Томас Харис
Ханибал Лектър (9) (Зараждането на злото)

8

Грутас взе една тънка верига, леденостудена при допир, и я върза като клуп около вратовете на децата. Колнас заключи тежките катинари. Така Ханибал и Миша останаха приковани към перилата на горната площадка на стълбището, където не пречеха, но се виждаха добре. Този, когото наричаха Кашаваря, им донесе от една от спалните нощно гърне и одеяло.

Ханибал видя през пречките на перилата как хвърлят в огъня столчето за пианото. Пъхна якичката на Миша под веригата, за да не опира във врата й.

Около хижата се бяха натрупали огромни преспи — единствено най-горните стъкла на прозорците пропускаха сива светлина. Снегът, който валеше косо край прозорците, и свирещият вятър придаваха на хижата вид на огромен, движещ се влак. Ханибал уви себе си и сестра си в одеялото и в килима на стълбищната площадка. Миша глухо кашляше. Челото й, опряно в бузата на Ханибал, гореше. Той измъкна коричка хляб изпод палтото си и я сложи в устата си. Когато омекна, й я даде.

Грутас изпращаше на всеки час някой от хората си да рине снега пред вратата и да почиства пътеката до кладенеца. Веднъж Кашаваря занесе в бараката остатъци от ядене.

Снегът продължаваше да се сипе, а времето течеше болезнено бавно. Нямаше никаква храна, после имаше храна, Колнас и Милко носеха към печката ваничката на Миша, покрита с една дъска, която обгоря на мястото, където дължината й надхвърляше ваната. Кашаваря поддържаше огъня с книги и дървени купи за ядене. Наблюдавайки огъня с едно око, Кашаваря се занимаваше с дневника и счетоводството си. Беше натрупал на масата дребни крадени предмети, за да ги сортира и инвентаризира. Изписа с паяковидния си почерк имената на всеки един от мъжете на отделни страници.

Владис Грутас

Зигмас Милко

Бронис Гренц

Енрикас Дортлих

Петрас Колнас

Най-накрая написа своето име.

Казис Порвик

Под всяко име описа дела на всеки един в плячкосването — златни очила, часовници, пръстени и обеци, както и златни зъби, които държеше в една крадена сребърна чаша.

Грутас и Гренц вманиачено претърсваха хижата — вадеха чекмеджетата, разкъртваха гърбовете на бюрата.

След пет дни небето се проясни. Всички обуха снегоходки и отведоха Ханибал и Миша в обора. Ханибал забеляза, че от комина на бараката с наровете излиза тънка струйка пушек. Погледна към голямата подкова на Цезар, закована над вратата за късмет, и се зачуди дали конят е все още жив. Грутас и Дортлих натикаха децата в обора и заключиха вратата. Ханибал видя през процепа на двойната врата как мъжете се разпръснаха ветрилообразно в гората.

В обора беше много студено. В сламата се валяха захвърлени детски дрешки. Вратата между обора и бараката беше затворена, но незаключена. Ханибал я бутна и тя се отвори. Досами печката, увито във всичките одеяла от леглата, стоеше едно не повече от осемгодишно момче. Кожата около хлътналите му очи бе тъмна. Беше навлечено с множество разнородни дрехи, някои от които момичешки. Ханибал скри Миша зад себе си. Момчето се сви уплашено.

Ханибал каза:

— Здравей!

Каза го на литовски, на немски, на английски и на полски. Момчето не отговори. Ушите и пръстите му бяха зачервени и подути от премръзване. През дългия студен ден то успя някак да обясни, че е от Албания и че говори само албански. Каза, че се нарича Агон. Ханибал му позволи да види дали в джобовете му има нещо за ядене. Не му позволи да пипа Миша. Когато Ханибал му показа със знаци, че той и сестра му искат половината одеяла, момчето не оказа съпротива. При всеки звук малкият албанец се стряскаше, извърташе очи към вратата и движеше ръката си, сякаш сечеше нещо.

Мародерите се върнаха малко преди залез-слънце.

Ханибал ги чу и надзърна през процепа на двойната врата на обора.

Водеха мършаво еленче, още живо и преплитащо крака, завързано през врата с гирлянда от пискюли, взети от някой плячкосан замък, и със стърчаща от единия му хълбок стрела. Милко взе една брадва.

— Не хаби кръвта! — обади се Кашаваря.

Колнас дотича с купичката си със светнали очи. В двора се разнесе писък и Ханибал запуши ушите на Миша, за да не чуе звука на брадвата. Албанчето се разплака и взе да прави благодарствени поклони.

По-късно същия ден, когато другите се бяха наяли, Кашаваря даде на децата да оглозгат една кост с малко месо и жили по нея. Ханибал хапна малко и приготви сдъвкано за Миша. Ако й го даваше с пръсти, сокът изтичаше, затова го прехвърли от своята направо в нейната уста. Върнаха Ханибал и Миша в хижата и отново ги приковаха за парапета на стълбищната площадка, а албанчето оставиха само в обора. Миша изгаряше от треска и Ханибал я притискаше до гърдите си под прашната миризма на килима.

Грипът ги повали всичките. Мъжете лежаха досами изгасващия огън и кашляха, Милко бе намерил гребена на Колнас и изсмукваше мазнината от него. Черепът на сърнето лежеше във ваничката, сварен и оглозган.

После отново се появи месо и мъжете ядоха с грухтящи звуци, без да се поглеждат. Кашаваря даде на Ханибал и Миша хрущяли и бульон. В обора не отнесе нищо.

Времето не се оправяше, небето бе прихлупено и гранитно сиво, в гората не се чуваха никакви звуци, освен пукота на чупещите се, натежали от лед клонки.

Храната се свърши дни преди небето да се проясни. Кашлицата сякаш звучеше по-силно в ясния следобед, когато вятърът стихна. Залитайки, Грутас и Милко излязоха навън, надянали снегоходки.

Пробуждайки се от трескав сън, Ханибал ги чу как се прибират. Препираха се на висок глас и нещо тътрузеха. Видя през пречките на перилата как Грутас лиже една кървава птича кожа, как я мята към другите и как те й се нахвърлят като псета. Лицето на Грутас бе цялото в кръв и пера. Той се обърна към децата и каза:

— Трябва да ядем, или ще умрем.

Това бе последният съзнателен спомен на Ханибал Лектър от хижата.

* * *

Поради недостига на гума в руската армия танкът се движеше на стоманени колела, които предизвикваха главозамайващи вибрации по целия му корпус и не позволяваха да се вижда добре през перископа. Беше голям KV-1 и се придвижваше с пълна скорост по горския път в мразовитото време. Немците отстъпваха и с всеки изминал ден фронтът се местеше с цели мили на запад. В задната част на танка двама пехотинци в зимно камуфлажно облекло стояха свити над радиаторите и следяха да не се появи някой изостанал немски „Верволф“ — някой фанатик с гранатомет „Панцерфауст“. По едно време забелязаха движение в храстите. После се чу стрелба и командирът на танка обърна машината към мишената, за да може да насочи коаксиалната си тежка картечница. През увеличителния му окуляр се виждаше момче — дете, което излизаше от храсталака. Двамата пехотинци стреляха от движещия се танк и куршумите отскачаха в снега около него. Командирът се изправи в люка и спря стрелбата. Вече бяха убили по погрешка няколко деца, както понякога се случва, та бяха доволни, че няма да убият поне това.

Детето беше мършаво и бледо, около врата му бе увита верига, чийто край се влачеше свободно. Когато го настаниха до радиаторите и отрязаха веригата, по брънките й останаха части от кожата му. В чантата, която то яростно притискаше до гърдите си, намериха добър бинокъл. Задаваха му въпроси на руски, на полски и на развален литовски, докато не осъзнаха, че изобщо не може да говори.

Досрамя ги да отнемат на момчето полевия далекоглед. Дадоха му половин ябълка и го оставиха да се вози зад купола, в топлото дихание на радиаторите, докато не стигнаха до едно село.