Томас Харис
Ханибал Лектър (31) (Зараждането на злото)

30

Лейди Мурасаки разполагаше с покана, затова влезе в музея „Жьо дьо Пом“ преди многобройната тълпа, която шумеше в градините „Тюйлери“ и чакаше с нетърпение да види над петстотинте откраднати произведения на изкуството, докарани от Разпределителния център в Мюнхен от Съюзната комисия по паметниците, изящните изкуства и архивите, с цел да се открият законните им притежатели.

Някои от тези експонати пътуваха за трети път между Франция и Германия, тъй като бяха най-напред откраднати от Наполеон в Германия и пренесени във Франция, после откраднати от немците и върнати у дома им, след това отново докарани във франция от съюзниците.

Лейди Мурасаки откри в приземния етаж на „Жьо дьо Пом“ изумителна смесица от западноевропейски картини. На едната стена в залата висяха кървави религиозни изображения — цяла касапница от разпънати Христосовци.

За утеха тя обърна поглед към „Обед с месо“ — весела картина, на която се виждаше изобилен бюфет, посетен единствено от един женски шпрингер шпаньол, готвещ се да си похапне шунка. До тази картина бяха окачени големи платна, причислявани към школата на Рубенс, изобразяващи розови жени с пищни форми, наобиколени от възпълнички крилати бебета.

Точно на това място — на фона на Рубенсовите розови голи тела, инспектор Попил зърна стройната и елегантна лейди Мурасаки, облечена в костюм, имитация на моделите на Шанел.

Попил скоро забеляза и Ханибал, който се качваше по стълбите от долния етаж. Инспекторът не се показа, а продължи да ги наблюдава.

Ето, сега красивата японка и повереникът й кръстосаха погледите си. На Попил му бе интересно да види как ще се поздравят. Те спряха на няколко крачки един от друг и въпреки че не си отправиха поклони, отбелязаха срещата си с усмивка. После се съединиха в прегръдка. Тя целуна Ханибал по челото и докосна бузата му, после двамата поведоха разговор.

Над мястото на сърдечната им среща висеше добро копие на „Юдит обезглавява Олоферн“. Преди войната Попил може би щеше да се зарадва, че го вижда. Сега кожата на врата му настръхна.

Попил улови погледа на Ханибал и кимна по посока на малко помещение близо до входа, където чакаше Леет.

— Според Мюнхенския център картината е била иззета от контрабандист преди година и половина на полската граница — каза Попил.

— Проговорил ли е? Казал ли е кой е източникът му? — попита Леет.

Попил поклати глава.

— Контрабандистът е бил удушен от немски затворник, агент в Американския военен затвор в Мюнхен. Същата нощ агентът е изчезнал — смятаме, че е поел по „коридора на плъховете“ на Драганович^[1]. Задънена улица.

— Картината е окачена на позиция 88, близо до ъгъла. Мосю Леет твърди, че прилича на оригинал. Ханибал, можеш ли да познаеш дали е вашата картина?

— Да.

— Ако е вашата картина, докосни брадата си с ръка. Ако някой те заговори, прави се, че си много щастлив, задето я виждаш, че просто от любопитство искаш да разбереш кой я е откраднал. Алчен си, искаш да си я върнеш и да я продадеш колкото може по-скоро, но искаш и другата, която върви с нея. Бъди упорит, Ханибал, дръж се егоистично и разглезено — наставляваше го Попил с неуместно удоволствие. — Мислиш ли, че можеш да го направиш? Посдърпай се с настойницата си. Човекът сам ще потърси начин да се свърже с теб, не ти с него. Ще се чувства по-малко застрашен, ако между вас двамата има разногласия. От своя страна и ти настоявай да се свържеш с него. Леет и аз ще излезем, дай ни две минути, преди да влезеш в играта.

— Хайде, елате! — обърна се Попил към Леет, който беше до него. — Сега вършим законен бизнес, човече, не е необходимо да се прикривате.

* * *

Ханибал и лейди Мурасаки разглеждаха една редица от малки картини.

И ето, на нивото на очите му — „Мостът на въздишките“. Видът й развълнува Ханибал повече от картината на Гуарди. Заедно с тази картина видя лицето на майка си.

Другите посетители вече влизаха на тълпи със списъци на експонатите в ръце, стиснали под мишница свитъци от документи за собственост. Сред тях бе висок мъж с костюм, който имаше съвършено английски вид, дори сакото му беше с маншетки на раменете.

Хванал списъка в ръка, той застана до Ханибал — достатъчно близо, за да го чува какво казва.

— Тази картина бе окачена заедно с още една в стаята за шев на майка ми — каза Ханибал. — Когато напуснахме замъка окончателно, тя ми я подаде и ми каза да я занеса на Готвача. Каза ми да внимавам да не зацапам гърба й.

Ханибал свали картината от стената и я обърна. Очите му заискриха. На гърба на картината се виждаше почти изтритото, направено с тебешир очертание на бебешка ръчичка — бяха останали само палецът и показалецът. Рисунката бе покрита с лист оризова хартия.

Ханибал дълго я гледа. В този шеметен миг му се стори, че пръстът и палецът помръднаха — едва забележимо потрепване.

С усилие си спомни за инструкциите на Попил. Ако е вашата картина, докосни брадата си с ръка.

Пое дълбоко дъх и даде сигнала.

— Това е ръката на Миша — каза на лейди Мурасаки. — Когато бях на осем години, на горния етаж белосваха стените. Тази картина и другата, с която бяха заедно, ги преместиха на един диван в стаята на майка ми и ги покриха с чаршаф. Миша и аз се скрихме под чаршафа при картините — това беше палатката ни, а ние бяхме номади в пустинята. Аз извадих един тебешир от джоба си и очертах с него ръчичката й, за да я пазя от лоши очи. Родителите ми се разсърдиха, но на картината й нямаше нищо и мисля, че накрая и на тях им се стори забавно.

Към двамата забързано се приближаваше мъж с мека шапка. Картата му за самоличност се мяткаше на врата му, окачена на шнур.

Човекът от Паметниците ще те смъмри, но ти няма да му се даваш — го бе инструктирал Попил.

— Моля ви, не правете това. Моля ви, не пипайте! — отсече длъжностното лице.

— Нямаше да пипам, ако това не ми принадлежеше — отвърна Ханибал.

— Не пипайте, докато не сте доказали собствеността си, или ще наредя да ви изведат от сградата. Ще повикам някого от Регистратурата.

Веднага щом длъжностното лице ги остави, мъжът в английския костюм се озова до тях.

— Казвам се Алекс Требло — каза той. — Мога да ви бъда полезен.

Инспектор Попил и Леет наблюдаваха от двайсет метра.

— Познавате ли го? — попита Попил.

— Не — отвърна Леет.

Требло отведе Ханибал и лейди Мурасаки встрани, в нишата на един прозорец с широка рамка. Бе около петдесетгодишен, плешивата му глава бе силно почерняла от слънцето, ръцете му също. На ярката светлина, проникваща през прозореца, по веждите му се виждаше пърхот. Ханибал не го беше срещал никога преди.

Повечето мъже с удоволствие общуваха с лейди Мурасаки. Требло не беше от тях и тя веднага го усети въпреки мазните му обноски.

— Очарован съм да се запозная с вас, мадам. За опекунство ли става дума?

— Мадам е мой ценен съветник — каза Ханибал. — Имате работа директно с мен. Бъди алчен, Ханибал — беше казал Попил. — Лейди Мурасаки ще бъде гласът на разума.

— За опекунство, мосю — каза лейди Мурасаки.

— Но картината е моя! — възрази Ханибал.

— Ще трябва да представите искането си пред членовете на комисията, а те са плътно ангажирани за година и половина напред. Дотогава картината ще бъде задържана.

— Аз ходя на училище, мосю Требло, надявах се, че ще мога да…

— Аз мога да ви помогна — каза Требло.

— Кажете ми как, мосю.

— Имам насрочено разглеждане на дело по друг въпрос след три седмици.

— Търговец ли сте, мосю? — попита лейди Мурасаки.

— Бих предпочел да съм колекционер, мадам. Но за да мога да купувам, трябва да продавам. За мен би било удоволствие да държа в ръцете си красиви вещи, макар и само за кратко. Вашата семейна колекция в замъка Лектър е била малка, но изящно подбрана.

— Познавали сте колекцията? — възкликна лейди Мурасаки.

— Струва ми се, че загубите на замъка Лектър са описани в Паметниците, изящните изкуства и архивите от покойния ви… от Роберт Лектър.

— И бихте могли да представите моя случай на разглеждането на вашето дело, така ли? — попита Ханибал.

— Ще изискам картината от ваше име в съответствие с Хагската конвенция от 1907 година. Нека ви обясня…

— Да, по член четирийсет и шести, обсъждали сме това — каза Ханибал, хвърляйки поглед на лейди Мурасаки и облизвайки устни, за да изглежда алчен.

— Но ние обсъждахме много възможности, Ханибал — обади се лейди Мурасаки.

— А ако не искам да продавам, мосю Требло? — попита Ханибал.

— Ще трябва да чакате реда си за явяване пред комисията. Дотогава може да сте вече възрастен мъж.

— Моят съпруг ми беше обяснил, че тази картина върви заедно с друга една — каза лейди Мурасаки. — Двете заедно са много по-ценни. Случайно да знаете къде е другата, рисувана от Каналето?

— Не, мадам.

— Би било изключително добре, ако успеете да я откриете, мосю Требло.

Тя срещна погледа на Требло.

— Бихте ли ми казали къде мога да ви намеря? — попита тя, като едва забележимо наблегна на „мога“.

Той даде името на малък хотел до Източната гара, стисна ръката на Ханибал, без да го поглежда, и изчезна в тълпата.

Ханибал се регистрира като ищец и заедно с лейди Мурасаки се залута сред разнообразните произведения на изкуството. Все още беше като вледенен от досега с контурите на ръчичката на Миша. Единствено лицето му бе запазило някаква чувствителност — сякаш все още усещаше допира й там, където го бе потупвала по бузата.

Спря прел един гоблен, наречен „Жертвоприношението на Исак“, и дълго го гледа.

— На горния етаж стените на коридорите бяха покрити с гоблени. Когато застанех на пръсти, достигах долния им край.

Обърна ъгълчето на плата и погледна отзад.

— Винаги съм предпочитал опакото на гоблените. Конците и нишките, които образуват картината.

— Като заплетени мисли — каза лейди Мурасаки.

Той пусна ъгълчето на гоблена и Авраам потрепна, държейки ножа над опънатото гърло на сина си, докато ангелът протягаше ръка, за да спре ножа.

— Мислите ли, че Бог е искал да изяде Исак и затова е казал на Авраам да го убие? — попита Ханибал.

— Не, Ханибал. Разбира се, че не. Ангелът се намесва навреме.

— Невинаги — каза Ханибал.

* * *

Когато ги видя да излизат от сградата, Требло намокри носната си кърпа в мъжката тоалетна и се върна при картината. Огледа се. Наоколо нямаше служебни лица. С известно вълнение свали картината и повдигайки оризовата хартия, изтри от гърба й контурите на ръката на Миша. Това би могло да се случи и поради невнимание при транспортирането, когато картината отива на оглед. Требло просто бе изтрил сантименталната й стойност.