Томас Харис
Ханибал Лектър (28) (Зараждането на злото)

27

Жабите се съхраняваха във формалдехид отпреди войната и каквито и цветове да бяха имали органите им, те отдавна бяха избледнели в течността. Падаше се по една на шест ученици в зловонната училищна лаборатория. Около всяко едно от стъклата, върху които бяха прикрепени малките трупчета, се бяха скупчили ученици. Масите, на които рисуваха, бяха осеяни с мърляви стърготини от гума. Класната стая бе студена, въглищата все още бяха оскъдни и някои от момчетата носеха ръкавици с отрязани краища на пръстите.

Ханибал отиде да погледне жабата и се върна на масата си да работи. После отиде още веднъж. Господин Биенвил бе обзет от присъщото на учителя подозрение към ученика, който си избира място в дъното на стаята. Приближи към Ханибал странично и подозренията му се оправдаха, когато видя как вместо жаба момчето рисува човешко лице.

— Ханибал Лектър, защо не рисувате жабата?

— Нарисувах я, господине.

Ханибал вдигна горния лист и жабата се появи — точно възпроизведена в анатомично отношение и вписана в окръжност като в Леонардовата рисунка на човека. Вътрешността бе защрихована.

Учителят внимателно погледна Ханибал. Намести изкуствените си челюсти с език и каза:

— Ще взема тази рисунка. Трябва да я покажа на някого. Ще получиш похвала за нея.

Обърна горния лист на чина на Ханибал и погледна лицето.

— Кой е това?

— Не съм сигурен, господине. Лице, което съм виждал някъде.

Всъщност това бе лицето на Владис Грутас, но Ханибал не знаеше името му. Бе видял това лице, когато наблюдаваше луната, а също и на тавана през нощта.

* * *

Измина една година в сивата светлина, процеждаща се през училищните прозорци. Светлината бе достатъчно разсеяна и можеше да се рисува, а и класните стаи се сменяха, когато преподавателите го преместваха в по-горен клас, после в следващия и в по-следващия.

Най-после ваканция.

Беше първата година след смъртта на графа и отпътуването на Чийо. Когато съпругът й бе жив, лейди Мурасаки организираше вечери на моравата до замъка с граф Лектър, Ханибал и Чийо, за да гледат есенното пълнолуние и да слушат есенните насекоми.

Сега, на терасата на жилището си в Париж, тя четеше на Ханибал писмо от Чийо за приготовленията й за сватбата. Двамата гледаха как луната нараства, но не се чуваха никакви щурци.

Ханибал сгъна походното си легло в дневната рано сутринта и излезе с колелото. Прекоси Сена и отиде в Менажерията на Ботаническата градина, където отново направи едно от честите си запитвания. Днес получи набързо надраскана бележка с адрес.

Намери магазина след десет минути път в южна посока, на площад Монж и улица Ортолан: Poissons tro-picaux, petits oiseaux et animaux exotiques^[1].

Извади от прехвърлената през колелото чанта една малка папка и влезе вътре.

В малкото помещение в предната част на магазина бяха подредени съдове и клетки, отвсякъде се чуваше цвъртене и чуруликане, миришеше на семена, на топли пера и на храна за риби.

От една клетка до касата един голям папагал заговори на Ханибал на японски. От задната част на магазина излезе стар японец с приятно лице.

— Гомекудасаи, мосю? — каза Ханибал.

— Ирасшаимасе, мосю.

— Ирасшаимасе, мосю — повтори папагалът.

— Продавате ли щурци сузумуши, мосю?

— Non, je suis desolé, Monsieur^[2].

— Non, je suis desolé, Monsieur — повтори папагалът.

Собственикът погледна птицата намръщено и продължи на английски, за да обърка нахалното пернато.

— Имам различни прекрасни щурци биячи. Жестоки биячи, които винаги побеждават и са прочути по всички сборища на щурци.

— Искам да направя подарък на една дама от Япония, която тъгува за песента на сузумуши по това време на годината — каза Ханибал. — Обикновен щурец няма да е подходящ.

— Никога не бих ви предложил френски щурец, чиято песен е приятна само заради сезонните асоциации, свързани с нея. Но нямам сузумуши за продан. Тя вероятно би се развеселила от папагал с богат речник на японски, чиито изрази обхващат всички социални категории.

— А може би имате собствен сузумуши?

За миг собственикът се загледа в празното пространство. Законът за внос на насекоми и яйцата им бе все още мъгляв в този ранен етап на новата република.

— Искате ли да го чуете?

— За мен ще бъде чест — отвърна Ханибал.

Собственикът изчезна зад една завеса в дъното на магазина и се върна с малка клетка с щурец вътре. Носеше също краставица и нож. Сложи клетката на тезгяха и под жадния поглед на папагала отряза от краставицата съвсем тъпичко резенче, което пъхна в клетката на щуреца. След миг се чу ясният глас на сузумушито — звучеше като звънчета на шейна. Собственикът се заслуша с блажено изражение.

Папагалът неколкократно и кресливо се опита да имитира, доколкото можеше песента на щуреца. След като не получи нищо за награда, той започна да сипе ругатни и бесня, докато собственикът не покри клетката му с парче плат. Ханибал се сети за чичо Елгар.

— Merde^[3]! — извика папагалът изпод плата.

— Мислите ли, че бих могъл да взема под наем един сузумуши — да ви плащам примерно на седмица?

— Каква сума бихте предложили за наема? — попита собственикът.

— Имах предвид наем в натура — отвърна Ханибал и извади от папката си направена с писалка и туш рисунка на бръмбар, кацнал на извито стъбло.

Хванал рисунката внимателно за краищата, собственикът я обърна към светлината. После я облегна на касата.

— Бих могъл да поразпитам сред колегите. Можете ли да дойдете отново след обедната почивка?

Ханибал се пошля, купи си няколко сливи на уличния пазар и ги изяде. После попадна на магазин за спортни стоки с трофейни глави на витрината — на овен с големи рога, на дива коза. В ъгъла на витрината лежеше елегантна двуцевка „Холанд и Холанд“. Изглеждаше така, сякаш дървото се бе сраснало с метала и заедно дърво и метал бяха придобили гъвкавия вид на красива змия.

Пушката бе фина и красива по един от начините, по които бе красива лейди Мурасаки. Ханибал не се чувстваше много удобно с тази мисъл пред очите на трофейните глави.

Собственикът го очакваше с щуреца.

— Ще ми върнете ли клетката след октомври?

— Никакъв шанс ли няма да преживее есента?

— Може и да доживее до зимата, ако го държите на топло. Бихте могли да ми донесете клетката в удобно за вас време.

Той подаде краставицата на Ханибал и каза:

— Не я давайте на сузумушито всичката наведнъж.

* * *

След молитвата лейди Мурасаки излезе на терасата. Вечеряха на ниската масичка на терасата в лъчистия здрач. Бяха доста напреднали с юфката, когато натъпканият с краставица щурец я изненада с кристалната си песен. Пееше от скришното си място в тъмното, под цветята. Лейди Мурасаки помисли, че го е чула в мечтите си. Той отново запя — разнесе се ясната песен на звънчетата от препускащата шейна на сузумушито.

Очите на лейди Мурасаки се проясниха — бе разбрала, че песента е истинска. Усмихна се на Ханибал.

— Гледам те и щурецът пее в унисон със сърцето ми.

— Моето сърце бие лудо, когато ви видя — вие научихте сърцето ми да пее.

Луната се издигна в небето, съпровождана от песента на сузумушито. Терасата сякаш се издигаше заедно с нея, увлечена от осезаемата лунна светлина, и ги отнасяше високо над управляваната от призраци земя на място, необитавано от духове. Това, че бяха заедно и бяха там, им бе достатъчно.

* * *

След време той щеше да й каже, че щурецът е взет назаем, че трябва да го върне, когато луната остарее. И че е по-добре да не го задържа дълго през есента.