Томас Харис
Ханибал Лектър (5) (Зараждането на злото)

4

Семейство Лектър преживя в гората ужасните три и половина години на хитлеровия поход на изток. Дългият горски път до хижата през зимата се покриваше със сняг, през лятото се губеше в шубраците, а пролетно време мочурливата земя ставаше твърде мека за танковете.

Хижата бе заредена с достатъчно брашно и захар за изкарване на първата зима, но най-важното бе, че имаше бурета със сол. През втората зима намериха един умрял замръзнал кон. Успяха да го накълцат с брадви на парчета и да осолят месото. Осоляваха също и пъстърва, и яребици.

Понякога нощем от гората излизаха мъже в цивилни дрехи, тихи като сенки. Граф Лектър и Бернт говореха с тях на литовски, а веднъж доведоха мъж с подгизнала от кръв риза, който умря на един сламеник в ъгъла, докато Бавачката попиваше потта от лицето му.

В дните, когато снегът бе прекалено дълбок за търсене на храна, господин Яков даваше уроци. Преподаваше английски и по малко френски, както и история на древния Рим, като силно наблягаше на обсадите на Ерусалим. На уроците му присъстваше цялото семейство.

Господин Яков разказваше драматични исторически събития и случки от Стария завет, като понякога се увличаше в разкрасяването им и прекрачваше строгите граници на научното знание. Занимаваше Ханибал по математика самостоятелно, тъй като с него уроците бяха достигнали до недостъпно за останалите ниво.

Сред книгите на господин Яков имаше едно облечено в кожа томче на Кристиан Хюигенс — Трактат за светлината. Ханибал бе запленен от него, понеже, следвайки мисълта на Хюигенс, имаше чувството, че се движи към някое откритие. Свързваше Трактат за светлината с ослепителния блясък на снега и с изкривяването на дъгата в стъклата на старите прозорци. Елегантните разсъждения на Хюигенс бяха като чистите и опростени щрихи на зимата, като структурата под повърхността на листата, като кутия, отваряща се с изщракване, а вътре в нея — надежден механизъм, който го изпълваше с трепет, откакто се бе научил да чете.

Ханибал Лектър открай време можеше да чете, или поне на Бавачката й се струваше така. Беше му чела през съвсем кратък период, когато бе двегодишен, често пъти от една илюстрирана с гравюри книга на Братя Грим. Той слушаше Бавачката, отпуснал глава в скута й, и гледаше думите по страницата, докато един ден го завари как приближава чело към страницата, после се отдръпва и чете на глас с нейната интонация.

Граф Лектър притежаваше една ярко изявена страст — любознателността. За да я предаде на Ханибал, той накара прислужника да свали тежките речници от рафтовете в библиотеката на замъка. Свалиха английския, немския и двайсет и тритомния литовски речник, после оставиха Ханибал насаме с книгите.

Когато беше на шест години, му се случиха три важни неща.

Най-напред откри Елементите на Евклид в едно старо издание с ръчно рисувани илюстрации. Можеше да прокарва пръст по контурите на илюстрациите и да опира челото си в тях.

Същата есен му подариха сестричка — Миша. Миша приличаше на сбръчкана червеноопашата катеричка. Жалко, че не е наследила чертите на мама, каза си Ханибал.

Усещаше се ограбен и си мислеше колко щеше да е удобно, ако орелът, който понякога се рееше над замъка, вземеше малката му сестричка със себе си и внимателно я пренесеше в някое щастливо селско семейство, в далечна страна, където всички хора приличат на катерички и където тя щеше да бъде на мястото си. След време осъзна, че въпреки всичко я обича и когато тя поотрасна достатъчно, за да може да се диви на света, започна да й показва разни неща, за да й помогне и тя да изпитва откривателско чувство.

Третото, което му се случи, бе, че когато стана на шест години, граф Лектър откри, че синът му изчислява височината на кулите на замъка по дължината на сенките им, следвайки инструкции, за които твърдеше, че идвали директно от Евклид. Тогава графът реши да подобри качеството на обучението му и шест седмици по-късно пристигна господин Яков — учен от Лайпциг без пукната пара.

Граф Лектър представи господин Яков на възпитаника му в библиотеката и ги остави сами.

— Баща ми твърди, че ще ме научите на много неща.

— Ако искате да научите много неща, аз мога да ви помогна.

— Той каза, че сте голям учен.

— Студент съм.

— Той каза на майка ми, че сте изключен от университета.

— Вярно е.

— Защо?

— Защото съм евреин, по-точно — евреин Ашкенази.

— Разбирам. Съжалявате ли?

— Че съм евреин ли? Не, доволен съм.

— Исках да кажа, съжалявате ли, че не учите?

— Доволен съм, че съм тук.

— Чудите ли се дали заслужавам да си губите времето с мен?

— Всеки човек заслужава някой да си губи времето с него, Ханибал. Ако някой на пръв поглед ви изглежда глупав, то погледнете го по-добре, погледнете вътре в него.

— В стаята с желязна решетка над вратата ли ви настаниха?

— Да, в нея.

— Тя вече не може да се заключва.

— Зарадвах се, когато разбрах това.

— Там са държали чичо Елгар — каза Ханибал, подреждайки писалките си пред себе си в редичка. — Това е било през осемдесетте години на деветнайсети век, преди аз да се родя. Погледнете прозореца в стаята си. Има дата, която той е издълбал с диамант в стъклото. Това са неговите книги.

На цяла една лавица бяха подредени огромни кожени томове. Последният бе обгорен.

— Когато вали, в стаята ви ще мирише на пушек. Стените са били облицовани с бали сено, за да заглушават словата му.

— Словата му ли казахте?

— Били са свързани с религията, но знаете ли значението на „скверно“ или „скверност“?

— Да.

— На мен не ми е много ясно, но мисля, че означава нещо, което не може да се казва пред Мама.

— Такова е и моето разбиране — каза господин Яков.

— Ако погледнете датата на стъклото, ще видите, че това е точно денят, в който всяка година до прозореца достига пряка слънчева светлина.

— Той е чакал Слънцето.

— Да. Това е и денят, в който е изгорял вътре. Щом е влязла слънчевата светлина, веднага е запалил сеното с монокъла, който е носел, докато е писал тези книги.

След това Ханибал запозна учителя си със замъка Лектър, като го разведе из владението. Минаха през вътрешния двор с големия каменен блок. В камъка имаше халка за привързване, а на плоската му повърхност отгоре — следи от брадва.

— Баща ви ми каза, че сте мерили височината на кулите.

— Да.

— Колко са високи?

— Четирийсет метра южната, а другата е с половин метър по-ниска.

— Какво използвахте като гномон^[1]?

— Камъка. Измерих височината на камъка и неговата сянка, измерих и сянката на замъка в същия час.

— Стената на камъка не е точно вертикална.

— Използвах йойо-то си вместо отвес.

— Можахте ли да направите и двете измервания наведнъж?

— Не, господин Яков.

— Каква би била грешката, която ще се получи от това, че между двете измервания е изминало известно време?

— Един градус за всеки четири минути, понеже земята се върти. Камъкът се нарича Рейвънстоун^[2]. Нани, бавачката ми, го нарича Равенщайн. Забранено ми е да сядам на него.

— Разбирам — каза Яков. — Впрочем сянката му е по-дълга, отколкото си мислех.

* * *

Стана им навик да обсъждат различни въпроси, докато се разхождат, и Ханибал с интерес наблюдаваше как учителят му говори с много по-нисък от себе си събеседник. Господин Яков често обръщаше главата си встрани и говореше на въздуха над Ханибал, сякаш забравяше, че си приказва с дете. Ханибал се чудеше дали всъщност учителят не искаше да се разхожда и да разговаря с човек на своята възраст.

Беше му любопитно и да види как господин Яков се разбира с прислужника Лотар и с коняря Бернт. Те бяха прями хора, добри в работата си и достатъчно схватливи. Но умовете им бяха от друг порядък. Ханибал виждаше, че господин Яков не се старае да прикрива ума си, но не се и хвали с него. В свободното си време учеше Лотар и Бернт да правят земемерски проучвания с импровизиран компас. Хранеше се заедно с Готвача, от когото за учудване на семейството успя да измъкне някои позабравени фрази на идиш.

Частите от един старинен катапулт, използван от Ханибал Зловещия срещу тевтонските рицари, бяха складирани в един обор в имението и на рождения ден на Ханибал господин Яков, Лотар и Бернт сглобиха катапулта, като подмениха изхвърлящата част с ново здраво дърво. След това изстреляха голяма, пълна с вода бъчва, която прелетя над крепостния ров и се разби със страхотна експлозия на отвъдния бряг, разгонвайки блатните птици.

Същата седмица Ханибал изпита най-силното удоволствие в цялото си детство. Като подарък за рождения му ден господин Яков му показа нематематическо доказателство на Питагоровата теорема, използвайки плочки и отпечатъка им в слой от пясък. Ханибал огледа плочките, обиколи ги. Господин Яков взе една от тях и въпросително вдигна вежди, явно питайки Ханибал иска ли отново да види доказателството. И Ханибал го разбра. Разбра го и се почувства така, сякаш го катапултират.

Господин Яков рядко носеше книги на разговорите им и изобщо рядко се позоваваше на книги. Когато беше на осем години, Ханибал го попита защо.

— Би ли искал да помниш всичко? — каза господин Яков.

— Да.

— Невинаги е толкова добре да помниш всичко.

— Аз искам да помня всичко.

— Тогава ще имаш нужда от дворец, за да можеш да побираш всичко в него. Дворец в ума ти.

— Трябва ли да е дворец?

— Ще се разрасне и ще стане огромен като дворец — каза господин Яков. — А може и да е красив. Коя е най-красивата стая, която познаваш? Някое място, което познаваш много добре?

— Стаята на майка ми.

— Тогава ще започнем точно оттам.

Две години наред Ханибал и господин Яков наблюдаваха как през пролетта слънцето достига до прозореца на чичо Елгар. На третата година вече се криеха в гората.