Томас Харис
Ханибал Лектър (49) (Зараждането на злото)

48

Мотоциклетът на Ханибал Лектър беше БМВ „боксер туин“, изоставен от отстъпващата немска армия. Бе боядисан със спрей в чисто черен цвят, кормилото и задното му седло бяха ниски. Лейди Мурасаки седеше зад него и с лентата на главата и ботушите си приличаше на парижки апаш. Държеше се за Ханибал, като ръцете й леко обгръщаха ребрата му.

През нощта бе валяло, но сега, в слънчевата утрин, паважът бе чист и сух — с лекота взимаха острите завои по пътя през гората на Фонтенбло — и проблясваше с райетата си от дървесни сенки и облени в светлина участъци. Въздухът бе ту хладен и застинал в падините, ту лъхаше топъл в лицата им, когато минаваха през просеките.

Усещането за ъгъла, под който се накланя моторът, е много по-силно от задната седалка и Ханибал чувстваше как лейди Мурасаки се опитва да балансира през първите километри, докато не разбра, че няма нищо страшно. Тогава прие последните пет градуса на доверие и когато се понесоха през гората, нейната тежест се сливаше с неговата. Подминаха един жив плет, прорасъл с орлови нокти. Усещаха с устните си сладостта на въздуха, изпълнен с мирис на горещ асфалт и орлови нокти.

„Кафе дьо л’Ест“, на около осемстотин метра от Фонтенбло по левия бряг на Сена, с красива гледка към гориста местност на другия бряг на реката. Моторът спря да боботи и започна, цъкайки, да се охлажда. Близо до входа към терасата на кафенето имаше волиера с градински овесарки — специален вид, отглеждан по тия места. Избиването им беше забранено, затова в менюто присъстваха като чучулиги. Овесарката е песнопойна птица и в слънчевия ден се чуваше весело чуруликане.

Ханибал и лейди Мурасаки спряха да им се порадват.

— Колко са малки и колко са красиви! — каза тя, все още разгорещена от возенето.

Ханибал облегна чело на клетката. Малките птички обръщаха главички, за да го погледнат — само с по едно око. Песните им бяха на балтийския диалект, който познаваше от гората в родната си страна.

— Те са точно като нас — каза той. — Усещат, че другите се пекат във фурната в кухнята, и въпреки това се опитват да пеят. Елате.

Три четвърти от масите на терасата бяха заети от неделно облечени посетители, дошли от града и околността на ранен обяд. Келнерът им намери места.

Мъжете на съседната маса си бяха поръчали овесарки. Когато малките печени птички пристигнаха, всички наведоха глави ниско над чиниите си и заслониха глави със салфетки, за да запазят аромата.

Ханибал отдалеч подуши виното им и установи, че мирише на бъчва. Продължи да ги гледа безизразно, докато го изпиха, без да обръщат внимание на качеството му.

— Искате ли мелба?

— Прекрасно!

Ханибал влезе в ресторанта. Помота се пред специалитета за деня, изписан с тебешир на черната дъска, и прочете лиценза на ресторанта, окачен близо до касата.

На една врата в коридора пишеше Privé. Коридорът бе пуст. Вратата не беше заключена. Ханибал я отвори и слезе по стълбите към мазето. В един наполовина отворен кашон имаше американска миялна машина. Наведе се, за да прочете етикета на изпращача.

В този момент ресторантският помощник Еркюл слезе по стълбите, понесъл кошница с мръсни салфетки.

— Какво правите тук? Тук е забранено за външни лица.

Ханибал се обърна и заговори на английски:

— Ами къде е нужникът тогава? Нали на вратата пише privy^[1]? Слизам тук и виждам само мазе. Клозетът, момче, писоарът, тоалетът, къде е? Говори на английски. Разбираш ли думата „клозет“? Казвай бързо, че не издържам.

— Prive, prive! — Еркюл жестикулираше и се качваше по стълбите. — Toilettes!

Вече отгоре, посочи на Ханибал накъде да върви.

Ханибал се върна на масата точно когато пристигаха мелбите.

— Колнас използва името Клебер. Видях го на разрешителното му. Мосю Клебер, живущ на улица Жюлиана. Ах, вижте!

На терасата дойде Петрас Колнас със семейството си, всички облечени за църква.

Докато гледаше Колнас, разговорите около Ханибал замряха и в полезрението му загъмжаха черни точки.

Костюмът на Колнас бе от тъмно сукно и на ревера му имаше значка на Ротари клуб. Жена му и двете му деца бяха красиви — с вид на германци. На слънцето късите червени косъмчета на брадата и бакенбардите на Колнас изглеждаха като таралежова четина. Колнас отиде до касата. Вдигна сина си на една табуретка на бара.

— Колнас Преуспелия! — каза Ханибал. — Ресторантьора. Сладокусния. Отбил се е да провери касата на път за църквата. Вижте го колко е издокаран!

Оберкелнерът взе книгата за резервации до телефона и я разтвори пред Колнас.

— Споменете ни в молитвите си, мосю! — каза оберкелнерът.

Колнас кимна. Прикривайки движението си от клиентите с дебелото си тяло, той извади от пояса си револвер „Уебли“ 455, остави го на един рафт зад перденце под касата и оправи гънките на жилетката си. Избра няколко лъскави монети от касата и ги избърса с носната си кърпа. Даде една на момченцето на табуретката до бара.

— Това е дарението ти за църквата, сложи го в джоба си.

После се наведе и даде другата на малката си дъщеричка.

— Това е твоето дарение, либхен. Не го слагай в устата си. Прибери го в джобчето.

Колнас поздрави някои клиенти, заприказва се с пиещите на бара, после показа на сина си как да се ръкува. Дъщеричката му пусна крачола на панталона му и се заклатушка между масите, прелестна с наборите и воланите, с дантеленото си боне и бебешките си украшения. Посетителите й се усмихваха.

Ханибал взе черешката от мелбата си и я задържа на ръба на масата. Детето дойде да я вземе с протегната ръчичка — палецът и показалецът се готвеха да я хванат. Очите на Ханибал светеха. Езикът му се показа за миг, после той запя на детето.

— Едно човече стои в гората тихо и безмълвно — знаеш ли тази песничка?

Докато тя ядеше черешката, Ханибал пъхна нещо в джобчето й.

— Облечено е в пурпурночервено палтенце.

Колнас изведнъж се озова до масата. Вдигна дъщеря си.

— Тя не знае тази песен.

— Вие сигурно я знаете. Не ми приличате на французин.

— Нито пък вие, господине. Не бих казал, че вие и жена ви сте французи. Впрочем сега всички сме французи.

Ханибал и лейди Мурасаки гледаха как Колнас подрежда семейството си в един ситроен с предно предаване.

— Какви мили деца! — каза тя. — И какво красиво момиченце!

— Да — отвърна Ханибал. — Носеше гривничката на Миша.

* * *

Високо над олтара в Църквата на Спасителя има едно особено кръвожадно изображение на Христос на кръста — трофей от Сицилия от седемнайсети век. Под разпнатия Христос свещеникът вдигна чашата за причестяване.

— Пийте! — започна той. — Това е кръвта ми, пролята за изкуплението на греховете ви. — После вдигна нафората. — Това е тялото ми, пожертвано за вас, за да не загинете, а да имате вечен живот. Вземете, яжте, и когато го правите, си спомняйте за мен.

Понесъл децата си в ръце, Колнас пое нафората в устата си и се върна на пейката до жена си. Редицата от хора се точеше бавно, после подадоха подноса за събиране на даренията. Колнас пошушна нещо на сина си. Детето извади една монета от джоба си и я сложи на подноса. Колнас сега шушнеше на дъщеря си, която понякога с неудоволствие даваше дарението си.

— Катерина…

Момиченцето бръкна в джоба си и сложи на подноса една обгоряла метална плочка с името Петрас Колнас. Колнас я видя чак когато служителят я вдигна от подноса и я върна, очаквайки с търпелива усмивка Колнас да замени плочката с монета.