Томас Харис
Ханибал Лектър (61) (Зараждането на злото)

60

Огромни меки снежинки падат в тихия утринен въздух покрай река Лиевр в Квебек и леки като перца се отлагат по первазите на магазина за препарирани животни „Карибу Корнър“.

Едри като пера снежинки падат по косата на Ханибал Лектър, който върви нагоре по гористата пътека към дървената постройка. Отворено е за посетители. От едно радио в дъното се разнася песента „О, Канада!“. След малко започва някакъв хокеен мач на гимназисти. Стените са покрити с препарирани глави. Най-отгоре стои американски лос, а отдолу — живи картини с арктическа лисица и бяла яребица, елен, рис и американски рис.

На щанда има разделена на преградки плитка кутия с очи за препариране. Ханибал оставя чантата си и рови в кутията. Намира един чифт очи в най-бледото синьо, предназначени за елен и за хъски. Изважда ги и ги слага едно до друго на щанда.

Появява се собственикът. Брадата на Бронис Гренц сега е прошарена, слепоочията му сребреят.

— Да? Какво обичате?

Ханибал го поглежда, бръква в кутията и намира чифт очи, подобни на светлокафявите очи на Гренц.

— Какво обичате? — повтаря Гренц.

— Дошъл съм за една глава — казва Ханибал.

— Коя глава?

— Не я виждам горе на стената.

— Сигурно е отзад.

Ханибал предлага:

— Мога ли да дойда с вас? Ще ви покажа коя искам.

Взима и чантата си със себе си. В нея има малко дрехи, един сатър и гумена престилка с печат Собственост на „Джонс Хопкинс“.

* * *

Интересно беше да се сравнят подателите на получените писма и тефтерът с адресите на Гренц със списъка на издирваните членове на „Тотенкопф“, изготвен от британците след войната. Гренц имаше доста кореспонденти в Канада и Парагвай и няколко в Съединените щати. Ханибал разгледа документите на спокойствие във влака, където се ширеше в самостоятелно купе благодарение на парите, взети от касата на Гренц.

По обратния път към Болтимър, където вече работеше като стажант-лекар, спря в Монреал — там бе изпратил главата на Гренц до един от кореспондентите му, изписвайки вместо адрес на подателя адреса на друг кореспондент.

Не изпитваше злоба към Гренц. Вече изобщо не изпитваше злоба към когото и да било, нито го мъчеха сънища. Сега беше във ваканция и да убие Гренц му бе по-приятно, отколкото да кара ски.

Колко топъл бе този влак, който го водеше на юг, към Америка, колко меко го полюшваше. Колко се различаваше от онзи влак, който го бе отвел в Литва като момче.

Щеше да спре в Ню Йорк и да нощува в „Карлайл“ като гост на Гренц, после щеше да отиде на театър. Имаше резервирани билети за две пиеси: „Набери У за убийство“ и „Пикник“. Реши да гледа „Пикник“, тъй като убийствата на сцената му се струваха неубедителни.

Америка го очароваше. Такова изобилие от топлина и електричество. Такива странни, широки коли. Американски лица, открити, но не и невинни, лесни за разчитане. След време щеше да използва достъпа си като меценат на изкуствата, за да стои зад сцената и да наблюдава зрителите, въодушевените им лица, блеснали на светлината, идваща от сцената. Да наблюдава лицата им и да ги разчита, и да ги разчита, и да ги разчита.

* * *

Навън притъмняваше и сервитьорът във вагон-ресторанта донесе на масата му свещ. Червеното като кръв кларе леко потрепваше в чашата му в унисон с поклащането на влака. През нощта се събуди веднъж на една гара железопътните работници топяха леда под вагоните с парен маркуч, огромни облаци пара минаваха край прозореца му, разнасяни от вятъра. После влакът отново тръгна — лек тласък, плавно плъзгане — надалеч от светлините на гарата, към нощта, на юг, към Америка. Прозорецът му се изчисти и вече можеше да вижда как светят звездите.