Томас Харис
Ханибал Лектър (42) (Зараждането на злото)

41

Северозападно от Вилнюс, близо до река Нерис, се намират развалините на стара електроцентрала — първата в района. В по-добри времена тя е снабдявала със скромно количество електрическа енергия града, както и няколко дъскорезници и един магазин за машини по течението на реката. Работела е по всяко време, независимо от атмосферните условия, тъй като е била захранвана с полски въглища, транспортирани по една теснолинейка или с влекач по реката.

Луфтвафето я бе бомбардирало и изравнило със земята още през първите пет дни на немската инвазия. С възхода на новите съветски далекопроводи тя така и си бе останала невъзстановена.

Пътят към електростанцията бе преграден с верига, захваната за бетонни колове и заключена с катинар. Отвън катинарът бе ръждясал, но отвътре бе добре смазан. Имаше надпис на руски, литовски и полски, който гласеше: „Необезвреден военен обект. Влизането забранено“.

Дортлих излезе от камиона, изтръгна веригата и я хвърли на земята. Сержант Свенка премина през нея. На места изпод пропукания чакъл бяха израснали бурени, които полягаха под камиона с глухо свистене.

Свенка каза:

— Това е мястото, където целият персонал…

— Да! — прекъсна го Дортлих.

— Мислиш ли, че наистина има мини?

— Не. А ако греша, задръж коментара за себе си! — отвърна Дортлих.

Не беше особено общителен и нуждата от помощта на Свенка го правеше раздразнителен.

Недалеч от изронените и почернели основи на електростанцията се виждаше ламаринена военна барака.

— Спри там, до оная могила с храсталаците. Прехвърли веригата отзад! — каза Дортлих и завърза веригата за теглича на камиона, разтърсвайки възела, за да намести брънките.

Затършува из храсталаците, намери края на една дървена платформа и закачи веригата за нея. После полека подкара камиона, покритата с храсталаци платформа се отмести и разкри металните врати на противобомбено убежище.

След последното въздушно нападение немците спуснаха парашутисти, за да контролират преминаването на река Нерис — каза Дортлих. — Персоналът на електростанцията се бил скрил тук. Един парашутист почукал на вратата и когато му отворили, хвърлил вътре фосфорна граната. Трудно беше да се почисти. В началото ти трябва малко време, за да привикнеш.

Дортлих разби трите катинара на вратата. Отвори я и отвътре го лъхна застоял въздух с мирис на изгорена плът. Запали електрическия си фенер и слезе по стръмните метални стъпала. Свенка пое дълбоко въздух и го последва. Варосаните стени на убежището бяха покрити с груби дървени рафтове с подредени отгоре им произведения на изкуството. Имаше и увити в парцали икони, номерирани алуминиеви цилиндри за географски карти със запечатани с восък капачки. В дъното бяха струпани празни рамки — някои с извадени пирончета, други със стърчащи разнищени краища от картини на местата, където платното е било набързо изрязано.

— Донеси всичко от този рафт и също ей там, онези изправените — каза Дортлих.

Събра няколко вързопа в една мушама и отведе Свенка до ламаринената барака. Вътре, на дървено магаре, бе поставен красив дъбов ковчег с изваян символ на Асоциацията на океанските и речни труженици от Клайпеда. Ковчегът бе опасан отвсякъде с декоративен релинг и долната му половина бе в по-тъмен цвят — като ватерлинията и корпуса на кораб. Дизайнът бе наистина добър.

— Корабът на бащината ми душа — каза Дортлих. — Донеси ми оная кутия с ватата. Не трябва да трака.

— Ако трака, ще помислят, че са костите му — каза Свенка.

Дортлих плесна Свенка през устата.

— Имай малко уважение. Подай ми отвертката.