Томас Харис
Ханибал Лектър (22) (Зараждането на злото)

21

Ханибал седеше на един пън насред малка горска поляна до реката, дърпаше струните на лютията и гледаше как един паяк плете мрежата си.

Паякът бе великолепен кръстоносец в жълто и черно. Докато работеше, мрежата вибрираше. Лютията сякаш го стимулираше — когато Ханибал дръпнеше струните, той се стрелваше към някоя част на мрежата си, за да провери дали има пленници. Ханибал изпълняваше доста добре японската песен, но на някои места все още звучеше фалшиво. Мислеше за приятния алтов глас на лейди Мурасаки, за случайните нотки, нетипични за гамата на Запада, които се промъкваха в речта й, когато говореше английски. Дърпаше струните ту по-близо до мрежата, ту по-далеч от нея. Една бавно летяща буболечка се заплете в мрежата и паякът се втурна към нея.

Времето бе тихо и топло, реката — идеално гладка. Близо до брега над повърхността й прелитаха водни насекоми, а над тръстиките се стрелкаха водни кончета. Пол касапинът движеше греблото на малката си лодка с една ръка. В един момент я пусна по течението към надвисналия над брега върбалак. Щурците цвърчаха в кошничката му за стръв, привличайки една муха с червени очи, която избяга от голямата ръка на Пол, когато той хвана един щурец и го наниза на кукичката. Хвърли въдицата под върбите, перото на плувката му незабавно потъна и пръчката се оживи.

Нави макарата, издърпа рибата и я закачи заедно с останалите на металната верига, висяща от едната страна на лодката му. Зает с рибата, смътно долавяше някъде встрани дрънкане на музикален инструмент. Изсмука малко рибешка кръв от палеца си и загреба към малък пристан на гористия бряг, където бе паркирана камионетката му. Използва грубо скованата пейка на пристана, за да изчисти най-голямата риба, която сложи в една брезентова торба с малко лед. Останалите риби, нанизани на потопената във водата верига, бяха още живи. Теглеха веригата под пристана, опитвайки се да се спасят.

Разнесе се остър звук на дръпната струна. Пол погледна към камионетката си, сякаш шумът можеше да бъде механичен. Изкачи се на речния бряг, все още с ножа за разфасоване в ръка, огледа камионетката, подръпна антената на радиото и хвърли един поглед на гумите. Провери дали вратите са заключени. Струнният звук се разнесе отново — вече цяла поредица от ноти.

Пол проследи звука, заобиколи няколко храста и излезе на полянката, където видя седналия на пъна Ханибал, който свиреше на японска лютня — калъфът й бе облегнат на една моторетка. До момчето имаше блок за рисуване. Пол незабавно се върна при камионетката и провери отвора на резервоара за захарни кристали. Ханибал не вдигна очи от лютнята, докато касапинът не се върна и не застана пред него.

— Месо Момюнд, екстра качество — каза Ханибал.

— Започнал си да говориш, така ли, нямо копеленце? Ако си се изпикал в радиатора ми, ще ти извия мръсния врат. Тук няма полицаи да ти помагат.

— Нито пък да помагат на теб — каза Ханибал и изсвири няколко ноти. — Това, което извърши, е непростимо.

Остави лютнята и взе скицника си. Мацна с кутрето си, за да завърши нещо започнато, после обърна страницата и се изправи, поднасяйки на Пол празна страница.

— Дължиш на една дама писмено извинение.

Пол миришеше на гранясало, на кожна мазнина и мръсна коса.

— Ей, момче, ти сигурно си полудял, щом идваш тук.

— Напиши, че съжаляваш, че осъзнаваш, че си жалък и че никога вече няма да я поглеждаш, нито ще я заговаряш на пазара.

— Да се извиня на жълтата ли? — Пол се засмя. — Най-напред ще те хвърля в реката и ще те изплакна.

Той сложи ръка на ножа си.

— После сигурно ще ти цепна панталоните и ще ти сложа нещо там, където не искаш.

Тръгна към Ханибал, момчето заотстъпва към моторетката и калъфа на лютнята, където спря и каза:

— Мисля, че питаше за путката й. Накъде била според теб?

— Тя да не ти е майка? Японските путки са напряко. Ако наебеш малката жълтурка, сам ще видиш.

Пол се хвърли напред, огромните му ръце се приготвиха да мачкат, а Ханибал с рязко движение извади извития меч от калъфа на лютнята и разсече касапина ниско долу през корема.

— Така напряко ли?

Писъкът на касапина прокънтя сред дърветата, разлетяха се птици. Пол се хвана за корема и когато вдигна ръцете си, те бяха покрити с гъста кръв. Сведе очи към раната и се опита да запази целостта си, но червата му излизаха от него и се изсипваха в ръцете му. Ханибал отстъпи встрани, завъртя се едновременно със сабята и разсече Пол през бъбреците.

— Или малко̀ по на верев?

Мечът се развъртя и започна да изписва хиксове по Пол, очите на Пол се облещиха от ужас, касапинът се опитваше да избяга, мечът го удари по ключицата, от една артерия със съскане избликна кръв и опръска лицето на Ханибал. Последните два удара го съсякоха зад глезените и той се свлече долу с прерязани сухожилия, мучащ като кастрирано биче.

Пол касапинът седи, опрян на пъна. Не може да вдигне ръцете си.

Ханибал го гледа в лицето.

— Искаш ли да видиш рисунката ми?

Показва му блока. На рисунката се вижда главата на Пол касапина, сложена на табла, със закачена за косата табелка с името му. На табелката пише: Месо Момюнд — екстра качество. Очите на Пол помътняват. Ханибал развърта меча и за миг Пол вижда всичко полегнало настрани, после кръвното му налягане изчезва и светът потъва в тъмнина.

В собствената си тъмнина Ханибал чува гласа на Миша, когато лебедът настъпва и тя казва високо: „Ооох, Аниба!“

Следобедът избледняваше. Ханибал остана до късно след здрачаване със затворени очи, наведен към дънера, на който стоеше главата на касапина. После отвори очи и продължи да стои още много минути. Накрая стана и отиде на дока. Веригата за рибата беше изработена от тънка стомана и видът й го накара да потърка белега около врата си. Рибите по веригата бяха още живи. Ханибал навлажни ръце, преди да ги докосне, и една по една ги пусна на свобода.

— Хайде, вървете си — каза им и метна празната верига надалеч във водата.

Пусна и щурците. И на тях каза:

— Хайде, вървете си!

Погледна в брезентовата чанта, видя голямата изчистена риба и му се дояде.

— Ммм — каза и взе рибата.