Томас Харис
Ханибал Лектър (13) (Зараждането на злото)

12

В дългото спално помещение сираците бяха наредени в зависимост от възрастта си. В най-младия край на спалнята се разнасяше инкубаторният мирис на детска градина. Най-малките се гушеха едно в друго и викаха насън мъртвите си близки, съзирайки в присънващите им се лица грижата и нежността, които никога вече нямаше да получат.

По-нататък някои от по-големите момчета мастурбираха под завивките си.

Всяко дете си имаше сандъче за лични вещи, а на стената над всяко легло бе отделено място за закачване на рисунки или, по-рядко, на някоя семейна снимка.

Сред несръчните рисунки се откроява една, окачена над леглото на Ханибал — чудесна рисунка на пленителна бебешка ръчичка — пълничка ръчичка, изобразена в момента, в който се готви да погали нещо. На китката й има гривничка. Под рисунката Ханибал спи, клепачите му потрепват. Челюстните му мускули се сгърчват, ноздрите му се разтварят и свиват от присънващия му се полъх на трупен мирис.

* * *

Ловната хижа в гората. Ханибал и Миша в прашния дъх на навития около тях килим, по прозорците — лед, отразяващ светлината в зелено и червено. Бурни пориви на вятъра, коминът не дърпа, син дим виси на пластове под островърхия таван срещу перилата на балкони. Ханибал чува как предната врата се отваря под напора на вятъра и поглежда през перилата. Ваничката на Миша е на печката, където Готвача вари рогатия череп на еленчето заедно с няколко сбръчкани грудки. Врящата вода блъска рогцата в металните стени на ваничката, сякаш еленчето прави последно усилие да мушне някого с тях. Бледите очи и Ципестата ръка влизат със студената виелица, изуват снегоходките си и ги облягат на стената. Останалите ги наобикалят, Човекът с купичката излиза от ъгъла, накуцвайки на измръзналите си крака. Бледите очи изважда от джоба си мършавите телца на три малки птичета. Пуска една от птиците във водата заедно с перата и всичко и чака да омекне, за да отдели кожата. Ближе кървавата кожа на птицата, лицето му е в кръв и пера, мъжете се блъскат около него. Подмята им кожата и те й се нахвърлят като псета.

Обръща омазаното си в кръв лице към балкончето, изплюва едно перо и казва:

Трябва да ядем, иначе ще умрем.

Хвърлят в огъня семейния албум на Лектърови и хартиените играчки на Миша, замъка й, хартиените й кукли. Ханибал стои до огнището, после се озовава в обора, където в сламата се валят дрехи, детски дрехи, които той не познава, вкоравени от засъхнала кръв. Мъжете се скупчват около децата и опипват месото им — неговото и на Миша.

Вземи нея, тя ще умре и без това. Ела да си играем, ела да си играем.

Сега те пеят и я взимат.

Едно човече стои в гората тихо и безмълвно…

Ханибал се вкопчва в ръчичката на Миша, някой влачи двете деца към вратата. Ханибал не пуска сестра си, Бледите очи трясва тежката врата на обора върху ръката му, костта се строшава, Бледите очи отново отваря вратата и се приближава към Ханибал, върти в ръка една цепеница, блъска я в главата му, сипят се ужасни удари, бляскат светлини зад очите му, нещо силно кънти, а Миша вика: „Аниба!“

* * *

Ударите се превръщат в блъскащата по рамката на леглото пръчка на старши възпитателя, а Ханибал крещи насън: „Миша, Миша.“

— Млък! Млък! Ставай, малък негоднико!

Старши възпитателят дръпна рязко завивките от леглото и ги запокити на пода. И ето го навън, на студената земя, ръган с пръчката към бараката със сечивата. Старши възпитателят го блъсна вътре в бараката и го последва. В бараката имаше окачени градинарски инструменти, едно въже, няколко дърводелски сечива. Старши възпитателят остави фенера си на едно буренце и вдигна пръчката. Раздвижи превързаната си ръка.

— Време е да си платиш за това.

Ханибал сякаш се сви и застана встрани от лампата, без да чувства нищо, което би могъл да назове. Старши възпитателят реши, че вижда страх, и тръгна след него. Пръчката му силно изплющя по бедрото на Ханибал. Момчето грабна един сърп, бързо се приближи до фенера и духна пламъка. Легна на замята в тъмното, стискайки сърпа с две ръце над главата си, чу преминаващи край себе си колебливи стъпки, замахва силно със сърпа в черния въздух, не удари в нищо, после чу как вратата се затваря и издрънчава верига.

* * *

Предимството да биеш ням е в това, че не може да те натопи! — каза старши възпитателят.

Той и младши възпитателят разглеждаха едно дьолае, паркирано в покрития с чакъл вътрешен двор на замъка — прекрасен екземпляр в наситено синьо с дипломатически флагчета на двата предни калника — на Съветския съюз и на ГДР. Колата бе екзотична, каквато можеше да бъде предвоенна френска кола — галеше окото, навикнало на квадратни танкове и джипове. На старши възпитателя му се щеше да надраска някоя мръсна дума от едната страна на колата, но шофьорът бе едър и бдителен.

Ханибал видя от конюшнята пристигащата кола. Не изтича насреща й. Остана да гледа как чичо му влиза в замъка заедно с един съветски офицер.

Ханибал сложи длан от едната страна на главата на Цезар. Длъгнестата муцуна се извърна към него, дъвчейки овес. Съветският коняр се грижеше добре за коня. Ханибал го погали по врата и доближи лице до ухото му, но от устата му не излезе нито звук. Целуна коня между очите. На стената в дъното на плевника висеше бинокълът на баща му. Той го окачи на врата си и прекоси утъпканата земя на парадния плац.

Главният възпитател стоеше на стълбите и го търсеше с поглед. Малкото принадлежности на Ханибал бяха натъпкани в една чанта.