Томас Харис
Ханибал Лектър (12) (Зараждането на злото)

11

Единствената светлина идваше от кухненското огнище. Застанал в сянката, Ханибал наблюдаваше помощник-готвача, който спеше с отворена уста близо до огъня. До него имаше празна чаша. Ханибал се нуждаеше от фенера, оставен на рафта над огнището. Стъклото му проблясваше в светлината на огъня.

Мъжът дишаше дълбоко и равномерно, с хремаво гъргорене. Ханибал тихо се плъзна по каменния под, навлезе в спиртно-лучения дъх на помощник-готвача и застана непосредствено зад него.

Телената дръжка на фенера можеше да изскърца. По-добре беше да го хване отгоре и отдолу, като придържа стъклото, за да не дрънчи. Да го вдигне право нагоре и да го дръпне от рафта. Ето, вече го държеше с две ръце.

Една горяща главня в огнището засъска, изпускайки пара, и със силен пукот се пръсна, разпращайки искри и въгленчета във всички посоки. Един въглен спря на сантиметри от обутия в плъстен ботуш крак на помощник-готвача.

С какво да си послужи? Отсреща имаше метален съд — 150-милиметрова гилза от снаряд, пълна с дървени лъжици и шпатули. Ханибал остави фенера на земята, взе една лъжица и премести с нея въглена в средата на пода.

Вратата за стълбите, които отвеждаха в избата под кулата, бе в ъгъла на кухнята. Ханибал я побутна, тя тихо се отвори, той прекрачи прага и попадна в пълна тъмнина. Запомни къде се намира по-горната площадка, после затвори вратата след себе си. Драсна една кибритена клечка на каменната стена, запали фенера и заслиза по познатите стъпала. Въздухът надолу ставаше все по-хладен. Светлината на фенера подскачаше по сводовете на ниския таван, докато той преминаваше от едно помещение в друго на път за винарската изба. Желязната решетка зееше отворена.

По рафтовете, на мястото на отдавна разграбеното вино, имаше кореноплодни зеленчуци — главно репи. Ханибал се сети да сложи в джоба си няколко захарни цвекла за Цезар, който, по липса на ябълки, щеше да се задоволи с тях, въпреки че боядисваха устата му в червено, сякаш се бе начервил.

Не бе идвал тук, откакто живееше в сиропиталището и наблюдаваше как родния му дом се осквернява, как всичко се разграбва, конфискува. Сложи фенера на един висок рафт и премести няколко торби с картофи и лук, поставени пред лавиците за бутилки. Покачи се на масата, улови полилея и го дръпна. Нищо не стана. Пусна го, после отново затегли. Този път се овеси на него с цялата си тежест. Полилеят се спусна надолу с няколко сантиметра, като се разтресе, от което навсякъде се разхвърча прахоляк, и от лавиците за бутилки се дочу скърцане. Слезе от масата, пъхна пръсти в разкрилата се пролука и задърпа.

* * *

Лавиците се отделиха от стената сред доста силно скрибуцане на панти. Ханибал се върна за фенера, готов да го духне при най-малкия звук. Не се чуваше нищо.

Тук, в това помещение, бе видял Готвача за последен път и за миг огромното кръгло лице на Готвача му се яви с изключителна яснота, без тюла на времето, през който обикновено се виждат образите на умрелите.

Взе фенера и влезе в тайната стаичка зад винарната.

Тя бе празна.

Беше останала само една голяма позлатена рамка от картина, от която стърчаха конци — там, където платното на картината бе изрязано от рамката. Това бе най-голямата картина в къщата — романтичен поглед към битката при Жалгирис, величаещ подвизите на Ханибал Зловещия.

Ханибал Лектър — последната издънка от този род, стоеше в оплячкосания замък на детството си, загледан в празната картинена рамка, със съзнанието, че принадлежи на този род и същевременно не му принадлежи. Спомените му се свеждаха до майка му, от рода Сфорца, и до Готвача и господин Яков, които бяха от друга, различна от неговата традиция. Виждаше ги в празната рамка, събрани пред огъня в ловджийската хижа.

Не приличаше на Ханибал Зловещия в нито едно отношение, доколкото можеше да прецени. Би изживял живота си под нарисувания таван на своето детство, но той бе неуловим като небесния рай и също толкова безполезен. Така поне му се струваше.

Бяха изчезнали всичките — всички картини с лицата, които познаваше толкова добре, колкото и семейството си.

В центъра на помещението имаше подземна тъмница — пресъхнал кладенец, в който Ханибал Зловещия бе хвърлял враговете си и забравял за тях. В по-късни времена го бяха заградили, за да предотвратят злополучни инциденти. Ханибал вдигна фенера и светлината му проникна до средата на шахтата. По думите на баща му, когато той самият бил дете, на дъното на тъмницата имало разхвърляни скелети.

Веднъж на игра бяха сложили Ханибал в една кошница и го бяха спуснали в кладенеца. Досами дъното в стената бе издълбана дума. Сега не можеше да я види на светлината на фенера, но знаеше, че е там — неравни букви, издълбани в тъмнината от умиращ мъж — думата Pourquoi^[1]?