Томас Харис
Ханибал Лектър (41) (Зараждането на злото)

40

Под ниското сиво небе на Вилнюс, в Литва, една полицейска шкода излезе от натовареното движение по Свентарагио и сви в тясна уличка близо до университета, разгонвайки с клаксона си пешеходците, които ругаеха под сурдинка. Колата спря пред един нов съветски жилищен блок, който изглеждаше съвсем пресен в карето от разнебитени сгради. От колата излезе висок мъж в милиционерска униформа, прокара пръст по редицата звънци и натисна копчето до името Дортлих.

Звънецът иззвъня в апартамент на третия етаж, където един възрастен мъж лежеше в леглото си. Масичката до него беше отрупана с лекарства. Над леглото имаше швейцарски часовник с махало. От часовника до възглавницата се проточваше въженце. Старецът беше куражлия, ала понякога, когато страхът го затиснеше нощем, дръпваше въженцето в тъмното и по песента на часовника разбираше, че е още жив. Стрелката за минутите се движеше на тласъци. Струваше му се, че стенният часовник брои миговете, които му остават до смъртта.

Старецът обърка звънеца със собственото си стържещо дишане. Чу как тонът на домашната помощничка се издига до въпросителни нотки в антрето, после на вратата се показа главата й с щръкнала изпод бонето коса.

— Синът ви.

Дортлих — сега офицер, се провря край нея и влезе в стаята.

— Здравей, татко.

— Още съм жив. Рано е да грабиш.

Стори му се странно, че яростта проблясва вече само в главата му и не стига до сърцето му.

— Донесъл съм ти шоколадови бонбони.

— Дай ги на Бергит, когато си тръгваш. И не я изнасилвай. Довиждане, другарю офицер Дортлих.

— Нямаш вече време да се държиш така. Та ти умираш. Дойдох, за да проверя дали има нещо, което мога да направя за теб — нещо друго, освен апартамента, който ти осигурих.

— Можеше да си смениш името. Колко пъти си смени господарите?

— Достатъчно, за да остана жив.

Дортлих носеше униформата със зелени ширити на съветските гранични войски. Свали едната си ръкавица и отиде до леглото на баща си. Опита се да го докосне, да напипа пулса му, но баща му отблъсна покритата с белези ръка. При вида на тази ръка очите на стария баща овлажняха. Той с усилие се протегна нагоре към медалите, които се поклащаха на гърдите на наведения над леглото му мъж: „Милиционер-отличник“ на Министерството на вътрешните работи, значката на Школата за подготовка на ръководни кадри за затворите и трудовите лагери, орденът „Съветски конструктор на понтонни мостове“. Последното отличие не беше съвсем заслужено — Дортлих бе строил понтонни мостове, но за нацистите, в трудов батальон. И все пак орденът беше красив — емайлиран, а Дортлих знаеше какво да каже, ако някой го запита.

— Как ги раздават тия неща — на килограм ли?

— Не съм дошъл да ти искам благословията. Дойдох да видя дали имаш нужда от нещо и да се сбогувам.

— Достатъчна ми беше болката, че те виждам в руска униформа.

— Двайсет и седма стрелкова! — каза Дортлих.

— Още по-лошо беше, когато те видях в нацистка униформа, това уби майка ти.

— Много бяхме. Не бях само аз. Имам един живот.

Сега имаш легло и можеш да умреш в него, а не в канавката. Имаш въглища. Това е всичко, което мога да ти дам. Влаковете за Сибир са натъпкани като сардели. Хората си стъпват по телата и си серат в шапките. Радвай се на чистите си чаршафи.

— Грутас беше по-лош от теб и ти го знаеше. — Старецът изхриптя и замълча за миг. — Защо тръгна след него? Мародерствал си с престъпници и хулигани, обирал си къщи и си крал от умрели хора.

Сякаш изобщо не беше чул какво му говори баща му, Дортлих подхвана:

— Когато бях малък и се изгорих, ти седя до леглото ми и ми направи пумпал от дърво. Даде ми го и когато се научих да го хващам правилно, ми показа как да го въртя. Много красив пумпал беше, с всякакви животни по него. Впрочем още го пазя. Благодаря ти за пумпала.

Остави бонбоните близо до долната част на леглото — там, откъдето старецът не можеше да ги блъсне на земята.

— Върни се в твоята милиция, извади ми досието и напиши „няма данни за семейство“ — каза баща му.

Дортлих извади от джоба си лист хартия.

— Ако искаш да те изпратя у дома, когато умреш, подпиши това и го остави за мен. Бергит ще ти помогне и ще ти бъде свидетел на подписването.

Когато се върна в колата, Дортлих не проговори, докато не се сляха с движението по Радвилайтес.

Сержант Свенка, който бе на волана, предложи на Дортлих цигара и попита:

— Трудно ли беше?

— Радвам се, че не съм на негово място — отвърна Дортлих. — Оная мръсна слугиня! Ще трябва да отида, когато е на църква. Заради тая църква накрая ще дойдат и ще я приберат. Мисли си, че нищо не знам. Баща ми след месец ще е мъртъв. Ще го изпратя в родния му град в Швеция. Там ще разполага с хубаво място, три метра дълго.

Лейтенант Дортлих още нямаше собствен кабинет, само бюро в общата стая в милицията, където престижът се мереше с близостта до печката. Сега, когато бе пролет, печката беше студена и я използваха като поставка за документи. Петдесет на сто от документацията, с която бе отрупано бюрото на Дортлих, представляваше бюрократична плява и половината от нея спокойно можеше да се изхвърли.

Съществуваше много слаба хоризонтална комуникация с милициите и министерствата на вътрешните работи в съседните Латвия и Полша. Милициите в сателитните съветски държави бяха организирани около Централния съвет в Москва, подобно на колело със спици, но без джанта.

Дортлих трябваше да прегледа списъка на чужденците, получили литовски визи. Сравни го с дългия списък на лицата, търсени за различни престъпления, и със списъка на политически неблагонадеждните лица. Осмият поред чужденец с литовска виза бе Ханибал Лектър, новопостъпил член на младежкото звено на Френската комунистическа партия.

Дортлих се качи на собствения си двутактов вартбург и отиде до Държавната телефонна служба, където ходеше веднъж месечно по работа. Изчака отвън, докато видя Свенка, който влизаше, за да започне смяната си. Не след дълго Дортлих се озова в една телефонна кабина и с помощта на Свенка на телефонното разпределително табло свърза към телефона един уред за измерване на силата на сигнала, загледа стрелката, в случай че отнякъде се появи подслушван, и се обади във Франция.

* * *

В мрачното приземие на един ресторант близо до Фонтенбло иззвъня телефон. Звъня пет минути, преди отсреща да вдигнат слушалката.

— Казвай!

— Някой трябва по-бързо да вдига! Откога чакам тук, изстина ми задникът. Трябва ни връзка в Швеция за приемане на едно тяло — каза Дортлих. — Освен това малкият Лектър се завръща. Със студентска виза, получена чрез организацията „Младежи за възраждане на комунизма“.

— Какво?

— Помисли по въпроса. Говорихме последния път, когато вечеряхме заедно — каза Дортлих. После погледна списъка си. — Цел на посещението: каталогизиране на библиотеката на замъка Лектър в полза на народа. Това трябва да е някаква шега. Руснаците си бършеха задниците с тези книги. Може да се наложи да се направи нещо там при теб. Знаеш на кого да съобщиш.