Томас Харис
Ханибал Лектър (40) (Зараждането на злото)

39

Ханибал лежеше на ниското легло в мансардата си. Свещите хвърляха колеблива светлина върху лицата, които бе нарисувал по спомени от сънищата си, а по черепа на гибона танцуваха сенки. Загледан в празните очни кухини на гибона, Ханибал покри със зъби долната си устна, за да наподоби острите резци на маймуната. До него имаше грамофон с манивела и фуния във формата на лилия. В ръката си държеше спринцовка, пълна с коктейла от хипнотици, който бяха използвали при разпита на Луи Фера.

— Миша, Миша! Идвам при теб.

Пламъци по дрехите на майка му, оброчните свещички, ярко пламтящи пред света Жана. Клисарят каза: „Късно е“.

Пусна грамофона и нагласи иглата върху плочата с детски песнички. Плочата беше издраскана, звукът бе тенекиен и писклив, но го прониза право в сърцето.

Кажи ми, какво може да е това човече,

което стои самичко в гората…

Натисна буталото с още половин сантиметър навътре и почувства как наркотикът изгаря вената му. Разтърка ръката си, за да улесни проникването му. Взря се в скицираните лица и се опита да раздвижи устите им. Може би щяха най-напред да запеят, после да кажат имената си. Сам запя, за да ги насърчи.

Но не можа да накара лицата да се размърдат, както не можеше и да дари гибона с плът. Тогава гибонът, лишеният от устни гибон, с извитата в усмивка мандибула, се разсмя зад острите си зъби и Бледите очи се усмихна и развеселеното му изражение започна да изгаря ума на Ханибал. После — мирисът на запалени дърва в хижата, напластеният пушек в студената стая, трупният дъх на мъжете, скупчени около него и Миша до огнището. След това ги заведоха в обора. В обора имаше разхвърляни изцапани детски дрешки, които не бяха техни. Не можеше да чуе какво си говорят мъжете, не можеше да чуе как се наричат един друг. После внезапно се разнесе гласът на Мъжа с купата: „Вземете нея, тя и без това ще умре. Той ще остане преееееесен малко по-дълго.“ Ханибал се бори и хапе, и сега вече идва това, което тъй дълго нямаше сили да види — Миша виси на двете си ръчички, крачетата й са високо над кървавия сняг, извива се, ОБРЪЩА СЕ НАЗАД КЪМ НЕГО И ГО ГЛЕДА.

— АНИБА! Гласчето й…

Ханибал седна в леглото и ръката му натисна спринцовката докрай.

И тогава оборът се залюля около него.

— АНИБА!

Ханибал се отскубна, затича се след тях към вратата, вратата на обора го хласна по ръката, костите й пропукаха, Бледите очи се обърна назад и вдигна цепеницата, заблъска го по главата, в двора заехтяха удари на брадва, накрая падна спасителният мрак.

Ханибал се привдигна на таванското си легло, погледът му беше разфокусиран, лицата се размиваха на стената.

Премина отвъд. Премина отвъд онова, което не можеше да погледне, отвъд нещото, което не можеше да чуе и преживее. Пробуди се в хижата със засъхнала кръв отстрани по главата и пламтяща болка в ръката под рамото, прикован с верига към перилата на стълбите на горния етаж и с метнато отгоре му килимче. Чуваха се гръмотевици, не, бяха артилерийски залпове — някой обстрелваше гората. Мъжете, свити пред камината, късаха отличителните си знаци, изхвърляха документите от портфейлите си, надяваха червенокръстки ленти. А после — писъкът и бляскавата светкавица на фосфорния снаряд, избухнал в празната черупка на танка отвън, и пламналата хижа. Престъпниците се втурват навън в нощта към камионетката си. На вратата Кашаваря спира. Вдигнал чантата до лицето си, за да го предпази от горещината, той вади от джоба си катинар и го подхвърля на Ханибал, а през това време следващият снаряд вече лети към тях. Не го чуват как изсвистява, само къщата се повдига и се отмества, балкончето, където лежи Ханибал, се накланя, Ханибал се плъзва и се удря в перилата, а стълбата се сгромолясва върху Кашаваря. Ханибал чува как косата му пращи, лизната от огнен език, после се озовава навън, камионетката с рев поема през гората, омотаното около момчето килимче се е запалило от едната страна, земята се тресе от избухващи снаряди, наоколо свистят отломки. Ханибал изгася тлеещото килимче със сняг и върви, върви с мъка, а ръката му виси.

Сива зора над парижките покриви. В мансардата грамофонът постепенно е намалил оборотите и е спрял, свещите са догорели. Очите на Ханибал се отварят. Лицата на стената не помръдват. Отново са обикновени скици, плоски листове, потрепващи от течението. Гибонът е възвърнал обичайния си израз. Идва денят. Отвсякъде струи светлина. Отвсякъде струи нова светлина.