Томас Харис
Ханибал Лектър (35) (Зараждането на злото)

34

— Ще имаш време за чай! — каза лейди Мурасаки.

И веднага го поведе към терасата, явно предпочитайки да бъде с него навън. Той не знаеше какво да мисли за всичко това. Беше се променил, а тя не. Подухна лек ветрец и пламъкът на лампата се източи нагоре. Докато тя сипваше зеления чай, той видя пулса на китката й и почувства нежното ухание, което се носеше от ръкава й.

— Имам писмо от Чийо — каза тя. — Развалила е годежа. Дипломацията не й понася вече.

— Щастлива ли е?

— Мисля, че да. Сделката беше добра, но по старите разбирания. Не бих могла да я укоря. Пише ми, че е направила това, което и аз направих — последвала е порива на сърцето си.

— И при кого я е отвел той?

— При някакъв младеж от университета в Киото, факултета по инженерни науки.

— Бих се радвал, ако е щастлива.

— Бих се радвала, ако ти си щастлив. Добре ли спиш, Ханибал?

— Когато имам време. Когато не мога да спя в стаята си, подремвам на някоя болнична количка.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Дали сънувам? Да. Вие не се ли връщате в сънищата си в Хирошима?

— Аз не каня сънищата си.

— Аз трябва да си спомня, по какъвто и да е начин.

На вратата тя му подаде една кутия „бенто“^[1] с нещо за хапване за вечерта и пакетчета чай от лайкучка.

— За да заспиш по-лесно — каза му.

Ханибал целуна ръката й, но не за да спази френския обичай и да се представи като добре възпитан младеж — целуна опакото на ръката й, за да усети вкуса й.

Повтори хайку-то, което бе написал за нея тъй отдавна, в нощта на касапина.

Нощен сив рибар, огрян

от пълната есенна луна.

Кое е по-красиво?

— Сега не е пълнолуние — каза тя усмихнато и сложи ръка на сърцето му, както бе правила неведнъж от тринайсетгодишната му възраст насам. После отдръпна ръката си и той почувства студ на това място на гърдите си.

— Наистина ли връщаш учебниците си?

— Да.

— Тоест помниш всичко, написано в тях.

— Всичко, което е важно.

— Значи ще можеш да запомниш, че е важно да не дразниш инспектор Попил. Ако не го предизвикваш, ще е безвреден за теб. И за мен.

Облякла се е в раздразнение като в зимно кимоно. Като знам това, мога ли да го използвам, за да спра да си я представям такава, каквато я видях в банята на замъка преди толкова много време, за да спра да мисля за лицетоигърдитейкатоводницветя? Като розовите и кремави лилии в крепостния ров? Мога ли? Не мога.

* * *

Той излезе в нощта, стъпката му бе несигурна, докато не измина една или две пресечки. Напусна тесните улички на квартал „Маре“, пресече моста „Луи Филип“. Сена се плъзгаше под моста, а мостът бе огрян от луната.

От източната си страна Парижката Света богородица изглеждаше като огромен паяк с крака във формата на аркбутани и много очи поради кръглите си прозорци. Ханибал си представяше как каменният паяк-катедрала пролазва в тъмното през града, улавя стария влак на гара Орсе и с наслада го поглъща, все едно е червей, или пък, още по-добре, как хваща някой питателен полицейски инспектор, както си излиза от щаба на Ке дез орфевр — само на един разкрач оттук.

Мина по пешеходния мост на острова Сите и заобиколи катедралата, откъдето се чуваха звуците на хорал.

Спря под сводовете на централния вход, загледан в релефа на Страшния съд по арките и трегерите над вратата. Съзерцаваше го, за да го изложи в двореца със спомените си като илюстрация на сложна шийна дисекция. Там — на горния трегер, архангел Михаил държеше везни, сякаш самият той правеше аутопсия. Везните на архангел Михаил наподобяваха хиоидната или подезична кост, а над него бяха светиите на мастоидния израстък на черепа. По-долният трегер — там, където отвеждаха окованите прокълнати — наподобяваше ключицата, а сводовете биха могли да изобразяват структурните нива на шията. Така всичко би се запаметило лесно: Мускулус стерно-хиоидеус, ожо-хиоидеус, тиро-хиоидеус, югулааааарна вена, Амин.

Не, нямаше да стане. Проблемът бе в осветлението. Експонатите в дворците със спомените трябва да са добре осветени, с обширни пространства помежду им. А този мръсен камък бе прекалено едноцветен. Веднъж Ханибал не успя да отговори на един изпитен въпрос, понеже отговорът бе тъмен, а той го бе подредил в ума си на тъмен фон. Сложната дисекция на шийния триъгълник, насрочена за следващата седмица, щеше да изисква ясни, добре отстоящи един от друг експонати.

Последните хористи се изнизаха от катедралата един по един, преметнали одеждите си през ръка. Ханибал влезе вътре. Катедралата беше тъмна. Единствената светлина идваше от оброчните свещи. Отиде при мраморната статуя на света Жана д’Арк, близо до един от южните изходи. Пред нея, на течението от вратата лумтяха редици от свещички. Ханибал се облегна на една колона в тъмното и погледна лицето на светицата през пламъчетата. Пламъци по дрехите на майка му. Пламъчетата на свещите се отразяваха в очите му в червено.

Светлината на свещите играеше по света Жана и придаваше на лицето й произволни изражения — като причудливите песни на движени от вятъра камбанки. О, памет, памет! Ханибал се питаше дали света Жана с нейните спомени не би предпочела друг оброк пред огъня. За майка си знаеше, че би предпочела.

Чуха се стъпки — идваше клисарят. Дрънкащите му ключове отекнаха най-напред в близките стени, после повторно — във високия свод. Стъпките му също се чуха на два пъти — първо отскочиха от пода, после се спуснаха от горе на долу, изпратени от необятната тъмнина.

Клисарят видя най-напред очите на Ханибал, блеснали в червено над огнените светлинки, и нещо първично трепна предупредително в него. Тилът му настръхна и той се прекръсти с ключовете си. Ах! Беше просто някакъв мъж, и то млад. Клисарят размаха ключовете си като кандилница.

— Късно е! — каза му и му кимна с брадичка.

— Да, късно е, дори много късно — отвърна Ханибал и излезе през страничната врата в нощта.