Томас Харис
Ханибал Лектър (27) (Зараждането на злото)

26

Чийо се подготвяше за заминаването си за Япония и учеше Ханибал на елементарен японски с надеждата, че ще може да говори по малко с лейди Мурасаки и да я отморява от досадата на английския.

Откри в него способен ученик, който бързо схвана хейанската традиция на общуване с поезия, и събуди интереса му към обмяната на стихове, доверявайки му, че липсата на това умение е основен недостатък на бъдещия й жених. Накара го да се закълне, че ще бди над лейди Мурасаки, прибягвайки до разни обети, дадени над предмети, които мислеше, че западняците смятат за свещени. Поиска от него да се врече пред олтара на тавана, както и да даде кръвен обет, който включваше убождания на пръстите на двамата с игла.

Но не можеха да спрат времето само с желанието си. Когато лейди Мурасаки и Ханибал стегнаха багажа си за Париж, Чийо стегна своя за Япония. Серж и Ханибал натовариха пътническия сандък на Чийо на влака, тръгващ от Лионската гара, а лейди Мурасаки седна до нея във вагона и държа ръката й до последната минута. Ако някой ги наблюдаваше отстрани, когато си разменяха поклони за сбогуване, можеше да си помисли, че са чужди една на друга.

По пътя за вкъщи Ханибал и лейди Мурасаки почувстваха остро отсъствието на Чийо. Сега бяха останали само двамата.

* * *

В парижкия апартамент, напуснат от бащата на лейди Мурасаки преди войната, имаше нещо много японско, плод на изтънченото съжителство на сенки и лакирани повърхности. Ако мебелите, освобождавани един по един от покривалата си, връщаха лейди Мурасаки към спомените за баща й, то тя не го показа с нищо.

Двамата с Ханибал дръпнаха тежките завеси и пуснаха вътре слънцето. Ханибал погледна надолу към площад Де Вож, целият изтъкан от светлина и простор и топли червени тухли — един от най-красивите парижки площади, въпреки все още запуснатата му след войната градина.

Някога на това място крал Анри II участвал в турнир под флага на Диан дьо Поатие и бил пронизан от копие в окото, така че дори Везалий^[1] не могъл да го спаси.

Ханибал затвори едното си око и се опита да прецени къде точно е бил повален Анри II — може би точно там, където сега стоеше инспектор Попил със саксия в ръце и гледаше нагоре към прозорците.

Ханибал не му махна.

— Миледи, мисля, че имате посетител — извика той през рамо.

Лейди Мурасаки не попита кой е. Когато се почука, тя изчака известно време, преди да отвори вратата.

* * *

Попил влезе със саксията и кесия бонбони от „Фошон“. Притесни се, тъй като се опитваше да свали шапката си, а и двете му ръце бяха заети. Лейди Мурасаки пое шапката му.

— Добре дошли в Париж, лейди Мурасаки. Цветарката ме увери, че това растение ще се развива добре на терасата ви.

— Терасата ми? Имам чувството, че ме разследвате, инспекторе! Вече сте научили, че имам тераса.

— Нещо повече. Вече установих, че имате антре, и силно подозирам, че имате и кухня.

— Значи работите стая по стая?

— Да, това е методът ми. Действам стая по стая.

— И докъде сте стигнали?

Тя забеляза, че лицето му променя цвета си, и смени темата.

— Да сложим ли това на светло?

Когато отидоха при него, Ханибал разопаковаше доспехите. Беше застанал до сандъка и държеше маската на самурая. Не обърна тялото си към инспектор Попил, обърна само главата си като бухал, за да погледне полицая. Виждайки шапката на Попил в ръцете на лейди Мурасаки, Ханибал изчисли, че главата му е с обиколка 19,5 сантиметра и тежи шест килограма.

— Слагаш ли понякога тази маска? — попита инспектор Попил.

— Не съм го заслужил.

— Нима?

— Вие носите ли някога многото си отличия, инспекторе?

— Когато етикетът го изисква.

— Шоколадови бонбони от „Фошон“! Много мило, инспектор Попил. Ще заличат лагерния мирис.

— Но не и мириса на карамфилово масло. Лейди Мурасаки, трябва да поговорим за местопребиваването ви.

Попил и лейди Мурасаки отидоха да разговарят на терасата. Ханибал ги наблюдаваше през прозореца, коригирайки на двайсет сантиметра оценката си за обиколката на главата на Попил. Докато говореха, Попил и лейди Мурасаки няколко пъти сменяха мястото на растението, търсейки повече светлина. Явно имаха нужда да вършат нещо.

Ханибал не продължи да разопакова доспехите, но коленичи до сандъка и положи ръка върху раираната повърхност на ръкохватката на късия меч. Погледна към полицая през очите на маската.

Видя, че лейди Мурасаки се смее. Навярно инспектор Попил прави някакви плахи опити да се шегува и тя се смее от любезност, предположи Ханибал. Когато отново влязоха вътре, лейди Мурасаки ги остави само двамата.

— Ханибал, преди смъртта си чичо ти се е опитвал да разбере какво се е случило със сестра ти в Литва. Аз също мога да опитам. В балтийските републики сега е трудно — съветите понякога са готови да сътрудничат, но по-често не са. Аз обаче не се отказвам.

— Благодаря.

— Какво си спомняш?

— Живеехме в хижата. Стана експлозия. Спомням си, че едни войници ме взеха с тях и се возих на танк до селото. Но не знам какво е станало междувременно. Опитвам се да си спомня. Не мога.

— Говорих с доктор Рюфен.

Никаква видима реакция.

— Той не искаше да ми разкрие нищо от разговорите си с теб.

Отново никаква реакция.

— Но ми каза, че, естествено, си много загрижен за сестра си. Каза, че с времето паметта ти може да се възвърне. Ако някога си спомниш нещо, моля те да го споделиш с мен.

Ханибал вдигна поглед към инспектора.

— Че защо да не го споделя?

Искаше му се да чуе отнякъде стенен часовник. Би било хубаво, ако можеше да чуе стенен часовник.

— Когато разговаряхме след инцидента с Пол Момюнд, ти казах, че съм изгубил роднини във войната. Много ми е трудно да мисля за това. Знаеш ли защо?

— Кажете ми защо, инспекторе.

— Защото смятам, че е трябвало да ги спася, ужасявам се, когато ми се стори, че има нещо, което не съм направил, нещо, което съм можел да направя. Ако и ти имаш подобен страх, не го оставяй да прогони някой спомен, който би могъл да помогне на Миша. Можеш да ми кажеш абсолютно всичко.

Лейди Мурасаки влезе в стаята. Попил се изправи и смени темата.

— Лицеят е добро училище и ти заслужаваш да учиш там. Ако мога да ти помогна, ще го направя. От време на време ще се отбивам до училището, за да видя как се справяш.

— Но бихте предпочели да се отбивате тук — каза Ханибал.

— Където ще бъдете добре дошъл — добави лейди Мурасаки.

— Довиждане, инспекторе — каза Ханибал.

Лейди Мурасаки изпрати Попил и се върна ядосана.

— Инспектор Попил ви харесва, отгатвам го по лицето му — каза Ханибал.

— А какво отгатва той по твоето? Опасно е да го предизвикваш.

— Ще ви се стори безинтересен.

— А ти ми се струваш невъзпитан. Никак не ти прилича. Ако искаш да се покажеш невъзпитан пред някой гост, направи го в собствената си къща — каза лейди Мурасаки.

— Лейди Мурасаки, искам да остана тук с вас.

Ядът изчезна от лицето й.

— Не. Ще прекарваме ваканциите заедно, уикендите също, но ще трябва да живееш на пансион в училището, както го изисква правилникът. Знаеш, че ръката ми е винаги на сърцето ти.

И тя я сложи там.

На сърцето му. Ръката, която държеше шапката на Попил, е на сърцето му. Ръката, която опря ножа в гърлото на брата на Момюнд. Ръката, която сграбчи косата на касапина, пусна главата му в една торба и я сложи върху пощенската кутия. Сърцето му заби в дланта й. Неразгадаемото й лице.