— Ограничавай отговорите си до „да“ и „не“.

— Не.

Връхчетата и падинките в мастилените линии са напълно равномерни. Няма повишаване на кръвното налягане, няма ускоряване на пулса, дишането е спокойно и равно.

— Знаеш ли, че касапинът е мъртъв?

— Да.

Операторът отново направи няколко настройки с копчетата на машината.

— Учил ли си математика?

— Да.

— Учил ли си география?

— Да.

— Видя ли трупа на Пол Момюнд?

— Да.

— Ти ли уби Пол Момюнд?

— Не.

Мастилените линии не трепнаха. Операторът свали очилата си, което бе знак за инспектор Попил, че разпитът е завършил.

Един известен крадец от Орлеан с дълго полицейско досие зае мястото на Ханибал на стола. Крадецът остана да чака, докато инспектор Попил и операторът се съвещаваха отвън в преддверието.

Попил размотаваше хартиената лента.

— Едно и също.

— Момчето не реагира на нищо — каза операторът. — Или е сирак от войната с притъпени реакции, или притежава чудовищно самообладание.

— Чудовищно — продума Попил.

— Искате ли най-напред да разпитате крадеца?

— Той не ме интересува, но го прекарайте през детектора. И може да му ударя няколко пред момчето. Разбирате ли какво искам да кажа?

* * *

По нанадолнището на пътя, водещ към селото, се спускаше моторетка с изгасени фарове и изключен двигател. Водачът й бе облечен целият в черно и носеше черна каска. Моторетката безшумно направи завой в един от далечните краища на пустия площад, скри се за малко зад една пощенска камионетка, паркирана пред пощата, и продължи пътя си. Мотористът полагаше доста усилия и не пусна двигателя, преди да достигне стръмнината извън селото.

Инспектор Попил и Ханибал седяха в кабинета на началника на полицията. Инспектор Попил прочете етикета на шишето с кланзофлат на началника и се зачуди дали да не вземе една доза.

После остави ролката от детектора на лъжата на бюрото и я забута с пръст. Лентата се разви и разкри редицата от малки връхчета. Приличаха му на възвишения в подножието на забулена в облаци планина.

— Ти ли уби касапина, Ханибал?

— Мога ли да ви задам един въпрос?

— Да.

— Пътят от Париж до тук е доста дълъг. Вие специалист по убийства на касапи ли сте?

— Аз съм специалист по военни престъпления и Пол Момюнд бе заподозрян в няколко такива. Военните престъпления не приключват с войната, Ханибал.

Попил спря, за да прочете рекламата от двете страни на пепелника.

— Може би аз разбирам положението ти по-добре, отколкото си мислиш.

— Какво е моето положение, инспекторе?

— Останал си сирак през войната. Живял си в приют, затворен в себе си, членовете на семейството ти са загинали. И най-сетне, най-сетне красивата ти втора майка е запълнила всичко това.

Мъчейки се да го предразположи, Попил сложи ръка на рамото на Ханибал.

— Дори само парфюмът й заличава лагерния мирис. И точно тогава касапинът излива помия върху нея. Ако си го убил ти, ще те разбера. Кажи ми. После двамата заедно ще обясним на някой съдия какво се е случило.

Ханибал се отдръпна в стола си, далеч от обсега на Попил.

— Дори само парфюмът й заличава лагерния мирис? Мога ли да попитам дали пишете стихове, инспекторе?

— Ти ли уби касапина?

— Пол Момюнд се самоуби. Умря от глупостта и грубостта си.

Инспектор Попил имаше значителен опит и познания в областта на ужасното и това бе гласът, който очакваше да чуе. Тонът бе едва доловимо различен и бе учудващо, че излиза от тялото на момче.

Досега не бе чувал тази специфична дължина на вълната, но я разпознаваше като Друга. От доста време не бе усещал трепета на ловеца, предизвикателството на съпротивляващия се ум. Усещаше го със скалпа си и с ръцете си. Това бе смисълът на живота му.

Част от него искаше убиецът на касапина да е крадецът отвън. Част от него си мислеше колко самотна и нуждаеща се от помощ щеше да бъде лейди Мурасаки, когато отведяха момчето.

— Касапинът е ловял риба. По ножа му имаше кръв и люспи, но рибата я нямаше. Готвачът ми каза, че си занесъл прекрасна риба за вечеря. Откъде взе рибата?

— Хванах я, инспекторе. Държим една въдица заредена със стръв във водата зад навеса за лодката. Ако искате, ще ви я покажа. Инспекторе, вие ли си избрахте военните престъпления?

— Да.

— Понеже сте изгубили роднини през войната ли?

— Да.

— Мога ли да ви попитам как?

— Едни загинаха при сражения. Други бяха изпратени на изток.

— Хванахте ли тези, които са ги убили?

— Не.

— Но бяха свързани с Виши като касапина, така ли?

— Да.

— Може ли да бъдем напълно откровени един с друг?

— Разбира се.

— Съжалявате ли, че Пол Момюнд е мъртъв?

* * *

В далечния край на площада от една озеленена странична уличка се появи господин Рюбен, селският бръснар. Бе тръгнал на обичайната си нощна обиколка на площада с малкия си териер. След като през целия ден разговаряше с клиентите си, вечер господин Рюбен продължаваше да говори на кучето си. Сега дръпна кучето встрани от тревната площ пред пощата.

— Трябваше да си свършиш работата на поляната на Фелипе, където никой не те гледаше! — каза господин Рюбен. — Тук може да си навлечеш някоя глоба. Ти нямаш пари. Ще се наложи да плащам аз.

Срещу пощата имаше пощенска кутия, закачена на един стълб. Кучето наостри уши, затегли се към нея и вдигна крак.

Рюбен видя едно лице над пощенската кутия и каза:

— Добър вечер, господине.

После се обърна към кучето.

— Внимавай да не оцапаш господина!

Кучето заскимтя и Рюбен забеляза, че от другата страна под пощенската кутия няма крака.

* * *

Моторетката летеше по еднолентовия павиран път, като едва ли не задминаваше светлото петно от замъгления си фар. Веднъж, когато от противоположната посока се зададе друга кола, мотористът се гмурна в крайпътните дървета и остана там, докато задните светлини на колата не изчезнаха.

В тъмната барака за инструменти край замъка фарът на моторетката избледня, а двигателят започна да се охлажда, пукайки. Лейди Мурасаки свали каската и опипом вдигна косата си.

* * *

Лъчите от полицейските фенерчета се срещнаха над главата на Пол Момюнд върху пощенската кутия. През средата на челото му, точно под линията на косата, бе изписано с печатни букви: Boche^[1]. Окъснели пияници и нощни работници се събираха около главата и я гледаха.

Инспектор Попил заведе Ханибал съвсем наблизо и го погледна на светлината, идваща от лицето на мъртвия мъж. Не можа да открие никаква промяна в изражението на момчето.

— Най-после Съпротивата уби Момюнд! — заяви бръснарят и разказа на всички как го беше намерил, пропускайки нарушенията на кучето.

Някои хора от тълпата сметнаха, че Ханибал не би трябвало да гледа. Една по-възрастна жена — прибираща се у дома си нощна медицинска сестра, го каза на глас.

* * *

Попил изпрати момчето до дома му с полицейската кола. Ханибал пристигна в замъка, когато зората обагряше небето в розово. Преди да влезе в къщата, набра малко цветя, подреждайки ги по височина в юмрука си. Стихът, с който щеше да ги поднесе, му дойде наум, докато отрязваше косо стъблата им. Намери в ателието все още влажната четка на лейди Мурасаки и си послужи с нея, за да напише следното:

Нощен сив рибар, огрян

от пълната есенна луна.

Кое е по-красиво?

По-късно през деня Ханибал се унесе в лек сън. Яви му се Миша през лятото преди войната — Бавачката беше извадила ваничката й в градината на ловната хижа, за да стопли вода на слънцето, а зелевите пеперуди летяха около къпещото се момиченце. Ханибал й откъсна един патладжан и тя прегърна моравия зеленчук, затоплен от слънцето.

Когато се събуди, намери бележка, пъхната под вратата му заедно с цвят от глициния. На бележката пишеше:

Сивият рибар е за предпочитане, ако е обкръжен от жаби.